Определение № 4901 от 29.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 418/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5256/02.09.2024г. на К. И. Д., М. З. Д. и Н. И. К., чрез адв. С. срещу решение №121/26.07.2024г. по в. гр. д. №155/2024г. на Окръжен съд – Ямбол, с което след отмяна на първоинстанционното решение, е допусната делба на 6 бр. поземлени имоти, като на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, е отменен и констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, възстановено по реда на ЗСПЗЗ №9 от 13.02.1998г., в частта му, с която К. Ив. К. е признат за собственик за размера над 1/2 ид.ч. от правото на собственост на допуснатите до съдебна делба недвижими имоти. Според касаторите въззивното решение е неправилно. Считат, че в нарушение на процесуалния закон и при непълен първоинстанционен доклад, въззивният съд, без да им укаже изрично, е приел, че те не са доказали демонстриране по отношение на ищеца на намерението си за своене чрез едностранни, явни и недвусмислени действия. Твърдят, че въззивният съд неправилно е приложил Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, тъй като не е съобразил спецификата на способа, чрез който наследниците на И. К. са придобили това наследство и не е отчел, че по отношение на земеделските земи, демонстрирането на завладяването на частите на останалите съсобственици е обективно невъзможно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите посочват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като поставят следните въпроси:

1. „Следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото?“

2. „Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест?“

3. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да уведоми предварително за това страните?“, по които въпроси излагат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №129/29.06.2015г. по гр.д.№ 7040 по описа за 2014г. на III г.о. на ВКС;

4. „ Прилага ли се презумпцията на чл. 69 от ЗС, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху новооткрито наследство?“ по който се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тьлк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че самостоятелно владение възниква, когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец.

5. „Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно?“, по който се твърди противоречие с ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК и Решение №31/11.03.2019г. по гр.дело № 2914/2018г. на ВКС, според които завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Твърди се, че разрешението на въззивния съд не е съобразено и с решение №51 от 02.06.2016г. по гр. д. №68/2016г. на ВКС, в което за обективна невъзможност е приет случай, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник, и с решение № 214/28.10.2015г. по гр. д. №1919/2015г. на ВКС, според което обвързването на определени правни последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него, винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването му не винаги зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. За да достигне промяната в намерението до адресата, е необходимо местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това.

Ответникът В. К., в депозирания писмен отговор чрез адв. Х., е изложил становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск, предявен от В. К. срещу М. Д., Н. К. и К. Д. от [населено място], за делба на шест съсобствени недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. Я., придобити по наследство. Ищецът твърди, че страните по делото са наследници по закон на И. К. Д., б.ж. на [населено място], починал на 05.03.1958г., правото на собственост върху които е възстановено на неговите наследници с Решение №83АЛ1 от 13.12.1995г. и Решение №83 от 13.12.1995г. на ОЗ „Земеделие и гори“ [населено място]. Ищецът счита, че е собственик на 1/2 ид. ч., а всеки от ответниците - на по 1/6 ид.ч., поради което моли да бъде допусната делба на съсобствените имоти при посочените квоти.

Ответниците оспорват иска за делба поради липса на съсобственост с ищеца върху процесните имоти. Твърдят, че само те са собственици на процесните недвижими имоти, тъй като са ги придобили по давност, считано от възстановяването им през 1995г. и по наследство от К. И. К.. Именно той ги е заявил за възстановяване по преписка №6666/1992г. на ОСЗ- С., и се е снабдил с нотариален акт за собственост № 9, том IV дело № 640/1998г. Считано от 1998г. той, ответниците като негови наследници и покойната му вече съпруга Н. Б. К., починала на 02.07.2017г. са се грижили за имотите, ползвали са ги като свои. Установили са трайна, непрекъсната, явна и несъмнена фактическа власт от 1998г. до момента върху целите имоти, като са ги владяли с намерението на собственици, което са афиширали публично. Обработвали са имотите, отдавали са ги под аренда, получавали са наеми и аренда. Ответниците излагат, че от възстановяването им през 1995г. до смъртта си на 22.10.2011г. нито бащата на ищеца- К. В. К., нито самият ищец до завеждане на исковата молба, т.е. за период от повече от 28 години, са се интересували от собствеността върху процесните земеделски земи; не са оспорили владението и собствеността върху тях и нотариалния акт от 1998г.; не са се интересували от имотите и техните плодове.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 34 ЗС, приемайки за доказано и основателно релевираното от ответниците възражение за придобивна давност.

За да постанови решението си, с което допуска делба, въззивният съд е проследил наследствените правоотношения както следва: наследници по закон на И. К. Д., починал на 05.03.1958г. са синът му К. И. К. и дъщеря му Е. И. Ж., като другите му двама низходящи - синът му Ж. Д. и дъщеря му З. Д. са починали преди него, съответно през 1941г. и през 1946г. и не са оставили низходящи. Синът К. И. Д. /наследодател на ответниците/ е починал на 02.07.1999г. и е оставил за свои наследници по закон: И. К. Д.- син, С. К. И.- дъщеря и преживялата съпруга Н. Б. К.. Дъщерята С. К. И. е починала на 11.05.2017г. и не е оставила низходящи. Съпругата Н. Б. К. е починала на 02.07.2017г., синът И. К. Д. е починал на 24.02.2008г. и е наследен от ответниците М. З. Д.- преживяла съпруга, Н. И. К.- дъщеря и К. И. Д.- син. Дъщерята на общия наследодател Е. И. Ж., починала на 28.10.1990г., е наследена от сина си К. В. К., който е починал на 22.12.2011г. и негов наследник по закон е синът му- ищецът В. К. К..

По делото е безспорно установено, че с Решение №83АЛ1 от 13.12.1995г. и Решение №83 от 13.12.1995г. на ОСЗ -гр. С., на наследниците на И. К. Д. е възстановено правото на собственост върху шест земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], обл. Я., предмет на иска за делба, представляващи: 1. ПИ с идентификатор [№] в местността „Гробищата“, с площ 11198 кв.м., начин на трайно ползване: нива; 2. ПИ с идентификатор [№] в местността „С. л.“, с площ 1217 кв.м., начин на трайно ползване: лозе; 3. ПИ с идентификатор [№] в местността „С. л.“, с площ 1092 кв.м., начин на трайно ползване: лозе; 4. ПИ с идентификатор [№] в местността „С. л.“, с площ 784 кв.м., начин на трайно ползване: лозе; 5. ПИ с идентификатор [№] в местността „Д.“, с площ 38792 кв.м., начин на трайно ползване: нива; 6. ПИ с идентификатор [№]9 в местността „А. кър“, с площ 59133 кв.м., начин на трайно ползване: етерично- маслодайна култура.

С констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижими имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ №9 от 13.02.1998г., наследодателят на ответниците- К. И. К. е признат за собственик по наследство от И. К. Д. на процесните недвижими имоти, на основание двете решения на ОСЗ [населено място].

С Договори за аренда на земеделска земя, първият от които вписан в службата по вписвания на 13.03.2015г., Н. Б. К. /съпруга на К. И. К./ е предоставила под аренда на А. С. Д. нивата от 59.134 дка, местност „А. кър“ за различните стопански години, като последният период е от 01.10.2024г. до 01.10.2025г. Установено е, че с различни договори за наем, сключвани в периода 2020-2024г., ответникът Н. К. е отдавала под наем на различни арендатори част от делбените имоти: имот с площ от 38.767 дка в м. „Д.“, имот с площ от 11.200 дка в м. „До гробищата“, и имот с площ от 1.127 дка в м. „С. л.“.

От показанията си св. А. Д., занимаващ се със земеделие от 1993г. в [населено място] и в района на [населено място], се установява, че в периода от 2009г. до 2017г. той е обработвал част от процесните имоти на основание договори, сключвани с Н. Б. /баба на ответниците/, на която заплащал дължимата рента. След 2017г. изплащал рентата на ответницата Н. К.. Свидетелят не познава ищеца и неговия баща, и не му е известно владението на ответниците да е оспорвано. При сключване на договорите Н. Б. е представила документ за собственост- нотариален акт. Свидетелят А. Д. /брат на първия свидетел А. Д./ също занимаващ със земеделие от 1993 година, познава ответниците Н. К. и К. И., както и тяхната баба Н. Б., тъй като са обработвали техни земи в землището на [населено място] въз основа на сключени договори и са им заплащали рента. Свидетелят не познава ищеца и баща му; не му е известно да е оспорвано правото на собственост на ответниците върху земеделските земи.

При така установеното, въззивният съд е изложил, че спорът между страните се съсредоточава върху възражението на ответниците, че считано от 1998г. първоначално К. И. К., а след неговата смърт те самите, заедно с покойната им вече баба Н. К., поч. на 02.07.2017г. до датата на подаване на исковата молба и след това, са установили трайна, непрекъсната, явна и несъмнена фактическа власт върху имотите, като са ги владели с намерение на собственици, което са афиширали, в резултат на което и на основание чл. 79, ал.1 от ЗС са ги придобили по давност.

Съобразявайки разясненията в Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №1/2012г., въззивният съд е счел, че ответниците не са ангажирали доказателства, че К. И. К., а след смъртта му, ответниците и покойната му вече съпруга са упражнявали владение върху целите процесни имоти с намерението да ги своят, което да са демонстрирали пред останалите наследници на И. К. Д.- първоначално пред бащата на ищеца- К. В. К., починал на 22.12.2011г., а след това и пред неговия наследник- ищеца по делото В. К. К. в периода от 13.02.1998г.- датата на която наследодателя на ответниците К. И. К. се е снабдил с констативен нотариален акт за право на собственост по наследство върху процесните недвижими имоти, възстановени с решения на ОСЗ от 1995 година на всички наследници на И. К. Д., до момента на подаване на исковата молба.

Въззивният съд е посочил, че показанията на разпитаните свидетели не доказват извършването на фактически или правни действия, с които преживялата съпруга на наследодателя, нито самите ответници да са манифестирали намерението си да владеят целите имоти спрямо другите наследници. Изложил е, че сключването на договори за аренда, отдаване на вещта под наем и получаването на гражданските плодове само от някой от съсобствениците също не съставляват действия, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика и не могат да се възприемат като проява на намерението на съсобственика да владее имота изцяло за себе си. Посочил е, че това са действия по управление на общата вещ и не могат да обосноват извод за наличие на явно и несъмнено владение, тъй като ползването на имотите лично или чрез отдаването им на трети лица е част от правомощията на съсобственика съгласно чл.31, ал.1 ЗС.

Позовавайки се на Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е зачел обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт за собственост по отношение на третите лица и за съда, но е съобразил, че когато ползващите се от акта лица се позоват на придобивна давност за частите, явяващи се разлика над действително придобитите по наследство и удостоверените в нотариалния акт права, те следва да докажат, че са демонстрирали на останалите съсобственици завладяването на тези права, и ако последното е скрито, то давностният срок не тече. Посочил е, че снабдяването с констативен нотариален акт в едностранно охранително производство не демонстрира на останалите съсобственици завладяване изцяло или на част от правата им, като срокът на придобивната давност ще започне да тече от момента, в който другият съсобственик е узнал за констативния нотариален акт или завладяването му е демонстрирано по друг начин. Тъй като в самия констативен нотариален акт е посочено, че той е издаден въз основа на двете решения на ОСЗ, с които правото на собственост върху процесните имоти е възстановено на всички наследниците на И. К. Д., то се опровергава извода на нотариуса, че правото на собственост върху процесните земеделски имоти към датата на издаване на нотариалния акт- 1998г. принадлежи в пълен обем на К. И. К., като придобити по наследство от И. К. Д. и съответно легитимиращият ефект на нотариалния акт по отношение на Ѕ ид. част от имотите, придобити по наследство от другия наследник на общия на страните наследодател е опроверган.

Предвид горния извод, въззивният съд е приел, че не се установява делбените имоти да са придобити по давност от ответниците, поради което е допуснал същите до делба при квоти както следва: за В. К. К.- 3/6 ид.ч.; за М. З. Д.- 1/6 ид.ч.; за Н. И. К.- 1/6 ид.ч. и за К. И. Д.- 1/6 ид.ч. Като последица от разрешения спор относно собствеността на имотите, и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен и издаденият в полза на наследодателя на ответниците К. И. К., поч. на 02.07.1999 г. констативен нотариален акт за право на собственост №9, том IV, дело № 640/1998г.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

Първите три въпроса са поставени във връзка със задължението на въззивния съд да укаже разпределението на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти при непълен или лисващ доклад на първоинстанционния съд.

Според разясненията в т.2 на Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения относно доклада на делото, въззивният съд не следи служебно / чл.269, изр.2 ГПК /. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Доколкото по настоящото дело подобно оплакване не се е съдържало в отговора на жалбата, то за въззивния съд не е възникнало задължение да дава указания на касаторите във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Следва да се отбележи, че докладът на първоинстанционния съд, макар и схематичен, е точен, като на ответниците е било указано, че в тяхна тежест е да докажат твърдяните от тях факти, че само те са собственици на процесните земи. Всички поискани от тях писмени и гласни доказателства са били допуснати и събрани. Различният извод, до който е достигнал въззивният съд не се дължи на липсата на ангажирани от ответниците доказателства, а на преценката му, че представените по тяхно искане такива, включително свидетелските показания не могат да обосноват наведеното от тях възражение за придобивна давност доколкото не установяват демонстриране на намерението на своене по отношение на другия съсобственик.

Цитираното от касатора решение №129/29.06.2015г. по гр. дело № 7040/2014г. се отнася до специфична хипотеза с ответник- холдинг, издаващ няколко вестника, при която за да отхвърли иска за неимуществени вреди, въззивният съд е счел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че именно ответникът е издател на вестника, отчитайки, че това негово възражение не е било направено нито в отговора на исковата молба, нито до приключване на събирането на доказателства в първата инстанция, а едва в писмената му защита. Възприетото от ВКС, че произнасянето по възражението, съдържащо се едва в писмената защита, представена след приключване на събирането на доказателства, без да уведоми страните, че този въпрос е част от предмета на доказване, е процесуално нарушение, не може да намери приложение по настоящото дело. Ответниците своевременно – още в отговора на исковата молба са обективирали възражение за придобивна давност, като в подкрепа на своята защитна теза са поискали и съответните доказателства, като всички заявени доказателставени искания в тази връзка са били допуснати от съда. Несъгласието на касаторите с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото не обосновават наличието на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, а съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.

По следващите два въпроса, касаещи приложението на презумпцията по чл.69 ЗС в случаите, в които завладяването е на новооткрито наследство и следва ли в този случай съсобственикът да манифестира промяна в намерението, не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г.

Според разясненията в посочения тълкувателен акт, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се установи дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, т.е. да демонстрира т. нар преобръщане на владението.

Доколкото по настоящото дело изобщо не се е установило К. И. К. да е завладял, съответно осъществявал фактическа власт върху всички възстановени земи, нито по явен и недвусмислен начин да е отрекъл владението на другия съсобственик, то не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с тълкувателното решение. Напротив -изводът му, че сключването на договори за наем или аренда не могат да се възприемат като демонстриране на намерение за своене, а като такова за управление съобразно правата по чл.31, ал.1 ЗС е в съответствие константата съдебна практика. Следва да се посочи, че друг извод не се налага и от обстоятелството, че К. К. се е снабдил с констативен нотариален акт през 1995г., тъй като в същия е посочено, че собствеността му върху земите се основава на решенията на ПК-С. по наследство на И. К. Д., починал на 05.03.1958г., като по делото е безспорно, че както към датата на възстановяване на земите, така и към датата на съставяне на КНА, наследници на И. Д. са неговият син К. К., и синът на починалата през 1991г. негова дъщеря Е. Ж. - К. К..

Посоченото от касаторите Решение №31 от 11.03.2019г. на ВКС по гр. д. № 2914/2018г., е постановено в специфична хипотеза, касаеща приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС между бивши съпрузи, и предаване/възстановяване на процесния апартамент след прекратяването на брака. Възприетите в него разрешенията не могат да намерят приложение в настоящия казус, в който съсобствеността е възникнала от наследяване. Наред с това следва да се има предвид, че съгласно практиката на ВКС състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и отблъскване на владението се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; случаи, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник; случаи, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, каквито обстоятелства по настоящото дело не се установяват. Възприетото от въззивния съд съответства на разясненията в посоченото тълкувателно решение доколкото страните по делото са роднини, произхождащи от общия наследодател И. Д., на когото земите са били възстановени с решението на ПК. В този случай, основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ето защо самото обективно съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на вътрешните отношения в хипотезата на съпритежание на право на собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ - чл. 30 - 32 ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени. След цялостна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до решаващия извод, че ответниците и техният наследодател не са извършили и обективирали спрямо другия съсобственик – ищеца, действия по промяна на държането на неговите идеални части от поземления имот във владение. Съдът е коментирал значението на съставения КНА и сключването на договорите за наем и аренда, като е счел, че ответниците не са установили чрез пълно и главно доказване завладяване на идеалните части на ищцата, нито владение, осъществявано в периода 1998г. – до предявяване на иска за делба, нито намерението им да своят имота за себе си да е било сведено до неговото знание и той недвусмислено да е бил уведомен, че са оспорени правата му на собственост върху наследствените земи. Доколкото въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, то не са налице основания за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по четвъртия и петия въпрос.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд, приключило във фазата по допускане, в размер на 2000 лева.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,