Определение № 324 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 500/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура Варна срещу решение на Апелативен съд Варна №.115/3.11.20 по г.д.№.315/20, с което е потвърдено решение №.78/9.04.20 по г.д.№.437/19 на ОС Шумен за осъждане на Прокуратурата на РБългария да плати на С. П. Н. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 35000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 19.03.19 до окончателното заплащане и разноски. Ответната страна С. П. Н. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е налице основанието за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като срещу ищеца е било повдигнато обвинение от орган на Прокуратурата на Република България в извършване на престъпление по чл.357 ал.1 НК вр. с чл.26 ал.1 НК /за това, че по време на службата му в МВР на длъжност разузнавач V степен в сектор „БОП“ Шумен през периода 1.12.10-31.03.11 при условията на продължавано престъпление разгласил информация, представляваща държавна тайна по смисъла на чл.25 ЗЗКИ, която му е станала известна по служба/, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. Установил е и, че незаконното обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. За да изясни размера на дължимото обезщетение, е проследил развитието на наказателното производство и засягането на правата, в това число на база разпит на свидетели и заключение на съдебно-психологична експертиза. Отразил е, че наказателното производство (ДП №.14/11 на ОСлО в ОП Шумен по преписка №.833/111) е било образувано на 9.08.11 срещу неизвестен извършител, но от материалите по него (протоколи за разпит на свидетели, искания за предоставяне на данни от мобилни оператори и др.) се установява, че фактически се е провеждало срещу ищеца; на 19.07.16 той е бил привлечен като обвиняем и е взета мярка за неотклонение „подписка“; по внесения обвинителен акт е било образувано нохд.№.581/16 на ОС Шумен, приключило с оправдателна присъда №.7/29.03.18 – влязла в сила на 19.03.19 /след потвърждаването й/. На практика още през 2011г. ищецът забелязал, че е бил следен, подозирал за разследване срещу него предвид викането на колегите му за разпит, а през 2013 вече бил сигурен в това /всички служители на ГДБОП с изключение на него и още един колега били преназначени в ДАНС, а на него му бил отнет допускът до класифицирана информация и му била предложена работа в КАТ; тогава и със сигурност разбрал за наказателното преследване/. Приел го като лична обида /имал дългогодишна кариера в МВР, благодарение на качествата си се бил издигнал и се ползвал с уважение и авторитет сред колегите си/, за него това бил тотален срив, но се съгласил да започне работа в КАТ. Преживял тази промяна много тежко, като голям провал, вкл. и поради факта, че синът му и брат му също били полицаи. Затворил се в себе си, в продължение на месеци не искал да излиза от дома си, бил напрегнат, умислен, ходел като сянка, станал разсеян; започнал да консумира алкохол; не спял по цяла нощ-като проблемите със съня продължили и понастоящем; бил неконтактен, дори с членовете на семейството си; влошило се здравословното му състояние - след преместването в КАТ започнал по-често да посещава личния си лекар /имал невротични оплаквания, безсъние, безпокойство, не можел да се съсредоточи върху конкретна тема/; наложило се лечение с медикаменти за сън и антидепресанти, но въпреки това до 2018г. тези симптоми не отзвучали; имал високо кръвно и сърцебиене, за което също било прилагано медикаментозно лечение, а от 2016г., поради психическото напрежение, сърдечните му проблеми се задълбочили, приемал непрекъснато лекарства. Съдът се е позовал и на констатации, съдържащи се и в заключението на съдено-психологическата експертиза - съгласно които започналото разследване е станало източник на продължителни и интензивни стресови преживявания /тъй като ищецът загубил професионалната си роля/, настъпил емоционален дискомфорт в семейството, сринат бил обществения му престиж, което довело до интензивни негативни мисли и ограничаване на междуличностните контакти; през 2016 започнали невротичните, психично обусловените телесни оплаквания и вегетативни симптоми; създалата се продължителна психотравмена житейска ситуация е оценена като разстройство в адаптацията, включващо депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство за невъзможност за справяне, за планиране на бъдещето или за продължаване на съществуването в настоящата ситуация и може да продължи до две години. Тъй като стресогенната ситуация е продължила по-дълго време, са настъпили изменения в психиката на ищеца, оценени от експертизата като трайна промяна на личността, недължаща се на груба мозъчна увреда или заболяване; този тип разстройство е свързан с явна и трайна промяна в начина, по който личността възприема, отнася се или мисли за околните и себе си, и неадаптивно поведение, което не е било наблюдавано преди патогенното преживяване; констатирани са ситуативна емоционална неустойчивост, соматичен дискомфорт, астения, подтикова угнетеност, невъзможност за преживяване на радост, депресивни идеи за безперспективност, хипохондрични опасения, спад във функционирането, социално оттегляне. При тези данни е прието, че релевантния период, за който следва да се присъди обезщетение с оглед търпените болки и страдания, е 1.11.13-19.03.19 /употребения в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ обвинение в извършване на престъпление следва да се тълкува разширително за нуждите на специалния деликт, а не стеснително, в наказателно-правния му смисъл; лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведено срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е било прекратено и без да му бъде повдигнато обвинение; в случая със сигурност през 2013 ищецът е узнал за воденото срещу него производство и е започнал да търпи неимуществени вреди от това/. С оглед приложението на критериите за справедливост и възмездяване на всички вреди, предвид характера на увреждането в личностната сфера на ищеца, продължителността на разследването и тежестта на обвинението, възрастта му, отзвука от това обстоятелство сред негови близки, вида на взетата мярка за неотклонение и нейното отражение върху личността, конкретните проявления на тези факти върху здравето, психиката на увредения, цялостното отражение на предприетото наказателно преследване върху живота му, факта, че негативните преживявания при ищеца са с висок интензитети за продължителен период от време /6г./, а престъплението, за което е бил оправдан, е било „тежко“ по смисъла на чл.93 т.7 НК, и състоянието му не се е подобрило и негативните последици върху здравето му продължават /тъй като на обезщетяване подлежат не само вредите, търпяни по време на наказателното производство, но и тези след това/, съдът е приел, че дължимия размер на полагащото се обезщетение е 35000лв. Възражението за съпричиняване е намерено за неоснователно, доколкото твърденията, че ищецът е допринесъл за увреждането, не се подкрепят от доказателствата по делото Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че е налице произнасяне в отклонение от задължителната практика по въпросите за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви дори когато възприема изцяло мотивите на първоинстанционното решение /т.19 ТР 1 по г.д.№.1/00, ОСГК на ВКС/, за начина на определяне на неимуществените вреди - което следва да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл.52 ЗЗД /т.ІІ ППВС 4/68, т.3 и т.11 ТР №.3/05, ОСГК, т.10 ТР 1/01, ОСГК на ВКС/, за определяне на правилния размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с обществения критерий за справедливост /ППВС 4/68, ТР 3/05/. Настоящият състав на ВКС намира, че сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Във връзка с първия въпрос се цитира практика /ТР №.1/4.01.01 по т. г.д.№.1/00/, съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Въззивната инстанция не се е отклонила от тази практика. Съдът е изследвал подробно спорът от фактическа и правна страна, като е изложил собствени мотиви във връзка с релевантните факти и обстоятелства и съответното подвеждане под приложимите правни норми. Изводът относно липса на хипотеза на чл.5 ал.2 ЗОДОВ е мотивиран с констатацията, че липсват доказателства за наличие на твърдяното допринасяне на увреждането от страна на ищеца. Същевременно, последното е общо формулирано – без да се сочи конкретно поведение по време на производството, което би могло да съставлява принос по смисъла на чл.5 ал.2 от ЗОДОВ /доколкото са налице твърдения в тази връзка, те са, че ищецът със собственото си поведение сам е дал повод за наказателното му преследване от Прокуратурата/. Следва да се има предвид, че в ТР 3/22.04.05, т.3, ОСГК на ВКС, е изяснено, че държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл.5 ЗОДОВ; в този случай се изследва доколко поведението е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност; ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря; ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки случай /чл.5 ал.2 ЗОДОВ/. В постановените впоследствие по реда на чл.290 ГПК решения се сочи изрично, че съпричиняване по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведение на пострадалия - когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение /при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/. Обремененото съдебно минало не е фактор, който има отношение към хипотезата на чл.5 ал.2 ЗОДОВ /съдебното минало на лицето е неотносимо към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда/ /реш.№.244/25.07.13 по г.д.№.1205/12, IV ГО, реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372/10, IV ГО/. Аналогичното важи и за действията, по повод на които е образувано наказателното производство и във връзка с които е повдигнато обвинението – доколкото те не съставляват такива по време на висящността на самото производство и следователно не могат да бъдат квалифицирани като принос по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с втория изведен въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.г.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, считано от етапа на засягане на правата на ищеца, и фазата, на която е приключило /оправдателната присъда е влязла в сила след двуинстанцинно разглеждане от съд/, вида на наложената мярка за неотклонение, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху лицето - в това число доколкото съдебно-психологичната експертиза е констатирала сериозно разстройство и изменения в психиката на ищеца в резултат на обвинението /разстройство в адаптацията-включващо депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство за невъзможност за справяне, за планиране на бъдещето или за продължаване на съществуването в настоящата ситуация, изменения в психиката /тъй като стресогенната ситуация е продължила по-дълго време/, съставляващи трайна промяна на личността, недължаща се на груба мозъчна увреда или заболяване; явна и трайна промяна в начина, по който личността възприема, отнася се или мисли за околните и себе си и неадаптивно поведение, което не е било наблюдавано преди патогенното преживяване; ситуативна емоционална неустойчивост, соматичен дискомфорт, астения, подтикова угнетеност, невъзможност за преживяване на радост, депресивни идеи за безперспективност, хипохондрични опасения, спад във функционирането, социално оттегляне-които надхвърлят обичайно търпяните вреди/, както и предвид обстоятелството, че се касае за обвинение, свързано с упражняваната професия, при определени професии, каквато е тази на ищеца, за които изискванията за почтеност и съблюдаване на закона са завишени, едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната и психическа сфера на засегнатото лице /реш.№.344/ 24.11.14 по г.д.№ 2378/14, IV ГО/, компрометирането му сред близки и познати, негативното отражение върху здравословното състояние, което не е преодоляно и понастоящем, като така определеното обезщетение на практика е съответно и на икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване като своеобразен ориентир. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя относима задължителна практика на ВКС-и не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. цитираната и постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.10 по гр. д №.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д. № 951/10, III ГО, реш. №.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№ 1916/09, IV ГО, реш.№.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.68, ТР 3/05/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и конкретните обстоятелства по делото, а правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която вече е и уеднаквена. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед изхода на спора на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 1150лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,