Определение № 202 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4165/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Д. против решение № 20149/28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 109/2020 г. от състав на Окръжен съд – Кърджали. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, обезсилил е първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Съдът е приел, че за ищецът е съществувала възможността в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение да подаде възражение по чл. 423 от ГПК, което той не е сторил. Въз основа на приетите по делото експертизи съдът е приел, че ръкописният текст и подписът за „Получател” в разписката на поканата за доброволно изпълнение от 09.01.2014 г., са изпълнени именно от ищеца, като е посочено, че вещото лице по едночленната експертиза, в качеството си на такъв и по тройната съдебно – почеркова експертиза, изрично приема впоследствие, че същите са изпълнени от ищеца, като се обосновава вече и с по – големия обем от сравнителни образци при изследването. Прието е, че срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от ищеца в срока по чл. 414 от ГПК, поради което по отношение на него заповедта за изпълнение е влязла в сила. При това положение, след като заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на въззивника, установеното в нея вземане става ликвидно, а именно – безспорно установено по основание и размер. Този ефект настъпва по силата на презумпция, че липсата на оспорване от страна на длъжника по заявеното вземане на кредитора е признание на вземането, поради което същото се приема за безспорно установено, както е заявено. Влязлата в сила заповед за изпълнение е изпълнителното основание и има за последица и преклудиране на възраженията на ответника, свързани със съществуване на вземането на кредитора. Влязлата в сила заповед се ползва със стабилитет и повече спор между същите страни за същото основание е недопустим. Прието е, че предвидения в закона специален ред за защита на длъжника в заповедното производство преди влизането на заповедта за изпълнение в сила (възражение по чл. 414 от ГПК) или след влизането й в сила (възражение по реда на чл. 423 от ГПК) или иск по чл. 424 от ГПК, изключват правния интерес на ищцовата страна от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на вземането – предмет на заявлението и издадената заповед. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита, както преди, така и след влизането в сила на вече издадена заповед за изпълнение. С влизането в сила на заповедта за изпълнение доводите на ищцовата страна за недължимост на сумите по издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства, предхождащи срока за възражение по чл. 414 от ГПК, са преклудирани и ищцовата страна не може да се позовава на тях. Предвидените в ГПК преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение ефект, близък до силата на пресъдено нещо. Неподаването на възражение по чл. 414 от ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 от ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 от ГПК (при новооткрити обстоятелства и доказателства) или чл. 439 от ГПК (при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение). Във връзка с последното, съдът е посочил, че в случая е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като не се твърдят и не се сочат новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок, каквито са предпоставките за иск по чл. 424 от ГПК, нито се твърдят новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 439 от ГПК). Съдът е приел, че отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното ппроизводство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК. До изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този случай предявения иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнетние на взила в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. В представеното изложение на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване не се сочи конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд при наличието на коя да е от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, а се твърди единствено очевидна неправилност, касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В конкретния случай очевидната неправилно се обосновава с факти по съществото на спора, които съдът не е обсъждал, предвид приетото от него, че предявеният иск е процесуално недопустим, поради което не е налице очевидна неправилност. По отношение на релевантния факт по приетото от съда – автентичността на подписа на ищеца в оспорените документи, съдът е приел от фактическа страна, че подписа и ръкописния текст са изпълнени от ищеца, като подробно е обсъдил приетите по делото експертизи и са а мотивирал защо приема от фактическа страна автентичност на текста и подписа, като това негово възприемане на факти по спора не води до наличието на очевидна неправилност, доколкото от възприетото от съда не може да се направи извод за грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационното обжалване, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 300 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено въз основа на Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения. Водим от горното, състав на ВКС