Определение № 915 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1811/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. Д., чрез адв. Р. Р., против решение № 390 от 30.11.2023 г. по в. гр. д. № 634/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с която въззивният съд е обезсилил решение № 260003 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 1516/2019 г. на Pайонен съд - Стара Загора в частта му, в която е отхвърлена като неоснователна претенцията на М. С. Д. за осъждането на В. С. Ч. да й заплати сумата от 2 188 лв., представляваща 1/2 от заплатените от нея за периода от 2004 г. до 2018 г. данъци и такси и от заплатените за периода от 01.02.2017 г. до 31.05.2018 г. консумативни разходи за ток и вода, и е прекратил производството в тази му част, както и в частта му, с която въззивният съд е потвърдил решение № 260003 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 1516/2019 г. на PC - Стара Загора в частта му, в която съдът е изнесъл на публична продан първи етаж от сграда с идентификатор [№] със застроена площ 100 кв.м, с адрес: [населено място], [улица], разположена в ПИ с идентификатор [№], и сграда с идентификатор [№] със застроена площ 36 кв.м, разположена в същия ПИ, като е осъдил М. С. Д. да заплати на В. С. Ч. сумата от 7 416 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на процесните имоти за периода от 23.04.2019 г. до 20.12.2022 г., ведно със законната лихва от 20.04.2022 г. до окончателното заплащане на сумата, отхвърлил е искането на М. Д. за възлагане на допуснатите до делба недвижими имоти, отхвърлил е предявената от М. Д. против В. Ч. претенция за сумата от 20 500 лв., представляваща 1/2 от сумата, с която се увеличила стойността на процесните имоти вследствие на извършените от Д. подобрения, а в условията на евентуалност - за сумата от 13 801.50 лв., представляваща 1/2 от стойността на вложените материали и извършените монтажни и ремонтни дейност.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, а по същество за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Допустимо ли е искане за плащане на обезщетение за ползване на съсобствения имот от ответника, заявено от ищеца за пръв път в първото открито съдебно заседание във втората фаза на делбата? Сочи се противоречие с решение № 294 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 2654/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 130 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 24/2012 г. на ВКС, I г. о. и решение № 187 от 10.07.2014 г. по гр. д. № 1300/2014 г. на ВКС, I г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания (възражения), посочени във въззивната жалба? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с TP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 271 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г. на ВКС, II т. о.

3. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страната, изложени в представената в срок писмена защита? Сочи се противоречие с решение № 238 от 22.10.2013г. по гр. д. № 1323/2012г. на ВКС, III г. о. и решение № 28 от 18.04.2019г. по гр. д. № 2014/2018г. на ВКС, IV г. о.

4. За да е налице „друго жилище“ по смисъла на чл. 349, ал. 2 ГПК, то същото следва ли да е жилище по см. на чл. 40 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, което реално да може да служи за задоволяване на жилищни нужди, а не просто да е друг недвижим имот? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 157 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 2476/2020 г. на ВКС, I г. о.

В срок няма постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Неоснователно е възражението за недопустимост на въззивното решение, обосновано с обстоятелството, че съставът на въззивния съд, постановил обжалваното решение е същият, който се е произнесъл с предходно решение, постановено по постъпила въззивна жалба против решението на районния съд за допускане на делбата. Касаторът се позовава на предвиденото в чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК основание за отвод. Решенията по допускане и по извършване на делбата, макар и постановени по едно и също дело, са с различен предмет, постановяват се в отделни фази на производството по делба, поради което не е налице хипотезата на участие на съдията при решаване на делото като основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Нещо повече по правило в първоинстанционното производство делото се разглежда до окончателното му приключване от първоначално определения съдия, освен ако не възникнат предпоставки за промяна на съдията- докладчик. Няма разпоредба, предвиждаща след приключване на първата фаза на делбеното производство, делото да се преразпределя на друг съдия- докладчик с изключване на първоначалния такъв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е допуснато да се извърши делба между страните при равни делбени части на първи етаж от сграда с идентификатор [№] и сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], които сгради са разположени в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Искът за делба е отхвърлен по отношение на втори етаж от сградата с идентификатор [№] и на сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], тъй като е установено, че са собственост на М. Д..

Въззивният съд е приел, че двете сгради са неподеляеми, като възлагателната претенция на съделителката Д. е счетена за неоснователна. Изложени са мотиви, че относно допуснатия до делба самостоятелен обект с предназначение гараж, депо, навес претенцията е изначално неоснователна - не е жилищен имот. За да направи извод, че претенцията е неоснователна и по отношение на първия етаж от жилищната сграда, въззивният съд е посочил, че с оглед събраните по делото доказателства М. Д. притежава друг жилищен имот - втория етаж от същата жилищна сграда, а и не е живяла в първия етаж при откриване на наследството, тъй като от 2002 г. живее в Република Гърция, а наследството на С. Ч. е открито на 13.10.2005 г. За неоснователен е счетен доводът във въззивната жалба, че съделителката не притежава друг жилищен имот, тъй като вторият етаж не съответства на изискванията на ЗУТ за жилище, защото това обективно не е вярно, доколкото вторият етаж съществува като самостоятелен обект в жилищната сграда.

За недопустима е счетена претенцията по чл. 346 ГПК на М. Д. за сумата от 2188 лв., платена за данък недвижими имоти и такса битово обслужване за периода от 2004 г. до 2018 г. и заплатени консумативни разходи за ток и вода, поради произнасяне по ненадлежно предявен иск и решението на първоинстанционния съд в частта му, с която тази претенция е отхвърлена, е обезсилено. Изложени са мотиви, че с първоначалната си молба М. Д. е поискала присъждане на сумата от 15 000 лв., представляваща половината от направените от нея разходи за извършени подобрения и необходими разноски в делбените имоти. С допълнителна молба е посочила в какво се изразяват тези подобрения, като наред с това е поискала за доказване на твърденията й по този иск да бъдат използвани вече приети по делото приходни квитанции за платени данъци и такси за битови отпадъци, както и разписки за заплатени консумативи за ток и вода. В молбата не е посочено, че сумата от 15 000 лв. включва и платени разходи за ДНИ и ТБО и за ток и вода, нито е направено такова искане /петитум/ за присъждане на подобни суми. Подобна претенция като самостоятелно искане М. Д. е направила с молбата си по чл.214 от ГПК, което е недопустимо поради изтичане на преклузивния срок.

В останалата й част претенцията по чл. 346 ГПК на М. Д. е счетена за неоснователна. Съдът е приел, че по делото е доказано, че в имота са били извършени СМР, които са го подобрили, но няма доказателства, че именно съделителката е направила разходите. В тази връзка съдът е изложил мотиви, че е установено, че от 2012 г. в имота живее семейството на дъщеря й П., като различните ремонти през процесните години са били извършвани от нея и от лицето, с което живее на съпружески начала. Приетите писмени доказателства, установяващи различни плащания не са годни да удостоверят наличието на направени от съделителката разходи. Съдът е приел, че не са налице доказателства за плащане на цената по договора за изработка, както и оформени съобразно изискванията на закона вторични счетоводни документи - приходни касови ордери. Освен това вземанията за плащанията по договора за изработка и приходния касов ордер от 17.05.2015 г. са погасени по давност, като в тази връзка са счетени за неоснователни доводите във въззивната жалба, че възражение за погасителна давност не е направено. Въззивният съд е посочил, че такова възражение е направено от пълномощника на В. Ч. в съдебното заседание, в което е приета за разглеждане претенцията по сметките на Д. и е надлежно отразено в протокола. По отношение на удостоверените с останалите документи - фискални бонове, стокови разписки и разписки от платежни устройства, съдът е приел, че значителна част от разходите са направени за закупуване на движими вещи, които не представляват подобрения, както и не удостоверяват Д. да е правила разходите, а удостоверяват плащания, извършени от дъщеря й П. и лицето, с което тя живее на съпружески начала.

За основателна е счетена претенцията по чл. 346 ГПК на В. Ч. за присъждане на сумата от 7 416 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на процесните имоти за периода от 23.04.2019 г. до 20.12.2022 г. Изложени са мотиви, че за исковия период Ч. е бил лишен от Д. от ползването на съсобствените им имоти, тъй като те са били ползвани от семейството на дъщерята на съделителката - П., на която ги е заела за послужване, което представлява форма на лично служене с имота. От своя страна Ч. не е имал достъп до тях- не е разполагал с ключове. Налице е отправена от него покана за заплащане на обезщетение, обективирана в исковата молба и по делото не е доказано от получаването на поканата на 23.04.2019 г. до датата на предявяване на иска М. Д. да му е предоставила възможност за ползването им или да му е заплащала обезщетение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос, касаещ срока, в който съделител може да заяви претенция по чл.31, ал.2 ГПК. По него е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, според която срокът за предявяване на претенции по сметки в делбеното производство е първото заседание след допускане на делбата. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, приемайки за допустима претенцията по чл. 31, ал.2 ГПК като направена в преклузивния срок по чл. 346 ГПК и я е разгледал по същество.

Посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към поставения въпрос, защото не касае срока за предявяване на претенцията по сметките. В нея е дадено разрешение относно възможността исковата молба за делба да има значение и на писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, ако съдържа такова волеизявление. В случая въззивният съд в съответствие с тази практика при произнасянето си по съществото на спора е зачел отправената с исковата молба покана за заплащане на обезщетение.

Въпросът е обоснован с твърдения, че процесуалният представител на ищеца е поканил М. Д. чак в първото открито съдебно заседание във втората фаза на делбата на 20.04.2022 г., към който момент насочената срещу нея претенция за обезщетение вече е била очевидно просрочена и преклудирана, поради което е следвало съдът да я остави без разглеждане като недопустима.

Тези твърдения на първо място не кореспондират с приетите за установени по делото факти, а именно, че още с исковата молба е поискано заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС, а претенцията за заплащането на това обезщетение е направена в предвидения в чл. 346 ГПК срок. Обосновката на въпроса сочи на смесване на поканата за заплащане на обезщетение като материалноправна предпоставка за уважаване на претенцията за заплащане на обезщетение за ползването на съсобствената вещ и срока за предявяване на претенциите по сметките в делбеното производство като процесуалноправна предпоставка за допустимостта им.

Въпросите, поставени в т.2 и т.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са за задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, тъй като е посочил каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства, като се е произнесъл по въведените от страните доводи и възражения.

Въпросите са обосновани с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по четири конкретни довода: че притежаваният от М. Д. втори етаж от процесната къща не представлява „друго жилище“ по смисъла на чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като не отговаря на изискванията за жилище, установени в чл. 40 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ; за приложението на разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗС, а в условията на евентуалност - на чл. 74, ал. 1 ЗС, по отношение на Д.; за изричното признание на В. Ч. в поправената искова молба от 20.03.2019 г., че никога не е бил лишаван от ползването на делбените имоти; че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната давност служебно по отношение на предявените от Д. претенции по сметки, при липса на надлежно релевирано възражение от ищеца.

Видно от обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всеки един от тези доводи, като несъгласието на касатора с изводите на съда е въпрос по правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Необсъждането на въведените с въззивната жалба доводи, че по отношение на подобренията, направени от съделителката Д., е приложим чл. 74, ал. 2 ЗС, а в условията на евентуалност - чл. 74, ал. 1 ЗС, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, защото видно от обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е доказано същата изобщо да е правила подобрения в имота, а приложението на посочените разпоредби предполага по делото да е установено, че подобренията са направени от претендиращия заплащането на стойността им и да подлежи на разрешаване въпросът за размера на дължимото му се.

Четвъртият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като не е от обуславящо значение за крайния изход от спора досежно направената възлагателната претенция, която е отхвърлена не само поради това, че съдът е приел, че съделителката Д. има и друго жилище, а и защото към момента на откриване на наследството не е живеела в делбения имот, като във връзка с последния извод не е поставен правен въпрос. Условията, на които следва да отговаря заявилият възлагателната претенция съделител, са формулирани изчерпателно в чл. 349, ал.2 ГПК и са дадени кумулативно, т. е. липсата на което и да е от тях води до неоснователност на възлагателната претенция. В случая след като изводите на съда са, че липсват две от тези предпоставки, то следва, че какъвто и отговор да бъде даден на поставения от касатора въпрос относно характеристиките на собствения на съделителката Д. втори етаж на жилищната сграда, то той не би рефлектирал върху формирания извод, че не са налице условията на чл.349, ал.2 ГПК при приетото, че съделителката Д. е живеела в чужбина от 2002 г., а наследството е открито на 13.10.2005 г.

Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК на въззивното решението в частта му, с която допуснатите до делба първи жилищен етаж и самостоятелен обект с предназначение гараж, депо, навес, са изнесени на публична продан, поради очевидно неправилност на извода на въззивния съд относно способа на извършване на делбата при констатацията, че са допуснати до делба два самостоятелни обекта между двама съделители.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение