Определение № 1542 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3832/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на „Архител“ ЕООД, чрез адв. С. Б., срещу Решение № 1338 от 22.11.2023 г. по в. гр. д. № 1295/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № 263 347/22.11.22 г., постановено по гр. д. 1876/21 г. по описа на СГС, а касаторът е осъден на основание чл. 92 ЗЗД да заплати: на ищеца Н. Б. сумата 32 650 евро - неустойка за забавено предаване на владението над ап. № ... и гаражна клетка 7-8 от имоти, закупени в сграда с административен адрес [населено място], [улица], като забавянето е за 653 дни за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.02.2021 г.; на К. Б. - сумата 32 650 евро, представляваща неустойка за забавено предаване на владението над ап. № 1 и 17.73 % идеални части от подземния гараж, обособени като паркоместа, в сграда с административен адрес [населено място], [улица], като забавянето е за 653 дни за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.02.2021 година. С въззивното решение са отхвърлени предявените от К. Б. и Н. Б. срещу К. А. П. искове за присъждане в полза на всеки от тях на сума в размер на 32 650 евро, неустойка за забавено 653 дни, за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., предаване на владението над придобити имоти по силата на анекс от 15.01.2019 г., оформен като Протокол 10-а, допълващ неесенциално съдържание от сделките, сключени с нотариални актове № 61, 62 и 63 от 29.11.16 г. по описа на нотариус Д. Н. с район на действие СРС, ведно със законната лихва от 11.02.2021 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че недопустимо въззивният съд, като е отрекъл съществуването на солидарност (активна и пасивна), е уважил исковете при условията на разделност и е присъдил законна лихва върху главниците, каквото искане ищците направили едва в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание. За неправилен счита извода на апелативния съд, че протоколът от 15.01.2019 г., на който се позовават ищците, е свързан с договорите за покупко-продажба на имотите в груб строеж, както и че представените по делото 2 бр. разписки установявали плащане от ищците на сумата от общо 15 000 евро съгласно уговореното в този протокол. Твърди, че в нарушение на чл. 20 ЗЗД съдът е тълкувал текст от протокола, на който погрешно придал значението на неустоечна клауза. При условията на евентуалност счита, че задължението за заплащане на неустойка било поето не от „Архител“ ЕООД, а от К. А. П. – управител на „Архител“ ЕООД - в лично качество. Поддържа, че възражението за обективна невъзможност да изпълни задължението за предаване на имотите в завършен вид и с разрешение за ползване, наведено за първи път в писмената защита в производството пред първоинстанциония съд, останало необсъдено от въззивния съд. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете срещу касаторите, а при условията на евентуалност – уважаването им срещу ответника К. А. П.. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба Н. Т. Б. и К. Е. Б. са подали отговор на жалбата, в която изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Ответникът по касация К. А. П. не е депозирал в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с активно и пасивно съединени искове, предявени от К. Б. и Н. Б. срещу „Архител“ ЕООД и К. А. П. (управител на „Архител“ ЕООД) за присъждане на мораторна неустойка заради неизпълнено задължение, поето от двамата ответници, да предадат владението над закупени от ищците недвижими имоти не по-късно от 30.04.2019 година. Процесният период бил от 01.05.2019 г. до 11.02.2021 г., общо 653 дни. Върху неустойката се претендирала и законната лихва, считано от предявяване на исковата молба, видно от уточнение, направено в проведеното на 04.10.2023 г. в производството пред въззивния съд открито съдебно заседание. От представените по делото три нотариални акта от 29.11.2014 г. въззивният съд установил, че между страните възникнали облигационни и вещноправни отношения, като „Архител“ ЕООД прехвърлило на Н. Т. Б. правото на собственост върху ап. № ... (видно от нотариален акт № .../... г. по описа на нотариус Д. Н.) и гаражна клетка 7-8 (видно от нотариален акт № 62/29.11.2016 г. по описа на нотариус Д. Н.), а на К. Е. Б. - собствеността върху ап. № .. и 17.73 % идеални части от подземния гараж в сградата (видно от нотариален акт № .../... г. по описа на нотариус Д. Н.). Всички обекти на правото на собственост се намирали в сграда, изградена към момента на прехвърляне на собствеността в груб строеж в [населено място], местност „Л.“, втора част, [улица]. Нотариалните актове не съдържали уговорки относно момента на предаване владението на имотите. На 15.01.2019 г. с Протокол 10-а, имащ естество на анекс към договорите, между ищците Н. Т. Б. и К. Е. Б., от една страна, и ответниците „Архител“ ЕООД и К. А. П., от друга, било постигнато съгласие за следното: К. П. в лично качество и като собственик и управител на „Архител“ ЕООД се задължил най-късно до 30.04.2019 г. да предаде с разрешение за ползване владението над купените от ищците имоти, а в случай, че К. П. не изпълни това свое задължение в посочения срок, се дължи обезщетение на купувачите в размер на 100 евро за просрочен ден. С цитирания анекс било постигнато и съгласие за допълнително заплащане от страна на ищците на сумата от 15 000 евро, които да покрият извършването на конкретни довършителни работи по закупените имоти. Въззивният съд е приел, че източници на правоотношенията между страните са три договора за покупко-продажба на недвижими имоти – жилища, гаражна клетка и идеални части от сутерена, предназначен за обособяване на паркоместа, като купувач по първите два договора е Н. Т. Б., а по третия – К. Е. Б.. Посочил е, че макар фамилните имена на ищците да са идентични, твърдение, че същите са съпрузи и придобитите имоти са със статут на съпружеска имуществена общност липсвало. Пояснил е, че в договорни отношения с продавача влиза всеки от купувачите, като в договора са описани обектите на правото на собственост със степен на завършеност „груб строеж“ към момента на транслиране на собствеността (29.11.2018 г.). С анекс от 15.01.2019 г. ищците договорили с продавача съвместно, като определили еднакъв срок за предаване владението на всяка придобита недвижима вещ (до 30.04.2019 г.) и обща неустойка за забава от 100 евро за просрочен ден (на изпълнението на задължението за предаване на обектите на правото на собственост). Въззивният съд посочил, че поетото задължение за заплащане на неустойка е от името на продавача, тъй като физическото лице, което го представлява, не е страна по договорите и не може да прави правновалидни изявления (освен за гарантиране изпълнението на задължението на дружеството, което представлява, но само със способите, визирани от закона). Поради обстоятелството, че неустойката се дължи от юридическо лице, то възражението за прекомерност на същата въззивният съд е приел, че не поражда правни последици. Дори неустойката да би подлежала на намаляване с оглед разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, то в доказателствена тежест на навеждащия възражението е да установи несъразмерност между вредите и неустойката, а доказателства в тази насока не били ангажирани. Неустойката била уговорена за забавено предаване на владението над закупени имоти. Вредите от тази забава са определени като „настъпили имуществени вреди“ и „пропуснати ползи“. Имуществени вреди са дефинирани от въззивния съд като възможни разходи на купувачите за ползването на заместващи придобитата лична собственост вещи (наемане на жилищен имот/места за паркиране, които биват ползвани) или да са с естество на пропуснати ползи (непридобити граждански плодове под формата на вероятна наемна цена от потенциални наемни правоотношения с трети лица). Решаващият състав е приел, че липсва неразделност на задълженията спрямо ищците и затова на всеки от тях е счел, че се дължи Ѕ от претендираното с исковата молба. Възражението за прихващане на сумата от 15 000 евро е намерено за неоснователно, тъй като представените по делото разписки за плащания, извършени от Н. Б. в полза на К. П., на сума от 5 000 евро и 10 000 евро удостоверявали предаването, респ. получаването на парите, като със споразумението от 15.01.2019 г. дължимостта на сумата от 15 000 евро била юридически валидирана като договорно задължение, което не произтича от договорите за покупко-продажба. Оспорване от ответниците на автентичността на подписа на ответника П. било неуспешно, тъй като от заключението към графична експертиза се установявало, че съдържащият се в документа за заплащане на сумата от 10 000 евро от 14.01.2019 г. подпис е положен от К. П., а т.н. „кражба на подпис“ е изкючена. По тези съображения въззивният съд е приел, че следва да присъди в полза на всеки от ищците сума в размер на от по 32 650 евро, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба. Посочил е, че съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК прибавянето на изтекли лихви след предявяване на иска не се смята за увеличение, поради което това искане може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал.1 ГПК. Довабил е, че ответникът К. П. не е страна в договорните правоотношения и поради това не носи солидарна отговорност с продавача – търговско дружество, чийто управител е. При тези мотиви е счел, че исковете, насочени срещу него, следва да се отхвърлят като неоснователни. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1.„Допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответниците при условията на активна солидарност въззивният съд да присъди исковата сума разделно?“; 2.“Допустимо ли е за първи път с въззивното решение да се въвеждат нови спорни въпроси между страните, по които ответниците не са могли да изразят становище?“; 3.“Допустимо ли е за първи път въззивният съд да разгледа и да се произнесе по иск за законна лихва, когато такъв иск не е бил предявен в първоинстанциононто производство?“. 4.“Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, и да обсъди всички събрани доказателства по делото, относими към защитните им тези, като изложи по тях фактически и правни констатации?“; 5.“Може ли съдът за тълкува ясна договорна клауза и по пътя на тълкуването да променя нейното съдържание?“; 6.“Валидна ли е неустойката, когато е уговорена да обезщети вреди от неизпълнение на задължение по многостранна сделка, без същата да обезпечава изпълнението на корелативно свързани насрещни престации?“; 7.“Може ли съдът да присъди неустойка, когато от сключеното споразумение не може да се изведе коя е насрещната престация или пък същата не е изпълнена?“. Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че по първи, втори, трети, четвърти, пети и седми въпрос въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 572/19.07.2010 г. по гр. д. № 516/2009 г. на ВКС, I ГО, Решение № 9/18.07.2022 г. по гр. д. № 2476/2021 г. на ВКС, I ГО, Решение № 51/22.06.2017 г. по т. д. № 1334/2015 г. на ВКС, I ТО, Решение № 168/25.02.2020 г. по т. д. № 2418/2018 г. на ВКС, I ТО (по първи въпрос), ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 149/30.11.2017 г. по т. д. № 268/2017 г. на ВКС, I ТО, Решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС, ТО, Решение № 103/20.06.2013 г. по т. д. № 850/2012 г. на ВКС, I ТО, Решение № 50139/11.04.2024 г. по т. д. № 1414/2022 г. на ВКС, ТО, Решение № 42/20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2014 г. на ВКС, ТО (по втори въпрос), Решение № 316/15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 474/14.01.2013 г. по гр. д. № 1499/2011 г. на ВКС, IV ГО (по трети въпрос), Решение № 131/14.08.2023 г. по гр. д. № 769/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 60250/02.11.2021 г. по гр. д. № 195/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 163/12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на ВКС, II ГО, Решение № 175/17.11.2023 г. по гр. д. № 458/2023 г. на ВКС, III ГО, Решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ТО (по четвърти въпрос), Решение № 50083/06.10.2023 г. по т. д. № 1565/2022 г. на ВКС, ТО, Решение № 347/11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТО, Решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на ВКС, ТО, Решение № 37/23.04.2021 г. по т. д. № 3033/2018 г. на ВКС, ТО (по пети въпрос), Решение № 53/16.09.2022 г. по т. д. № 1391/2020 г. на ВКС, ТО, Решение № 105/02.07.2014 г. по т. д. № 2617/2013 г. на ВКС, ТО, Решение № 164/03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на ВКС, ТО, и Решение № 23/13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. на ВКС, III ГО (по седми въпрос). По шестия от въпросите се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че по него липсва съдебна практика, а произнасянето на ВКС би допринесло за развитието на правото. Въпросът за солидарността е материалноправен, обусловил е изводите на въззивния съд и затова отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 120/06.03.2009 г. по ч. гр. дело № 2350/2008 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 663 от 24.09.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 529/2012 г., на ВКС, IV ГО, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, Решение № 350/20.10.2015 г. по гр. дело № 1730/2014 г. на ВКС, ІV ГО, както и Решение № 234/12.10.2017 г. по гр. д. № 4348/2016 г. на ВКС, IV ГО (посочените от касатора съдебни решения са неотносими към формулирания в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК първи въпрос). С тази практика на ВКС е разяснено, че когато ищецът/ищците подържат искане за солидарно присъждане, съответно осъждане, тогава съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение, съответно обуславя ли то солидарност, и ако не, да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер в рамките на общо заявената сума. Въпросът дали е налице солидарност (активна или пасивна) е материалноправен въпрос по основателност, а не процесуалноправен въпрос по допустимост на иска и производството по него. В случая въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е приел, че ответниците по касация - ищци в първоинстанционното производство извеждат качеството си на страни по облигационното отношение с ответника - касатор от договорите от 29.11.2016 г. и анекса към тях от 15.01.2019 г. и оттам – легитимацията си да търсят процесното неустоечно обезщетение за забавено изпълнение от правото си на собственост върху равен брой жилищни обекти и съпоставими по стойност места за паркиране, чието предаване изпълнителят по договорите от 29.11.2016 г. забавил. Съществуването на солидарна отговорност (активна или пасивна) е правен въпрос, който следва да се разреши от съда въз основа на доказателствата по делото. При недоказване на твърдяната солидарност съдът следва да определи отговорността разделно. Дали фактите по спора, относими към дейността по детерминиране на тази отговорност, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият, четвъртият и петият от въпросите са отправени в контекста на оплакването в касационната жалба, че въззивната инстанция е решила спора по същество, излагайки аргументи, които не са сочени от страните, без да се касае до прилагане на императивна материална норма. Тези процесуални въпроси са от значение за обуславящите изводи на апелативния съд, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По правния въпрос относно възможността на въззивния съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти се отнасят задължителните за съдилищата разяснения в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 3 на което е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, ал. 2 от ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г., на ВКС, III ГО, е прието, че въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доказателства и доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях. Наред със спора относно осъществяването на определени факти, между страните може да съществува и спор относно съдържанието на договорни клаузи. В тази хипотеза съдът следва да извърши тълкуване на неясната клауза по критериите на чл. 20 от ЗЗД - отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Както е прието в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. № 268/2017 г. на ВКС, ТО, всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тази дейност съдът не е обвързан от изразените от страните становища по тълкуването на договора, тъй като тези становища може да не отразяват действително постигнатото между страните съгласие при сключване на договора, нито да са съобразени с нормативно установените критерии за тълкуване. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните към момента на сключване на договора, поради което заявената от страните в производството интерпретация на съдържанието на договора не е задължителна за него. При несъгласие на страните с извършеното от първоинстанционния съд тълкуване на неясните клаузи от договора и изразени във въззивната жалба оплаквания за нарушаване на критериите на чл. 20 от ЗЗД въззивният съд следва да обсъди тези оплаквания, като извърши на свой ред тълкуване на тези клаузи. При това той също може да стигне до самостоятелни изводи за тяхното съдържание, различни от тези на страните. Предвид съществуващия спор относно това кой е задълженият субект съгласно клаузата за неустойка, уговорена в протокол № 10а от 15.01.2019 г., апелативният съд, сезиран с въззивни жалби от всички страни в процеса, е пристъпил към тълкуването й, обсъждайки и възраженията на ответниците „Архител“ ЕООД и К. П. относно липсата на плащане от ищците на сумата от 15 000 евро, уговорена в обсъждания протокол, и отчитайки настъпилата преклузия относно възражението за обективна невъзможност за изпълнение на задължението за предаване в срок на владението върху изградените обекти, като се е съобразил с разрешенията в посочената по-горе практика на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всеки от доводите на страните по спорните въпроси и е мотивирал своето становище по тях, излагайки самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора в пределите, очертани с въззивните жалби и с отговорите по чл. 263, ал. 1 ГПК. Ето защо обсъжданите въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касатора трети въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително с тази, посочена от касатора, доколкото Решение № 316/15.01.2018 г. по гр. д. № 4787/2016 г. на ВКС, IV ГО, касае заявена след предявяване на иска претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на деликта до предявяване на иска, която по правната си същност е отделен иск с ново основание и петитум. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 36 от 12.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1065/2013 г., ТО, дори и в исковата молба да няма искане за законната лихва, начиная от датата на исковата молба, няма процесуална пречка то да бъде направено в хода на съдебното производство до приключване на устните състезания, вкл. и пред въззивния съд. Законната лихва е право на кредитора, което той може да упражни по своя преценка, а законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане, т.е. то може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество при условията на чл. 208, ал. 2 ГПК (отм.). При това защитата срещу искането за присъждане на законна лихва е защита срещу главния иск, т.е. възраженията по искането за лихва са и възражения срещу главницата. В контекста на тези разрешения приетото от въззивния съд, че искането за присъждане на законна лихва върху главницата не се смята за увеличение на иска и може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал.1 ГПК не противоречи на практиката на ВКС, което изключвна допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Шести и седми въпрос не са с обуславящ изводите на въззивния съд характер, тъй като са основани на положения, каквито въззивният съд не е приемал за установени. Видно от мотивите към обжалваното решение, апелативният съд е посочил, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението на касатора да предаде в рамките на уговорения между него и купувачите, изпълнили паричните си задължения, срок владението над закупените обекти в завършен вид и с разрешение за ползване. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация Н. Б. разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 5 700 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,