Определение № 162 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1174/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД, със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 24/22.01.2020г., постановено по т.д.№ 772/2019г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 110/15.08.2019г. по т.д.№ 271/2018г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Р. Е. Г., [населено място], Х. Е. Г., [населено място], Ж. А. С., действаща лично и със съгласието на своята майка Е. Д. С., [населено място], и С. А. С., [населено място], сумата в размер на по 10000 лв. на всеки, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния дядо С. А. С., настъпила в резултат на ПТП на 23.09.2013г., ведно със законната лихва от 19.09.2015г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно присъда № 55/16.12.2013г. по нохд. № 575/2013г. на ПОС И. К. А. е призната за виновна за причинената смърт на С. А. С. в резултат на ПТП, настъпило на 23.09.2013г. Ответникът по исковете – настоящ касатор е застраховател на гражданската отговорност на виновния водач на МПС по договор, сключен на 07.01.2013г., а ищците по иска – ответници по касационната жалба са внуци на пострадалия. Решаващият състав е изложил съображения, че застрахователят дължи обезщетение за неимуществени вреди на увредените лица според разясненията в ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, което намира приложение от момента на влизане в сила на нормативния акт, който се тълкува, а не от датата на постановяване на тълкувателното решение. Пловдивският апелативен съд е приел, че разпоредбата на Пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима, тъй като исковата молба е депозирана на 19.09.2018г. Разпоредбата следвало да се прилага за застрахователни събития, настъпили при действието на КЗ от 01.01.2016г., докато в случая застрахователният договор е сключен при действието на отменения КЗ. Независимо от това, според въззивния съд, предвидените максимални размери на обезщетенията не съответствали на общностното право – Директива 72/166/ЕО и Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО. Аргументите са, че директивите са неточно транспонирани в националното право и съгласно решението на СЕС по дело С-188/89, разпоредбите им имат пряко приложение, поради което лимитите на отговорността на застрахователя, установени в националния закон, не са съобразени в общностното право. Въззивният съд подробно е коментирал доказаните по делото факти за съществуващите отношения между пострадалия и увредените лица и е формирал извод, че същите са се отличавали с особено близка житейска връзка, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №2 от 30.11.1984г., извършена с ТР №1/21.06.18г. на ОСНГТК на ВКС ?; 2.Относимо ли е ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС към правоотношения, възникнали преди приемането му, при действието на ППВС №2 от 30.11.1984г.?; 3. Последващи тълкувателни решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданскоправните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие, или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред?; 4. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото?; 5. При осъществяване на тази си решаваща дейност следва ли въззивният съд да спази правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани?; 6. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и да анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?; 7.Длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и да обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба?; 8. Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение”, употребено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?; 9. Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях?; 10. Традиционните за българското общество семейни отношения между внуци и дядо, отглеждането им в едно и също жилище, наличието на особено близка привързаност между тях, връзките помежду им, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, покриват ли тези критерии? 11. Пряко приложими ли са разпоредбите на директива на ЕС, или тя в основните си положения и цели обвързва всяка от държавите - членки на Съюза да приведе своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й?; 12. Ако държава - членка е транспонирала разпоредби на директива на ЕС некоректно или недостатъчно, то индивидуалните правни субекти могат ли да противопоставят (да се позовават) на разпоредби от директивата, които се ползват с директен ефект, срещу друг правен субект или могат да се позовават на директно действие само срещу самата държава членка?; 13. Всички ли решения на СЕС се ползват със силата по чл.633 от ГПК или само решение на СЕС, постановено по конкретно направено преюдициално запитване от националния съд за тълкуване конкретна разпоредба от правото на ЕС ?14. Приложима ли е нормата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВбр.101/18г.) към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ (отм.)?. Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №170 от 17.09.2018г. по гр.д.№2382/2017г. на ВКС на РБ, ГК, IV г.о. и решение № 51/21.02.2019г. по гр.д.№ 2917/2018г. на ВКС, ІV г.о., четвърти, пети и шести въпрос - в противоречие с решение № 98 от 12.07.17г. по гр.д.№ 3871 /2016г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ г.о. и решение №13 от 02 02.2016 г. по гр.д. №4287/15г. на ІV г. о.; седми въпрос - в противоречие с решение №57 от 02.03.11г. по гр.д. №1416/2010г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ г.о. Твърди, че по осми, девети и десети въпрос съдът се е произнесъл в отклонение от задължителните разяснения в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. По единадесети въпрос поддържа противоречие с решение №1/28.02.2008г. по к.д. №10/2007г. на Конституционния съд на Република България, а по дванадесети - с решение по дело – С-129/96 и дело –С-188/89 на СЕС. По последните два въпроса сочи допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като го обосновава с липса на практика на ВКС по тези въпроси. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първите три въпроса се явяват обуславящи за изхода на правния спор и отговарят на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал соченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С решение №170 от 17.09.2018г., по гр.д. №2382/2017г. на ІV г.о. на ВКС, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т.е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото Тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Или, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на ТР №1/ 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, и според изразеното от състава на ВКС становище, съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на ТР относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Обуславящи за изхода на спора са и четвърти, пети, шести и седми въпрос, които могат да се обобщят като въпроси относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно съществувалите отношения между ищците и техния дядо, загинал при процесното ПТП, както и относно интензитета на претърпените от тях болки и страдания. Обсъдени са подробно показанията на разпитаните по делото свидетели, като са изложени формираните въз основа на тях изводи за съществувалата силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност между пострадалия и увредените лица. Съдът е аргументирал защо счита за неоснователни доводите във въззивната жалба, че не е налице предвиденото в ТР№1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС изключение на създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, а е налице обичайна връзка на привързаност между дядо и внуци. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Осми, девети и десети въпрос от изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК относно кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Не са налице обаче сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между внуците и дядото, загинал при процесното ПТП. Установил е, че вследствие смъртта на пострадалия, ищците са претърпели морални болки и страдания, с интензитет надхвърлящ обичайния. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди, не е в отклонение от задължителната практика на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Единадесети и дванадесети въпрос от изложението са обсъждани от въззивния съд, но по отношение на тях не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй те не са eдинствено обуславящи за крайните изводи на съда за неприложимост на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване на лица за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Действително въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, а приложение следва по изключение да намерят разпоредбите на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП. Тези доводи на съда за пряко приложение на разпоредбите на посочените директиви, са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият извод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Именно това е решаващият извод на съда за приложимите норми при определяне на размера на застрахователното обезщетение, поради което поставените от касатора въпроси не се явяват единствено обуславящи за изхода на спора. По същите съображения не се явява определящ за изхода на спора и поставеният от касатора въпрос относно задължителната сила на решенията на СЕС. Обуславящ за изхода на спора е последният въпрос в изложението относно темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/18г./ Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. На поставеният правен въпрос е даден отговор в решение №57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО. В същото е прието, че нормите на § 95 и § 96 и чл. 493а от КЗ нямат обратно действие, като обжалванато въззивно решение е в съответствие с даденото разрешение. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател излага доводи за грубо нарушение на правилата на формалната логика и прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, но обосновава наличието на тези особени съществени пороци с прилагането на разрешенията на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Относно приложението на дадените с цитираното тълкувателно решение разяснения към настоящия правен спор настоящият съдебен състав изложи съображения във връзка с поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси. Но дори и да се възприемат като основателни доводите за неправилно позоваване на задължителна практика на ВКС, те не биха обосновали очевидна неправилност. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд