Определение № 1922 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 545/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. К., подадена чрез адвокат В. И., срещу въззивно решение № 2410 от 02.09.2022 г., постановено по в.гр.д. № 15251/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 20190628 от 27.09.2021 г. по гр.д. № 471/2021 г. на Софийски районен съд, с което ответникът по иска Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца К. П. К. сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато обвинение. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, и необосновано. Иска се неговата отмяна и присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, по въпросите, свързани с понятието „справедлив размер“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и въпросите, свързани с икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди. Твърди се и наличието на очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Прокуратурата на Република България не взима становище по подадената касационна жалба. Въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с които ищецът претендира обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на повдигнатите обвинения за извършени престъпления по чл. 223, ал. 1 НК и по чл. 232, ал. 2, б. „б“, вр. ал. 1 НК, тъй като наказателното производство е приключило с оправдателна присъда. Като безспорно между страните съдът е извел, че с постановление по чл. 219, ал. 1 НПК от 28.03.2017 г. по ДП № 2003/2016 г. по описа на Окръжен следствен отдел - П., ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 223, ал 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или пробация, както и за извършено престъпление по чл. 232, ал. 2, б. „б“, вр. ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до две години или пробация. Установено е, че спрямо ищеца не е взимана мярка за процесуална принуда или друга ограничителна мярка. С присъда № 179/25.09.2017 г. по НОХД № 1314/2017 г. на Районен съд - Плевен ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение по чл. 223, ал. 1 НК, която обаче е отменена и делото е върнато за ново разглеждане. При новото разглеждане с присъда № 118/22.06.2018 г. по НОХД № 3418/2017 г. на Районен съд - Плевен, потвърдена с решение от 25.10.2018 г. по ВНОХД № 731/2018 г. на Окръжен съд - Плевен, ищецът е оправдан и по второто обвинение за извършено престъпление по чл. 232, ал. 2, б. б. вр. ал. 1 от НК, като присъдата влязла в сила на 25.10.2018 г. Въззивният състав е приел, че постановяването на оправдателна присъда спрямо ищеца поради това, че деянието не е извършено от него, обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а незаконността на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. От ангажираните в производството гласни доказателства е установено, че ищецът е преживял психически и емоционални страдания във връзка с неоснователното обвинение, които не се отличават със значителен интензитет и негативни последици. От събраните по делото доказателства съдът не е установено по несъмнен начин, че икономическите интереси на управляваното от ищеца дружество са били неблагоприятно засегнати именно в резултат на образуваното наказателно производство, каквито твърдения са наведени от страната. Съобразявайки предвиденото в закона наказание за извършване на престъпленията, в чието извършване е обвинен ищеца, продължителността на наказателното производство, приключило в разумен срок, ниската степен на процесуална принуда и персонални ограничения срещу ищеца, както и данните за личността на ищеца, въззивният съд е определил за претърпените неимуществени вреди в размер на 1000 лв. Настоящият състав на Трето гражданско отделение при ВКС намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е процесуално допустима. Относно поставените в касационната жалба въпроси: В съдебната практика е прието по безпротиворечив начин, че справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивният съд изцяло е съобразил тази задължителна съдебна практика, като е изложил подробни мотиви, защо с оглед особеностите на конкретния случай определеното обезщетение в размер на 1000 лв е справедливо, като съобразено с критериите на чл. 52 ЗЗД. Отчетени са всички установени по делото вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, включително възраженията на страните, като са взети предвид релевантните факти и обстоятелства във връзка с присъдения размер. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е било повдигнатото обвинение, липсата на наложената мярка за неотклонение, съдебното му минало, характера и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания. Освен това обезщетението е съобразено с икономическите условия в процесния период и със съдебната практика по аналогични случаи. Предвид съобразяването на въззивното решение - досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от касатора решения също са възприети горните принципни разрешения на тези правни въпроси, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на двата изведени правни въпроса, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност: За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. При постановяване на обжалваното решение не се установява наличието на такъв порок, поради което не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност. Предвид гореизложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение