Определение № 198 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1049/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Кор кънстракшън“ ООД срещу решение № 796 от 21.12.2023 г. по т.д. № 568/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 450 от 04.04.2023 г. по т.д. № 1726/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кор кънстракшън“ ООД срещу „Билдест“ Е. и „София парк“ АД искове за солидарното им осъждане, както следва: по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 21 946,55 лв. до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лв. – претендирано възнаграждение за изпълнени довършителни СМР до договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г.; по чл. 266, ал. 1 ЗЗД частичен за сумата от 10 000 лв. при пълен размер на вземането от 384 705,42 лв. - претендирано възнаграждение по същия договор, задържано като гаранция за добро и качествено изпълнение, и по чл. 268 ЗЗД частичен за сумата 10 000 лв. от пълен размер от 210 458,10 лв. – претендирана печалба по договора при отказ от договора от страна на възложителя, и в частта, с която са уважени предявените от „София парк“ АД срещу „Кор кънстракшън“ ООД насрещни искове по чл. 82 ЗЗД за сумата 327 086,66 евро - пропуснати ползи за периода 15.07.2019 г. - 20.02.2020 г., представляващи неполучен наем по договор, сключен на 28.12.2017 г. с „ВиЕмУеър България“ Е., и сумата 125 260,11 евро – претърпени загуби за периода 15.07.2019 г. – 20.12.2019 г., представляващи извършени плащания на такси и разноски за управление на наетата от „ВиЕмУеър България“ Е. офис сграда 2, заедно със законната лихва върху всяка главница от предявяване на насрещната искова молба - 11.12.2020 г., до окончателното погасяване.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че за да отхвърли предявения главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд в нарушение на процесуалния закон и установените в последния принцип на диспозитивното начало и процесуални преклузии е разгледал непредявено от ответниците възражение по чл. 265 ЗЗД. Изтъква, че ответниците са поддържали възражение, че договорът е развален по причина на забавеното му изпълнение, което тяхно изявление недопустимо и при превратно цитиране на съдебна практика е преформулирано от съда като възражение за изпълнение с недостатъци, въз основа на което е отхвърлен в голямата си част искът за възнаграждение за изпълнените по договора СМР. Допълва, че и в дадения от първоинстанционния съд доклад на делото липсва посочване, че е предявено възражение за некачествено изпълнение на СМР, което счита за допълнителен аргумент за недопустимото му разглеждане с постановените по делото първоинстанционно и въззивно решения. Поддържа, че по делото липсва проведено доказване и събрани доказателства за некачествено изпълнение на СМР по договора. Подчертава, че изводът на съда за некачествено изпълнени СМР е основан единствено на заключението по събраната по делото СТЕ, без заключението на експерта да е оценено от съда във връзка с останалите събрани по делото доказателства и без да са изложени доводи защо съдът кредитира заключение, което е основано само на изходящ от страна на ответника частен документ, без посещение на място и при изрично дадените от вещото лице пояснения, че е невъзможно да бъде установено има ли и какви некачествено изпълнени СМР и че част от оценените като възложени на трети лица СМР, не са били възлагани на ищеца по процесния договор. Сочи, че и в представената от самия ответник справка претендираните суми като разходи за отстраняване на некачествени СМР са в много по-малък от приетия от съда размер – 671 643,53 лв., а разликата е претенцията по насрещните искове. Изтъква, че съдът не е обсъдил изобщо събраните по делото показания на разпитаните четирима свидетели, нито останалите събрани доказателства във връзка с изпълнението на процесния договор, включително писмени такива – протокол образец 15, отправени покани и др., които биха опровергали съдържанието на съставената от ответника справка, въз основа на която е дало оценка вещото лице по събраната СТЕ. Поддържа, че не е спазен и установеният с договора – чл. 7, ред за констатиране на некачествено изпълнени СМР – с писмен протокол. Сочи, че многократно са канили ответниците да извършат оглед на място и да съставят протокол за състоянието на обекта, включително евентуално да установят некачествено изпълнени работи, но последните са отказвали, което тяхно поведение определя като недобросъвестно и целящо да бъде увреден. Счита, че решението е постановено и в нарушение на законовата разпоредба на чл. 264 ЗЗД, като съдът не е отчел, че липсват доказателства за наличие предпоставките по последната норма, за да може да бъдат упражнени правата по чл. 265 ЗЗД. Подчертава, че е отстранен от обекта през м. август 2019 г. и към него не са отправяни никакви възражения по смисъла на чл. 264 ЗЗД, поради което и неправилно съдът е уважил претенциите по чл. 265 ЗЗД. По тези доводи поддържа, че искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основателен в пълния му предявен размер. По претенцията за възнаграждение, удържано като гаранция за добро изпълнение, подчертава, че по делото се установява, че страните са подписали шест броя актове за приемане на СМР, които са заплатени от ответника с удържани 10 % или сумата 384 705,42 лв. Изтъква, че доводите на въззивния съд защо последната сума не е дължима на ищеца са не само кратки, без обсъждане на доводите на страните, но и напълно неразбираеми, като не става ясно защо признава право на ответниците да задържат тази сума като санкция и какво се санкционира със задържането й. Подчертава, че гаранцията може да бъде задържана само за удовлетворяване на конкретни вземания на възложителя към изпълнителя. Излага, че с договора страните са уговорили началния момент, от който се дължи връщане на гаранцията - подписан окончателен протокол, за съставянето на какъвто многократно е канил ответниците още през 2019 г., поради което оттогава е следвало да текат и сроковете за връщане на удържаните като гаранция суми. Оспорва като необосновано въззивното решение и в частта, с която са уважени предявените насрещни претенции по чл. 82 ЗЗД, като поддържа, че не са налице предпоставките за тяхното уважаване. Излага, че няма никакво уговорено с процесния договор задължение към ответника „София парк“ АД, нито последният има насрещни права към него, а единствено „София парк“ АД се е задължил да отговаря солидарно с възложителя „Билдест“ Е., поради което и „София парк“ АД не е легитимиран да претендира обезщетение за неизпълнение на задължения по процесния договор. Поддържа, че по делото не се установява да не е изпълнил виновно свое договорно задължение. Сочи, че многократно е възразявал срещу доводите на ответниците, че е забавил изпълнението на договора, включително че срокът за изпълнение на договорените дейности е многократно променян по причини, стоящи извън неговото поведение – желанието на ответниците да бъдат извършени множество промени спрямо първоначално зададените СМР, лошата комуникация между тях и бъдещия наемател, както и останалите лица, извършващи дейности на обекта, от чиято дейност е зависела и дейността на ищеца, които възражения не са обсъдени от въззивния съд, както не са обсъдени и събраните в тази насока доказателства – свидетелски показания, кореспонденция и заключение по СТЕ. Допълва, че съобразно заключението на експерта около половината от първоначално възложените СМР са променени и че с някои от заповедите за промяна се е налагало да бъдат променяни и сроковете за изпълнение на възложените дейности, като сроковете бъдат удължени. Изтъква, че по делото не се доказва настъпване на вреди за ответника, които да са непосредствени и да са били предвидими за изпълнителя, каквото е изискването на чл. 82 ЗЗД, което счита за самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Допълва, че наемният договор е за десет години, считано от предаване на обекта, и ответникът ще си получи всички наеми за тези десет години, независимо кога обектът ще бъде предаден. Поддържа, че не е налице и причинна връзка между евентуални вреди за ответника и неговото поведение като изпълнител по договора по вече изложените доводи, че не то е причина за забавата в изпълнението на възложените СМР. По същите доводи оспорва като неоснователна и претенцията за загуби за платените суми като такси и разноски за управление на сградата за исковия период от ответника. Добавя, че при условията на съществено процесуално нарушение въззивният съд не е изложил никакви мотиви по възраженията по въззивната жалба, че по отношение на тази претенция е налице допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в допускане на недопустимо изменение на иска, което по същество представлява предявяване на нов иск. Счита, че напълно недоказани са и твърдените по този иск вреди, като изтъква, че не са събрани никакви доказателства за източника на твърдените задължения, като вещото лице е потвърдило, че не е видяло фактури или платежни документи за тези разходи. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено в частта за насрещните искове и отменено в останалата му част, евентуално изцяло отменено и исковете му да бъдат уважени в пълен размер, а насрещните отхвърлени, или делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на съда. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи?

2. Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да прецени всички относими доказателства и правно релевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?

3. Длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните, и може ли да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните?

По първите два въпроса подържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по ТР 1/2013г. на ОСГТК и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а по третия в противоречие с ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 292 от 16.10.2018 г. по т. д. 3148/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искане за допускане на касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответниците по касация, „София парк“ АД и „Билдест“ Е., оспорват касационната жалба като неоснователна. Считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат подробни доводи за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е счел за неоснователно възражението на въззивника „Кор кънстракшън“ ООД за нередовност на насрещната искова молба, като е посочил, че „София парк“ АД претендира пропуснати ползи под формата на незаплатен наем в общ размер на 327 086, 66 евро, основани на твърдения за забавата на ответника по насрещните искове с 32 - дневно закъснение по подфаза 1, сграда 2, с 32 - дневно закъснение (сградата е предадена на наемателя на 16.08.2019 г.) и със 129 - дневно закъснение по подфаза 2 на сграда 2, с начална дата на закъснението - моментът, в който „София парк“ АД е следвало да може да предостави достъп до сградата на наемателя при точно изпълнение от страна на „Кор кънстракшън“ ООД и завършване на работите на 14.07.2019 г. Добавил е, че в този смисъл е и приетото от съда заключение на ССчЕ, съгласно което, при пресмятане на претендирания размер, инвеститорът е взел предвид и уговорения в полза на наемателя 3- месечен гратисен период.

Приел е, че процесният договор има характеристиката на такъв за изработка и приложение следва да намерят разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е посочил, че поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа, а основателността на исковете за реално изпълнение на задължение за престиране на възнаграждение се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната парична сума, представляваща възнаграждение за изпълнени строителни работи; 2) настъпила изискуемост на задължението, като липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение. Изтъкнал е, че предвид разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване.

Посочил е, че възнаграждението, следващо се за извършена възложена работа, по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изискуемо от приемане й, като съдебната практика е категорична, че приемането на извършена работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента: 1) фактическото получаване на изработеното от поръчващия (овеществен резултат на СМР) и 2) признанието, че изработеното съответства на възложеното. Позовал се е на дадените разяснения с решение № 84/30.07.2015 г. по търг. дело № 1428/2014 г., ТК, ВКС, съобразно които релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо предаването на готовия резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено одобрение на изпълненото, като простото разместване на фактическата власт върху работата (изпълнени довършителни работи), без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Обобщил е, че необходима за приложението на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е кумулацията на фактическо (предаване) и правно действие (одобрение).

Приел, е че в конкретния случай между страните не е спорно, че достъпът на изпълнителя „Кор кънстракшън“ ООД до обекта, в който са изпълнявани възложените СМР - сграда 2, е бил отнет на 23.08.2019 г., като в сграда 3 изпълнение на довършителни СМР изобщо не е започвало, затова по отношение на нея въпрос за предаване на изработеното не се поставя. Подчертал е, че възложителят и инвеститорът са установили фактическа власт върху изработеното, т. е. обективният елемент предаване е налице, когато за възложителя е породено задължението да прегледа работата и да направи възражения за неточно изпълнение. Счел е, че такива възражения са обективирани в изпратената до изпълнителя нотариална покана, в която е направено изявление за прекратяване на договора поради неизпълнение в двете му форми - забавено и некачествено такова. Цитирал е съдебната практика по решение № 76/13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г., ВКС, I ТО, съобразно която правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер, упражнява се с едностранно волеизявление и възниква при наличие на неизпълнение. Посочил е, че разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно прекратяване на двустранни договори при виновно неизпълнение, е диспозитивна и страните по договора са свободни и могат да се отклонят, като уговорят други условия и начин на разваляне. Изтъкнал е, че по делото не се спори, че „Билдест“ Е. и „София парк“ АД са отправили изявление за прекратяване на процесния договор в хипотезата на чл. 20 и чл. 27 от същия, което е получено от изпълнителя „Кор кънстракшън“ ООД на 21.08.2019 г., като срок за изпълнение не е предоставен. Счел е, че никоя от страните не твърди, че договорът е развален с обратно действие и съгласно общата им воля, изразена в чл. 27 от договора, възложителят има право да прекрати договора с предизвестие при неспособност на изпълнителя да изпълни предмета на договора или забава с повече от 20 дни. Подчертал е, че тълкувана волята на страните сочи на уговорено право на възложителя да прекрати, но за в бъдеще, действието на договора като възникналото право на възнаграждение за изпълнението не отпада.

Посочил е, че при сключване на договора и след изменението му с анекс № 4 крайният срок за изпълнение на обекта е 14.07.2019 г., т. е. изпълнителят като разполагащ със специални знания и необходимата професионална квалификация в областта на строителството се е съгласил да изпълни възложеното за точно определен времеви период, като ищецът не доказва в условията на пълно и главно доказване, че този срок е удължаван поради възложени и приети за изработка допълнителни СМР. Изтъкнал е, че няма спор, че този срок за престиране не е спазен и завършването на обекта е възложено на трети лица, както и че е налице неизпълнение в качествено отношение, поради което е счел за обоснован извода, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на „Кор кънстракшън“ ООД. По тези доводи е приел, че волеизявлението на ответниците е породило желаното действие и договорът следва да се счита за развален от датата на получаване на нотариалната покана, а именно 21.08.2019 г., към която дата следва да бъдат заплатени извършените и признати СМР, за които ищецът не е получил възнаграждение.

Добавил е, че макар по делото да са представени множество указания за изменение на възложената работа (близо 40 бр.), между страните не се е стигнало до подписване на съответните анекси, респ. до удължаване на сроковете за изпълнение на СМР, извън посочените по – горе, като вместо да спре изпълнение на задълженията си по договора и да състави съответния протокол, в т. ч. и без участието на насрещните страни, каквато възможност предвижда чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, ищецът твърди, че е продължил работа по процесните сгради, което твърдение остава недоказано в условията на главно и пълно доказване по смисъла на чл. 154 ГПК. По тези мотиви е приел за неоснователни оплакванията на въззивника за неправилност на решението, поради некредитиране на събраните гласни доказателствени средства, тъй като страните са предвидили изричен способ за продължаване на уговорените срокове - чрез подписване на анекси (чл. 8.4 от договора).

Досежно размера на дължимото възнаграждение е взел предвид представения и неоспорен протокол, изготвен от нотариус Гетов, за провела се на 10.09.2019 г. среща за извънсъдебно уреждане на спора, в който е счел, че е отразено признание за извършена, но неприета работа, за която се дължи възнаграждение в размер на 1 143 642, 41 лв., както и че е дължима задържаната част от възнаграждението в размер на 499 069,66 лева. Отчел е, че в този смисъл е и приетото от съда заключение на изслушаната по делото СТЕ. Намерил е за правилни изводите на СГС, че тази сума следва да бъде намалена със сторените от ответниците разноски по отстраняване на констатираните недостатъци, макар и да не са упражнили изрично правото си по чл. 265, ал. 1 ЗЗД за намаляване на дължимото възнаграждение със стойността на разходите за отстраняване на некачествено изпълнените работи, като се е позовал на практиката по решение № 23/04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на ВКС, I ТО, и решение № 48/29.07.2019 г. по търг. дело № 1213/2018 г. на ВКС, I ТО, съгласно която установяване на неточно /некачествено/ изпълнение предпоставя и без изрично упражнено от ответника право по чл. 265, ал.1 ЗЗД намаляване на дължимото възнаграждение на основание същата разпоредба, която разлика би съответствала на цената на необходимите материали и труд за отстраняване на недостатъците.

По тези мотиви е приел, че дължимото в полза на ищеца възнаграждение следва да се намали с разноските, направени за отстраняване на недостатъците му, или сумата 1 143 642,41 лева без ДДС следва да бъде намалена със сумата 1 125 353,62 лева без ДДС, което означава, че дължимото възнаграждение е в размер на 18 288,79 лева без ДДС или 21 946,55 лева с включен ДДС, до който размер искът за заплащане на изпълнените СМР по договора от 25.01.2019 г. е основателен и съответно неоснователен за разликата до предявения такъв от 1 846 287,24 лева.

По втория кумулативно предявен иск е посочил, че между страните няма спор, а и заключението на съдебно - техническата експертиза установява, че между страните са подписани 6 сертификата за приети СМР (протоколи образец 19) на обща стойност 3 847 054,18 лева без ДДС, като от дължимото на изпълнителя възнаграждение е задържана като гаранция сумата 384 705,42 лева без ДДС или 461 646,50 лева с включен данък, което е изрично признато в молба за потвърждение на задължение на „Билдест“ Е. от 20.02.2020 г. Подчертал е, че гаранцията има ясна функция и предназначение - макар изпълнителят да е предал във фактическа власт на възложителя материална престация на определена стойност, част от тази стойност не му се заплаща, т. е. възложителят правомерно не изпълнява задължението за заплащане на част от възнаграждението, която незаплатената част от възнаграждението подлежи на плащане при настъпване на допълнителни условия за това - в случая с изтичането на 25 дни, съответно 14 месеца от подписване на окончателен протокол за приемане на всички СМР по договора без забележки относно количеството и качеството на изпълнението. Изтъкнал е, че няма спор, че възложените на „Кор кънстракшън“ ООД СМР не са изпълнени във възложения им обем, нито с дължимото качество, а предпоставка за освобождаване на задържаната част от възнаграждението е именно пълно и качествено изпълнение. Посочил е, че такова ищецът не е престирал, поради което независимо че за целите на определяне дължимото възнаграждение за окончателен протокол е прието електронно писмо от 27.12.2019 г. на „София парк“ АД, в което е обективиран неоспорен от останалите участници в строителния процес размер на изпълнените от „Кор кънстракшън“ ООД дейности, които е следвало да бъдат приети, това писмо не представлява и не може да бъде разглеждано като окончателен протокол, представляващ основание за освобождаване на гаранцията. Обобщил е, че гаранцията е предоставена за обезпечаване на добро, т.е. в пълен обем и качествено, изпълнение, което означава, че освобождаването предполага да е престирано точно в количествено и качествено отношение, но това не е осъществено - изпълнителят е изпълнил 82,44 % от възложеното, включително не е пристъпил към изпълнение на довършителните работи в сграда 3. Подчертал е, че това непълно и некачествено изпълнение е резултат на причини, за които „Кор кънстракшън“ ООД отговаря, поради което и предявеният частичен иск за сумата 10 000 лева като част от вземане в размер на 384 705,42 лева е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

За неоснователни въззивният съд е намерил и исковете за присъждане на печалба с оглед едностранния отказ на ответниците от договора, която се претендира в частичен размер от 10 000 лева от вземане в размер на 210 458,10 лева, тъй като е счел, че не е налице отказ от сключения договор при изправност на страната-изпълнител. Изтъкнал е, че разпоредбата на чл. 268 ЗЗД предвижда, че при основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работа, което предполага хипотеза на добросъвестно изпълнение от страна на „Кор кънстракшън“ ООД и прекратяване на правната връзка от възложителя по причини, които стоят извън правоотношението между поръчващия и изпълнителя, но които са във връзка с договора за изработка, тъй като мотивират възложителя да преустанови договорната връзка - решение № 84 от 19.07.2011 г. по т. д. № 494/2010 г., ТК, II ТО на ВКС. Подчертал е, че при прекратяване на правоотношението поради виновно поведение на изпълнителя, какъвто е процесния случай, да му се дължи печалбата, която би получил при пълно изпълнение на договора, означава да се допусне да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

По насрещните искове се е позовал на задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че неточното изпълнение на договорните задължения поражда правото на кредитора да иска от длъжника изпълнение заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение (чл. 79, ал. 1 ЗЗД), от което право е счел, че се е възползвал кредиторът „София парк“ АД. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, регламентираща обема и границите на отговорността за вреди от виновно неизпълнение на договорните задължения, обезщетението обхваща всички причинени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като подлежащите на обезщетяване имуществени вреди са два вида - претърпяна загуба и пропусната полза. Счел е, че пропуснатата полза е неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на кредитора и установяването му се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му в резултат на неизпълнението. Добавил е, че тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Посочил е, че в случая пропуснатата полза представлява неполучен наем за ползването на недвижими имоти, по отношение на които на „Кор кънстракшън“ ООД е възложено изпълнение на довършителни СМР, като очакването на кредитора за получаване на престацията - наемна цена се основана на сключен на 28.12.2017 г. с трето лице договор за наем, който факт е отразен и в договора за доставки и строителство, сключен с ответника по насрещните искове. Добавил е, че в договора за наем предаването на наетите площи е уговорено да се осъществи до 01.06.2019 г. за фаза 1 и в периода 30.09.2019 г. - 30.10.2019 г. за фаза 2 от офис сграда 2. Счел е, че при сключен договор за наем в момент, предхождащ сключването на договора за изпълнение на довършителните работи и предвиден в договора срок за предаване на фактическата власт върху наетите площи, за наемодателя „София парк“ АД получаването на наемна цена е сигурно и се обуславя от предаването на наетите обекти, което е следвало да се осъществи в конкретно уговорените срокове. Обобщил е, че при точно във времево отношение изпълнение от длъжника на възложените му с договора от 25.01.2019 г. довършителни работи е било сигурно, че имуществото на кредитора е щяло да се увеличи с наемната цена, съответно неполучаването й за периода на забавата на ищеца до реалното предавано на наетите площи, представлява пропусната полза за наемодателя и тази вреда е била изцяло предвидима, тъй като наличието на наемател на сградите е отразено и в сключения договор за доставки и строителство.

По отношение размера на пропуснатата полза, съдът е кредитирал изготвеното заключение на изслушаната по делото пред първоинстанционния съд ССчЕ и след позоваване на чл. 162 ГПК е намерил, че неполученият от „София парк“ АД наем по сключения с наемателя договор за периода 15.07.2019 г. (датата на изпадане на ищеца в забава) до 20.02.2020 г. възлиза на сумата 196 967,68 евро (за фаза 1) и 325 544,82 евро (за фаза 2) или сумата от общо 522 512,50 евро. Посочил е, че ищецът претендира присъждане на сумата 327 086,66 евро, съответно в приложение на диспозитивното начало искът за пропуснати ползи, представляващи неполучен наем, следва да бъде уважен до предявения размер. Приел е претенцията за извършени разходи от „София парк“ АД в размер на 125 260,11 евро за периода 15.07.2019 г. - 20.12.2019 г. за основателна, като е посочил, че изложеното при разглеждане на иска за обезщетяване на пропуснатите ползи е релевантно и по отношение на отговорността на „Кор кънстракшън“ ООД за тези имуществени вреди, като единствената разлика е във вида им. Счел е, че от имуществото на „София парк“ АД са разходвани средства за поддръжка и управление на офис сграда 2 в общ размер от 480 181,45 лева, която сума е заплатена от инвеститора, но при срочно изпълнение на задълженията на ищеца и предаване на сградата на наемателя последното би било задължено за заплащане на тези разноски за управление на общите части на сградата, поради което е приел, че извършените разходи от инвеститора са претърпяна загуба, настъпила в резултат на неизпълнението на „Кор кънстракшън“ ООД.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи два процесуални въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени в един въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с въведените от страните правно релевантни факти?“

Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на въззивния съд, с което се покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необсъждане в пълнота на доводите на страните и липсата на анализ на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Третият формулиран от касатора въпрос също е обвързан с оплаквания за необсъждане на въведено с подадената въззивна жалба възражение за произнасяне от първоинстанционния съд извън предмета на делото - по невъведено от ответниците възражение по чл. 265 ЗЗД, поради което и отговорът на този въпрос е обусловен от отговора на гореизведения общ процесуален въпрос за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на спора и е включен в него.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение