Определение № 1179 от 22.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 92/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото К. З. П. против определение № 600/10.11.2025г. по в.ч.гр.д. № 449/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 1373/18.09.2025г. по гр.д. № 512/2025г. на Окръжен съд – Плевен, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса по сметка на апелативния съд за образуване на частното производство. Жалбодателят изразява становище, че предмета на делото касае предявени искове за вреди от непозволено увреждане, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Същевременно поддържа, че по отношение на него са налице и предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК. В тази връзка се позовава на представената в първоинстанционното производство Декларация за материално и гражданско състояние /л.9 към гр.д.№ 512/2025 на ОС - Плевен/ като твърди, че е бил освободен от задължението за внасяне на държавна такса за депозираната искова молба. В т. нар. „защита“, представена от жалбоподателя, се поставя въпроса „Законосъобразно ли е малолетно и непълнолетно лице, което няма придобити лични трудови доходи, а доход, придобит от своя родител чрез вноски в детски спестовен влог, да бъде задължено да заплаща държавна такса по образувано дело с ДСК в качеството на пълнолетно лице, което продължава да учи и няма абсолютно никакви свои лични доходи, придобити от трудово или друго правоотношение или от някаква друга дейност?, като се сочи, че отговорът на този въпрос се съдържа в чл.83, ал.4 ГПК, тъй като се касае до непозволено увреждане на ищеца, изразяващ се в отказ на служителите на ответника да му начислят лихви по влоговете, която разпоредба следва да се приложи по аналогия към лице, ползващо се от детски спестовен влог. На второ място, се сочи, че при приложението на чл.83, ал.2 ГПК трябва да се има предвид и определение № 314/8.01.2004г. на ВКС (не се сочи делото, по което е постановено, нито актът е приложен), в което, според касатора, е постановено, че „такси и разноски по производството на делата не се внасят от лицата, на които това право е признато по преценка на председателя на съда с оглед материалното им състояние, въз основа на декларация на същото“. Поддържа се, че председателят на ОС- Плевен на основание приложена декларация е освободил ищеца от държавна такса, което следва да се зачете по настоящото дело, като не се конкретизира акта, с който това е направено. Приложените изложения от касатора към жалби срещу други актове, различни от определението, предмет на настоящото производство, като неотносими, не следва да бъдат обсъждани. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Делото е образувано пред Окръжен съд –Плевен по искова молба на К. П. срещу „Банка ДСК“ ЕАД, с която са предявени установителни искове с петитум: да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действия на ответника, с които го уврежда, съставляващи отказ да начисли сложна лихва по два влога. С определение № 1245/27.08.2025 по гр.д. № 512/2025 Окръжен съд - Плевен е прекратил производството поради недопустимост на предявените искове. Въз основа на депозирана от К. П. частна жалба против първоинстанционното прекратително определение е образувано ч.гр.в.д. № 449/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново. Атакуваното определение № 600/10.11.2025г по това частно дело е постановено по молба на ищеца да бъде освободен, на основание чл.83, ал.2 ГПК, от задължението за внасяне на дължимата държавна такса за образуване на ч.гр.в.д. № 449/2025г. на АС - Велико Търново. Въззивният състав е констатирал, че по делото е представена декларация за материално и гражданско състояние на ищеца. В нея е посочено, че молителят няма имущество, няма доходи, не е семеен, няма задължения към лица, които издържа, притежава влогове в ДСВ „Бъдеще“, без да е конкретизиран техния размер. Счетено е, че доколкото се оспорва олихвяването на тези спестовни влогове в настоящия спор, данни за техния размер се съдържат в обстоятелствената част на уточняващата молба - 37460 лв. по единия влог и 9972,55 евро по втория влог, които суми са внесени до 15.12.2024г., като до този момент по единия влог е начислена лихва в размер на 5961,16 лв., а по другия – 1017,38 евро. Въз основа на приетото по-горе съдът е заключил, че при съпоставка на дължимата държавна такса по жалбата срещу определението за прекратяване - 15 лв., и размера на паричните средства, които ищецът притежава, се налага извода, че жалбоподателят разполага с достатъчно средства да я заплати. Посочено е, че доводът, че ищецът е студент, че чу предстои да се издържа през това време, не може да бъде споделен, тъй като от една страна, липсват доказателства за осъществено обучение във висше учебно заведение, а от друга страна, преценката на финансовото състояние на молителя се прави към момента на възникване на задължението за заплащане на държавна такса, като бъдещи евентуални нужди не могат да бъдат съобразявани при съпоставката на това задължение с финансовото състояние на молителя. Изложени са и аргументи, че сумите по наличните влогове надвишават многократно средния годишен доход на страната. Същевременно е констатирано, че противно на твърденията на жалбоподателя-ищец, липсват данни за освобождаване на същия от задължението за внасяне на дължимата държавна такса за образуване на производство въз основа на депозираната от него искова молба пред окръжния съд. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. В т. нар. „защита“, имаща характер на приложение към частната касационна жалба, касаторът формулира два въпроса, относно които следва да се извърши преценка, дали е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В случая нито един от формулираните от жалбоподателя въпроси не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. На първо място, във връзка с първия въпрос произнасянето на въззивния съд не е обусловено от изследване на произхода на средствата, които са формирали влоговете (обстоятелство, посочено във въпроса), като противно на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че продължава да учи, съдът е приел, че липсват доказателства за това. Нещо повече, този въпрос не обхваща и решаващия довод на апелативния състав относно меродавния момент, към който следва да се извърши преценката относно финансовото състояние на молителя, като липсват мотиви в обжалвания акт, дали може да се приложи по аналогия чл.83, ал.4 ГПК (нито е прието, че се касае за иск за непозволено увреждане). Противно на твърденията на ищеца, че има произнасяне на председателя на окръжния съд за освобождаване на ищеца от такси по делото, на което се основава въпроса му за приложението на чл.83, ал.2 ГПК, апелативният съд е приел, че такова произнасяне не е налице, като в касационната жалба включително липсва конкретизация на акта, с който се твърди, че е станало освобождаването му от държавна такса. Доколкото поставените въпроси не са обусловили изхода на спора, с оглед Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол. За пълнота следва да се отбележи, че във връзка с първия от формулираните въпроси въобще не се навежда допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, а спрямо втори въпрос по същество се сочи такъв по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но актът на ВКС, посочен в изложението, не е достатъчно конкретизиран- индивидуализира се само с номер и дати, без да се сочи делото, по който е постановен. Дори да се приеме, че цитирания в непълнота акт на ВКС е със съдържанието, сочено от касатора, той не е относим към спора, тъй като в случая липсва произнасяне към момента на постановяване на акта на въззивния съд на определение за освобождаване на ищеца от държавна такса по исковото производство. С оглед горните съображение, обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Касаторът трябва да бъде осъден, на основание чл.77 ГПК, да заплати държавна такса за настоящото производство в размер на 15 лева по сметката на ВКС.. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд