Определение № 828 от 19.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2537/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на ответниците С. С. и „Престиж билдинг комерс“ ЕООД, [населено място], чрез Адвокатско дружество „Й. и Я.“, представлявано от Б. Я., срещу решение № 30/13.05.2025г. по възз.т.д.№ 153/2024г. на Апелативен съд - Бургас. С него, след отмяна на решение № 122/26.04.2024г. по т.д.№ 260/2023г. на Окръжен съд - Бургас, е прието за установено, че С. С. и „Престиж билдинг комерс“ ЕООД дължат солидарно на „Монарх 2020“ ЕООД, [населено място], парично вземане за сумата 385 000 евро по запис на заповед от 30.03.2017г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2023г. до пълното изплащане на сумата, за което парично вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 236/2023г. на Районен съд - Несебър.

В касационната жалба са релевирани доводи за постановяване на решението при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована преди всичко с оплаквания за нарушение на чл.266, във вр. с чл.235, ал.3 ГПК, предвид неприемането и несъобразяването на представената за първи път във въззивното производство служебна бележка от АМЦСМП „Д-р Е.“, установяваща местопребиваването на С. С. в деня на издаване на записа на заповед в [населено място], с твърдения, че за него е било обективно невъзможно да издаде ефекта в същия ден в [населено място], както и, че той се е опитал да получи данните още в срока за ОИМ, но не е успял. Според касаторите е допуснато и друго процесуално нарушение, изразяващо се в оставяне без уважение на искането на С. С. да спиране на производството по делото, на осн. т.5 на чл.229, ал.1 ГПК, което обуславя недопустимост на постановеното въззивно решение. На следващо място касаторите намират, че е нарушен и чл.236, ал.2 ГПК, предвид неизследването и неизлагането на мотиви по въпроса за каузално отношение между страните, като в тази връзка изтъкват изразеното в ОИМ категорично отрицание и възражение за съществуване на такова каузално отношение и липсата на какъвто и да е дълг. Релевирано е и оплакване относно разпределението на доказателствената тежест, като се поддържа, че е в тежест на ищеца да докаже вземането си. Според касаторите е нарушен материалният закон (чл.79, ал.1, чл.535 ТЗ), тъй като наличието на запис на заповед е приравнено на наличие на вземане, поддържайки, че, дори да се приеме записът на заповед за формално изряден, искът е следвало да бъде отхвърлен, поради липсата на вземане, по отношение на което записът на заповед има гаранционно-обезпечителна функция. Релевирано е и оплакване, че не са обсъдени подробно и всестранно заключенията на вещите лица, при наличието на количествени и качествени разминавания в двете групи експертни заключения. По изложените съображения искането е за касиране на решението и за отхвърляне на исковете. Претендира се за присъждане на направените разноски.

В касационната жалба е релевирано основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а в приложеното към нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е въведено основанието за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да приобщи доказателство за новоузнато от страната обстоятелство след срока за отговор на въззивната жалба при представянето му при първа процесуална възможност? Касаторите намират, че даденото по него разрешение е в противоречие с ППВС № 6/1968г., ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д.№ 1/2000г. на ОСГК, т.11, както и решение № 376/25.06.2025г. по гр.д.№ 891/2023г., II г.о., решение № 136/25.06.2019г. по гр.д.№ 4465/2018г., IV г.о., решение № 186/23.01.2019г. по гр.д.№ 1149/2018г., I г.о., решение № 174/12.01.2011г. по т.д.№ 36/2010г., I т.о., и др.

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви защо приема едни доказателства и експертни изводи, а не приема други, респективно да назначи допълнителна експертиза при наличие на противоречиви експертни изводи? По него касаторите се позовават на ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д.№ 1/2000г. на ОСГК, т.10, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, т.1-3, както и на решение № 240/15.01.2021г. по гр.д.№ 3944/2019г., III г.о., и др.

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните? Касаторите намират, че по този въпрос е налице отклонение на даденото разрешение от решение № 401/02.07.2025г. по гр.д.№ 2720/2024г., III г.о., решение № 388/17.10.2011г. по гр.д.№ 1975/2010г., IV г.о., решение № 240/15.01.2019г. по т.д.№ 518/2018г., I т.о. и др.

4. Когато пред него се разкрият престъпни обстоятелства, въззивният съд, длъжен ли е да спре производството по делото? По този въпрос касаторите се позовават на ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д.№ 1/2000г. на ОСГК, както и на решение № 116/15.05.2013г. по гр.д.№ 745/2012г., IV г.о., решение № 165/17.05.2010г. по гр.д.№ 4719/2018г., II г.о., решение № 181/03.06.2010г. по т.д.№ 281/2009г., II т.о., и др.

5. Длъжен ли е въззивният съд да изследва каузалното правоотношение, включително наличието или липсата му, когато издателят на записа на заповед е направил възражение за наличието или за липсата на каузално правоотношение? По него касаторите посочват т.17 на ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК, както и решение № 5/02.02.2012г. по т.д.№ 75/2011г., I т.о., решение № 31/05.04.2012г. по т.д. № 55/2011г., II т.о., решение № 71/29.06.2017г. по т.д.№ 461/2016г., I т.о., решение № 85/05.07.2012г. по т.д.№ 438/2011г., I т.о., и др.

Не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявените по реда на чл.422 ГПК искове на „Монарх 2020“ ЕООД, [населено място], против ответници С. С. и „Престиж Билдинг комерс“ ЕООД, [населено място], за произтичащото от запис на заповед, издаден на 30.03.2017г. от С. С. и авалиран от „Престиж Билдинг комерс“ ЕООД вземане за сумата 385 000 евро, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, срещу която са постъпили възражения по чл.414 ГПК и от двамата длъжници.

Сезиран с въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е свел спора до това дали С. С. е подписал процесния запис на заповед като издател и като законен представител на авалиста, след като е приел, че извършените от ответниците оспорвания са единствено относно авторството на подписите на записа на заповед на С. С.. Счел е за изпълнено задължението на първоинстанционния съд да разпредели и да укаже на страните доказателствената тежест, а именно, че е в тежест на ищеца да установи съществуването на вземането си по записа на заповед, а в тежест на ответниците – възражението им, че документът е неистински. По обективираното във въззивната жалба на ищеца искане въззивният съд е допуснал, на осн. чл.266, ал.3 ГПК, повторна съдебно-графологична експертиза от три вещи лица, както и допълнителна съдебно-почеркова експертиза от три вещи лица. Приетите по делото три заключения на съдебно-графологична експертизи (на двете тройни експертизи пред въззивния съд и на първата единична екпертиза пред първата инстанция) са обсъдени във въззивното решение, и са изложени съображения защо не се възприема заключението на единичната експертиза с в.л.Щ. Н. и особеното мнение на вещото лице от първата тричленна експертиза. За да възприеме становището на двете вещи лица от първата тричленна експертиза и заключението на допълнителната експертиза пред въззивния съд, във въззивното решение са изложени съображения, че са ясни, логични и подробно обосновани и защитени в откритото съдебно заседание при даване на отговори на поставените въпроси.Изтъкнато е, че, дори да се приеме за неустановено по убедителен и категоричен начин авторството на Ст.С. на оспорените подписи чрез приетите по делото три експертизи с участието на седем различни вещи лица, това не е в полза на ответниците, чиято именно е доказателствената тежест за установяване на оспорването на авторството на подписите, респективно това обуславя извод, че оспорването е неуспешно.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба ( чл. 290, ал. 1 ГПК ). В мотивите към т.1 от тълкувателното решение е изяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по първия и по четвъртия въпроси произтича от отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са твърде общи и хипотетични и не предпоставят даването на отговор извън конкретиката на спора. Същите изискват и проверка на фактите по делото, каквато е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство.

Не следва да се допуска обжалване и по втория въпрос, предвид липсата на въведената допълнителна предпоставка. Даденото от въззивния състав разрешение е изцяло в съответствие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е допуснал повторна и допълнителна съдебно-почеркова експертиза в състав от три вещи лица. Обсъдил е и трите заключения и е изложил мотиви кои от тях възприема и кои не и защо. Доколко направените от въззивния състав изводи са правилни, е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

Значимостта за крайния изход на спора по третия въпрос следва да бъде отречена, тъй като в изложението не е посочено кои точно възражения са останали необсъдени. Същевременно, видно от мотивите, въззивният съд е приел, че единствените оспорвания на ответниците са на подписите на С. С., които са обсъдени. Въпросът е и израз на несъгласието на касаторите с правилността на решението, която, както се посочи, не подлежи на изследване в настоящото производство.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по петия въпрос произтича от отсъствието както на общата, така и на допълнителната предпоставка за допускане на обжалване. Преди всичко следва да се отрече значимостта на въпроса за крайния изход на спора. Въпросът е некоректно зададен, тъй като предпоставя издателят на записа на заповед да е въвел твърдения или възражения за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, а, видно от мотивите на въззивното решение, единствените оспорвания от ответниците са на авторството на подписите на Ст.С.. Касаторите не поддържат да са въвели твърдения за наличие на каузални отношения, а само - че са отрекли наличието на такива. По въпроса, който е свързан с предмета на делото при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, отсъства въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване. С Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д.№ 4/2013г.на ОСГТК, т. 17, е преодоляна създадената противоречива съдебна практика по въпросите относно предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Изяснено е, че в тази хипотеза предмет на делото е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, в което ищецът- кредитор доказва вземането си по менителничния ефект, без да длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникване и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника- издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, а всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията или възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, като въведено твърдение от ищеца, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадената запис на заповед, не променя предмета на делото. В случая даденото от въззивния състав разрешение по въпроса е в съответствие с посоченото нормативно тълкуване. При редовен от външна страна менителничен ефект и направеното оспорване от ответниците единствено на подписите на ефекта, ищецът не е бил длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Тъй като не са въведени твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, съдът не е дължал да изследва в производството по чл.422 ГПК наличието или отсъствието на каузално правоотношение.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, изисква да бъде релевирана и обоснована от касатора. Тя е налице, когато пряко от мотивите, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за правилност, са установими особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани от касаторите доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не са въведени и доводи за обосноваване на някоя от хипотезите на очевидна неправилност, изведени от практиката на касационния съд, а - единствено такива, които са за неправилност на решението по см. на чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. Разноски не се присъждат и на ответника, тъй като липсват данни такива да са извършени.