Определение № 1136 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2280/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Евроинс“АД против решение №77/18.06.2024г. по в.т.д.№59/24г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение №73/04.12.2023г. по т.д.№24/23г. по описа на Окръжен съд Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу [община] иск с правно основание чл.410 ал.1 КЗ – за заплащане на сумата 27 393,78 лв., представляваща изплатено на увреден застрахован по застраховка „Автокаско“ застрахователно обезщетение, лихва за забава в размер на 1476,22 лв. за периода 24.12.21г. – 05.07.22г., законна лихва и разноски. Искането за отмяна на решението на апелативния съд и за уважаване на иска е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд не е приложил правилно относимите към случая материалноправни норми - не е съобразил,че общината, като стопанисваща пътя, на който е настъпило увреждането, има законоустановено задължение да осигурява целогодишно нормалната му експлоатация и не е взела мерки за своевременното отстраняване на препятствието от пътя и за обезопасяването му,а вместо това е приел,че каменният къс не се е откъснал от скалния масив над пътното платно,поради което попадането му на него е непредвидимо по характера си събитие. Поради това касаторът счита,че искът му е основателен и доказан, в който смисъл е и искането му той да бъде уважен. Претендира разноски за всички инстанции, както и юрисконсултско възнаграждение. В писменото изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК в искането си за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа,че решаващият състав на ВТАС се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които отговарят на изискванията - да са от значение за изхода на делото, разрешаването им да е в противоречие с практиката на ВКС, както и да са от значение “за точното тълкуване на закона“, а именно: 1. Има ли значение за основателността на регресното право на застрахователя по чл.410 ал.1 т.2 КЗ вр. Чл.49 ЗЗД какъв е произхода на препятствието на пътя, нанесло уврежданията по застрахованото имущество и по какъв начин то е попаднало на платното за движение, което се стопанисва от възложителя на работата по чл.49 ЗЗД?; 2. Имат ли служителите на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД и стопанин на пътя, на който е възникнало произшествието, законово задължение и могат ли да предвидят, респ. да предотвратят настъпването на увреждания по застрахованото имущество вследствие на попаднало на платното за движение препятствие?; 3. Относими и необходими ли са доказателствата за факти, които нямат значение за решаване на делото и правилно ли е допускането им от съда?; 4. Следва ли да се даде вяра и да се кредитира като доказателство заключение по допусната от съда експертиза,в което вещото лице отговаря и на правни въпроси и формира своите изводи на база данни,които са налице към момента на изготвяне на заключението, а не към момента на настъпване на непозволеното увреждане? Допълнително касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че решението на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба [община], в депозиран чрез процесуалния му представител в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По същество счита направените от въззивния съд изводи за правилни и законосъобразни, поради което моли решението да не се допуска до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел,че съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.410 ал.1 т.2 КЗ във вр. с чл.49 ЗЗД за присъждане на суброгационно вземане на ищеца, възникнало с плащането на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ на лек автомобил за вреди, настъпили по застраховано имущество в резултат на ПТП, осъществило се на 18.09.2021г., в причинна връзка с неизпълнението на задълженията на ответника за обезопасяване на пътищата, както и с акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за периода 24.12.21г.- 05.07.2022г. Приел е за установено от приетия по делото протокол за ПТП, че лекият автомобил се е движил с несъобразена с релефа на пътя скорост, ударил е паднал на пътя камък и е реализирал ПТП с материални щети; на водача е съставен акт за административно нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП, отнет му е контролния талон и му е издадено наказателно постановление, с което му е наложено наказание глоба. От заключението на вещото лице по автотехническата експертиза съдът е приел за доказано, че щетите по автомобила са нанесени от твърд предмет, попаднал под автомобила, което кореспондира с показанията на водача му, че автомобилът е преминал върху намиращ се върху пътната лента камък, при което са настъпили поражения по предната броя, окачването, ел. мотора, захващането му, пода и акумулаторната батерия; че в този участък пътят е двупосочен, с много завои и низходящ наклон към [населено място], пътното платно е с асфалтово покритие и без повреди, като от ляво на пътя по посоката на движение към [населено място] има отвесни скали, а отдясно стръмен скат; пътят е отграничен с предпазна метална еластична ограда откъм ската. От заключението на геоложката експертиза, също неоспорена от страните, е прието за установено, че поради състава на скалния масив в района на ПТП - варовикови и пясъчно- мергелни наслоявания, е практически невъзможно скален къс с такъв достатъчно голям размер да измине разстояние от около 8-9 м до мястото на ПТП/,като остане в ненарушена консолидирана форма; участакът в района е обезопасен с мрежи с малки отвори, които на практика не позволяват на откъсналите се скални отломки да попаднат на пътя; мрежите са без разкъсвания, деформации или компроментирани участъци от тях, като изпълняват адекватно своето предназначение и функция. Съобразен е от съда фактът, установен с писмени доказателства /докладна записка от отдел „Контрол и сигурност“ Община-Ловеч и справка от МВР –Ловеч/, че на 18.09.21г. не е подаван сигнал за паднал скален къс на пътното платно в Община- Ловеч. Въз основа на тези обстоятелства съставът на апелативния съд е формирал правните си изводи,посочвайки,че уважаването на регресния иск по чл.410 ал.1 т.2 КЗ е обусловено от установяването на две групи факти: от една страна - наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и изплащане на обезщетение за настъпили в срока на застрахователното покритие вреди, както и направени от застрахователя разноски за определяне размера на застрахователното обезщетение, а от друга - възникнали права на увредения срещу лицето, носещо обективна гаранционна отговорност като възложител за бездействието на деликвента на основание чл.49 във вр. чл.45 ал.1 ЗЗД, като вредите следва да са в пряка причинно- следствена връзка с виновното и противоправно поведение на делинквента. Възлагайки върху ищеца тежестта да докаже предпоставките за възникване на деликтната отговорност на ответника по отношение на увредения застрахован по см. на чл.49 във вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.31 ЗП, съдът е констатирал,че същият не е установил противоправно бездействие на служители на общината с неизпълнение на установеното в закона нейно задължение да поддържа общинския път, както и причинната връзка между такова неизпълнение и настъпилото застрахователното събитие - ПТП. Аргументирал се е с установените по делото обстоятелства, че общината е положила необходимата грижа да ограничи и изключи попадането на скални отломки на пътя, тъй като в началото на 2021г. е наела изпълнител, който да обруши, почисти и замрежи скалния масив, като възложената дейност е изпълнена и приета, поставените мрежи са на място, без нарушения и изпълняват функцията си; от друга страна камък със структурата на скалния масив и размери е невъзможно да падне отвисоко и да не се натроши, не е възможно да се изхлузи от мрежата, да се претърколи през банкета и да отиде в насрещното платно, тъй като пътят има обратен наклон; на трето място за наличието на камък върху пътното платно, определено като непредвидимо събитие, служителите на общината не са били сигнализирани и не е било възможно да узнаят при липсата на сигнал, а осъществяващите дейности по поддръжка на пътищата служители на общината не са в състояние да предвидят случайното попадане на камък или каквото и да било друго препятствие върху пътната настилка и при липса на подаден сигнал не биха били в състояние да предприемат съответните действия за отстраняването му и предотвратяване на евентуални вреди за участниците в движението. Въз основа на тези разсъждения съдът е достигнал до извод, че не е налице противоправно бездействие от страна на служители на общината, каквото иначе би било налице ако при подаден сигнал за наличие на камък на пътя те не са предприели съответните мерки или такива са били късно предприети, или са били недостатъчно адекватни, или ако не са били предприети действия за обезопасяване на скалния масив /и то ако е доказано,че камъкът се е откъснал от него/. Съобразено е от съда това,че отговорността на лицето, възложило на друго някаква работа по чл.49 ЗЗД е обективна, но е посочено, че, за да може същата да бъде ангажирана, следва лицето, осъществяващо работата, виновно да е причинило вредата при или по повод на работата, като, независимо че вината се предполага, тази презумпция е оборима. Приел е,че в случая със събраните по делото доказателства /за положена грижа за обезопасяване/ и с липсата на други /за знание,че е налице препятствие на пътя/, тази презумпция е оборена, а събитието е непредвидимо, което опровергава тезата за виновно и противоправно бездействие за изпълнението на задължението на общината за поддържане на общинския път, установено в чл. 31 ЗП и чл.167 ЗДвП. Заключил е,че липсва основание за ангажиране отговорността на [община] да заплати на ищеца претендираното регресно обезщетение, поради което регресният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според задължителните указания, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по прилагане разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, при посочени и формулирани конкретно от касатора правни въпроси, намерили разрешение в обжалвания въззивен съдебен акт по обуславящ крайния изход начин и при обосновано от него наличие на някоя от допълнителните предпоставки за селектиране на жалбата му, посочени в т.т.1-3 на същия член и алинея. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са свързани с конкретно оплакване в касационната жалба и да са от правен, а не от фактически характер, което означава непосредствено да са мотивирали крайния извод на въззивния съд, но разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Самостоятелно основание за допускане се съдържа и в ал.2 на същия член в три хипотези - когато съществува вероятност решението да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Обжалваното от Застрахователно дружество „Евроинс“АД въззивно решение е валидно и допустимо. За да обоснове неоснователността на иска, съдът е посочил, че въпреки че отговорността на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД е обективна и безвиновна, тя обезпечава вредите от действията на лицето, на което е възложена работата в случай,че тези действия са виновни и противоправни; тази противоправност на действията на служителите на ответната община не е доказана от ищеца, чиято е доказателствената тежест, а презумпцията за вина е опровергана от доказателствата по делото. Във връзка с този решаващ извод касаторът не е формулирал конкретен въпрос. От друга страна даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постоянната практика на ВКС /ППВС №1/58г., ППВС №9/1966г. и множество решения/,според която отговорността по чл.49 ЗЗД е гаранционно- обезпечителна – на възложителя на работата и функцията й е да обезщети вредите, причинени от чуждите виновни и противоправни действия/бездействие на лицата, на които е възложено извършването на съответната работа, като в тежест на ищеца е да докаже,че увреждането е настъпило при или по повод виновното и неправомерно нейно изпълнение /неизпълнение. Нито един от поставените в изложението четири въпроса не обосновават приложимост на общата предпоставка за допускане на касационен контрол, тъй като, освен че в по-голямата си част са основани на обстоятелствата по делото /което ги лишава от правен характер/, не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Произходът на препятствието на пътя, причинило ПТП, съдът е коментирал не като значимо за основателността на регресното право, а във връзка с осъществяване на преценката му дали служителите на общината са положили необходимата грижа да обезопасят участъка от пътя при потенциалната опасност от падащи камъни по настилката, като, освен че е съобразил доказателствата за изпълнено задължение за защита с обезопасителни мрежи, е аргументирал и с липсата на възможност камъкът да е откъснат от съществуващия скален масив с оглед несъответствието му с геоложкия състав на същия. Освен че няма връзка с обуславящите крайния изход на делото мотиви на въззивната инстанция, вторият въпрос от изложението е с неясен смисъл.Не може да се установи и целта на търсения с него отговор. Третият въпрос изразява позицията на страната за неотносимост на конкретни събрани по делото доказателства, която не се покрива с приетото от съда, а евентуален отрицателен отговор на въпроса няма отношение към изхода на делото, доколкото значението на доказателствата и фактите, които те установяват, са въпрос на конкретна преценка при решаването на спора. Четвъртият въпрос е свързан с твърдения на касатора в касационната жалба за допуснати задачи на експертизата, без да се изяснява как те са обусловили правния резултат по делото. Не са обосновани в изложението на към касационната жалба и допълнителните предпоставки за достъп, сочени в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Позоваване на практика,в противоречие с която да се е произнесъл въззивният съд, няма, както и не са изложени съображения за необходимост от създаване на практика на касационната инстанция по причините и с целите, визирани в разясненията по т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не може да бъде обоснован положителен за касатора изход от първата фаза на касационното производство на основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под.Касаторът не излага доводи и съображения, които да обхващат която и да е от посочените хипотези. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.