Определение № 57 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3136/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Г. К. Г., Е. К. Г. и П. Н. Г., чрез пълномощника си адв. Б. Г., са обжалвали въззивното решение на Варненския апелативен съд № 260061 от 08.12.2020 г. по въззивно гражданско дело № 305 /2020 г., с което е потвърдено решението на Варненския окръжен съд № 420 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 2287/2017 г., с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Г. А. Д., че Г. К. Г., Е. К. Г. и П. Н. Г. са собственици на следните идеални части от поземлен имот в [населено място], [улица], с идентификатор № ..... по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 602 кв. м.: 123/600 ид.ч. за Г. К. Г.; 123/600 ид.ч. за Е. К. Г.; 50/600 ид.ч. за П. Н. Г.. В касационната жалба се оспорва решаващият извод на въззивния съд, че от данните по делото не се установява нито моментът на прекратяване на „К. Г.“ АД, нито кръгът на неговите акционери към този момент. Не са обсъдени възраженията на ищците, че съгласно Търговския закон от 1897 г. ликвидацията на дружеството настъпва след неговото прекратяване; че посочените от съда съдебни определения по фирменото дело, съхранено в държавния архив, се отнасят към ликвидацията на дружеството, поради което прекратяването му е настъпил юридически факт на основание ТЗ от 1897 г. и Указ № 490/1951 г. за отменяване на Търговския закон и Закона за дружествата с ограничена отговорност; че щом с определение от 03.05.1952 г. на Сталинския окръжен съд делото е изпратено на министъра на вътрешната търговия за назначаване на ликвидатори, то дружеството е прекратено преди влизането в сила на Указ № 490. Касаторите поддържат, че не са обсъдени и възраженията за доказателствената стойност на протокола от 22.05.1950 г., както и за приложимостта на презумпцията на чл. 83 ЗС по отношение на акциите на приносител. Изложени са доводи, че с издаването на определението от 14.02.1948 г. по гр. д. № 157/1930 г. Варненският областен съд имплицитно е приел, че дружеството е надлежно прекратено и че прекратяването му е вписано в търговския регистър, поради което е предприел действия по откриване на производство по ликвидация, като е наредил проверка на неговите търговски операции; че изготвеният от вещи лица въз основа на това определение протокол от 26.03.1948 г. за проверка на операциите на дружеството посочва изчерпателно и категорично членствения състав на акционерите и разпределението на акциите между тях към момента на прекратяване на дружеството. Според касаторите дори да се приеме, че дружеството е прекратено на основание Указ № 490, то протоколът от 26.03.1948 г. отново е единственият официален документ, от който се установява членственият състав на акционерите и разпределението на акциите между тях към момента на прекратяване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК като се поставят правни въпроси, свързани с доказването на качеството на акционер на наследодател на страна по гражданскоправен спор, при заявени права за реституция по чл. 3 ал.2 ЗВСОНИ. Касаторите поддържат,че разрешението на въззивния съд по тези правни въпроси противоречи на практиката на ВКС. В срока за отговор ответникът Г. А. Д., представляван от адв. Н. В. С., възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Ищците Г. К. Г., Е. К. Г. и П. Н. Г. твърдят, че като наследници по закон на акционерите в прекратеното чрез ликвидация АД „К. Г.“, са придобили посочените в исковата молба идеални части от процесния поземлен имот и се легитимират като собственици по силата на констативен нотариален акт № ....., том I, вх.рег. № 2638, нот. д. № 114/16.05.2013 г. Ответникът Г. А. Д. е възразил, че не са налице предпоставките на чл. З, ал. 2 ЗВСОНИ, тъй като ищците не са наследници по закон на акционери на АД „К. Г.“ към момента на прекратяването му; при условията на евентуалност е направено възражение за придобиване на правото на собственост върху 60 кв.м. ид.ч. от имота по давност. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 140, т. V, рег. № 4190, дело № 945/1933 г. от 26.05.1933 г., К. Г. Б. е прехвърлил на „К. Г.“ АД правото на собственост върху празно място в [населено място], II – участък, състоящо се от 612, 64 кв.м., което с решение от 22.07.1948 г. по преписка вх. №2245/1948 г. по чл. 11 ЗОЕГПНС е отчуждено в полза на държавата заедно с изградената в него сграда на три етажа, като за имотите бил издаден акт за държавна собственост. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не са установени нито моментът на прекратяване на АД „К. Г.“, нито съставът на акционерите му към този момент, в съдържанието на протокол от 26.03.1948 г. липсва изявление за прекратяването на дружеството; видно от протокол от 22.05.1950 г. за извънредно общо събрание на акционерите, определение на Сталинския областен съд от 18.03.1950 г., определения на Сталинския окръжен съд от 4.12.1951 г., от 23.01.1952 г. и от 3.05.1952 г. до 1952 г. дружеството не е било прекратено, а се е намирало в процедура по назначаване на ликвидатор. За неоснователно е прието твърдението, че дружеството е прекратено с Указ № 490/1951 г., тъй като с чл. 2 от него са предвидени изключения при определени условия за някои дружества. Съдът е посочил, че протоколът от 26.03.1948 г. установява променлив брой на акционерите през периода от 1930 г. до 1940 г. и в него вещите лица приемат, че персоналният състав е същият като посочения в последният запис в книгата за акционерите от 1940 г.; че от приложения към фирменото дело протокол от извънредно общо събрание, състояло се на 22.05.1950 г., се установява различен състав от този, описан в протокола от 1948 г. По тези съображения съдът е приел, че не са налице предпоставки за реституция по чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, както и че ответникът е оборил легитимиращото действие на представения от ищците констативен нотариален акт. При тези мотиви на възивния съд е основателен доводът на касаторите, че правните въпроси: дали по иск за собственост, основан на реституция по чл. 3 ал.2 ВСОНИ следва да се установи кои са били акционерите на дружеството точно на датата на прекратяване на дружеството или е достатъчно да се установи кои са били акционери към момент, възможно най-близък до релевантния момент и дали е допустимо тези обстоятелства да се доказват с косвени доказателства, са от значение за делото, защото са обусловили решаващите изводи на съда. Същевременно е налице поддържаното от касаторите противоречие на изводите на въззивния съд по тези правни въпроси с практиката на ВКС: решение № 223/16.11.2016 г. по гр.д. № 1626/2016 г., I г.о, решение № 60156/1.12.2021 г. по гр. д. № 1205/2020 г., I г.о., решение № 215/22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г., I г.о. и др. Ето защо е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение