Определение № 456 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 411/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. П. К. против решение № 458 от 13.04.2011 г. по в.гр.д.№ 145 от 2011 г. на Варненския окръжен съд, допълнено и поправено за допуснати в него очевидни фактически грешки с решения № 705 от 28.05.2011 г. и № 873 от 01.07.2011 г. В ЧАСТТА МУ, с която е отменено частично решение № 3734 от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 6342 от 2007 г. на Варненския районен съд, 33 състав и вместо него е постановено ново решение за осъждане на А. П. К. да заплати на Я. М. Х. на основание чл.31, ал.2 от ЗС сумата 14 852 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения апартамент през периода от 29.01.2005 г. до 29.01.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 29.01.2010 г. до окончателното плащане и на основание чл.282, ал.2 от ГПК /отм./ сумата 920 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения апартамент през периода от 29.01.2010 г. до 31.05.2010 г., ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска от 31.05.2010 г. до окончателното плащане и 1087,23 лв. разноски по делото и срещу решение № 1476 от 01.12.2011 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на А. К. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение относно размера на присъденото обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС. В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския окръжен е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основаниe за допускане на касационно обжалване е посочен чл.280, ал.1, т.2 от ГПК- противоречие на решенията с незадължителна практика на ВКС /решение № 721 от 28.10.1992 г. по гр.д.№ 580 от 1992 г. на ВС, Първо г.о., решение № 782 от 05.12.2005 г. по гр.д.№ 568 от 2005 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 163 от 20.03.2002 г. по гр.д.№ 622 от 2001 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 1232 от 02.12.2008 г. по гр.д.№ 5407 от 2007 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 3 от 23.01.2009 г. по гр.д.№ 102 от 2008 г. на Районен съд-Гълъбово, решение № 349 от 09.04.2009 г. по гр.д.№ 362 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 629 от 26.11.1982 г. по гр.д.№ 92 от 1982 г. на ВС, Първо г.о., решение № 212 от 06.06.1989 г. по гр.д.№ 174 от 1989 г. на ВС, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси: 1. Дължи ли се обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, ако след получаване на поканата ползващият съсобственик покани неползващия да ползват съсобствения имот заедно и последният откаже това, 2. Дължи ли се обезщетение по чл.31, ал.2 от ДС, когато ползващият съсобственик не създава пречки на другия съсобственик да ползва съсобствения имот и 3. Налице ли е очевидна фактическа грешка в съдебното решение при неправилно изчисление на аритметичен сбор от суми, въпреки ясно изразената воля на съда за периода, за който се дължат сумите и приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза за размера на дължимите суми за този период. В писмени отговори от 29.02.2012 г. и 18.07.2011 г. пълномощникът на ответницата Я. М. Х. оспорва касационните жалби. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за осъждане на А. П. К. да заплати на бившата му съпруга Я. М. Х. обезщетения по чл.31, ал.2 от ЗС и по чл.282, ал.2 от ГПК /отм./, съдът е приел, че К. дължи на Х. такова обезщетение, тъй като след получаване на изпратената от Х. на 07.06.2004 г. покана не я е поканил да ползват съсобственото жилище заедно /приел е, че изпратената от А. К. до Я. Х. телеграма, с която той я кани да ползва съсобствения имот заедно с него, не е била връчена на Х. нито лично, нито чрез упълномощено от нея лице/. За основателността на претенцията съдът е приел, че е достатъчно, че е установено, че Я. Х. не е ползвала процесния апартамент и не е била поканена от А. К. да го ползва, като без значение било дали К. е ползвал лично делбения имот през исковия период. Съдът не се е произнесъл по въпроса дали К. е пречил на Х. за ползва апартамента. С решение № 1476 от 01.12.2011 г. по същото дело, Варненският окръжен съд е оставил без уважение молбата на А. К. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение по отношение на размера на присъденото обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС от 14 852 лв. на 13 875 лв. и по отношение на присъдената държавна такса с мотив, че не е налице противоречие между формираната от съда воля и нейното външно изразяване, а се касае за преценка на доказателствата /евентуално за грешка в пресмятанията/. С оглед на приетото в обжалваните решения налице е противоречие на обжалваните решения в частта им по иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС с посоченото от касатора решение № 163 от 20.03.2002 г. по гр.д.№ 622 от 2001 г. на ВКС, Първо г.о. по следния въпрос: дължи ли се обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС от ползващия съсобствен имот съсобственик, ако същият не създава пречки на неползващия съсобственик за личното ползване на имота. Поради това касационното обжалване на решенията на Варненския окръжен съд /основно, допълнително и за поправка на очевидна фактическа грешка/ в частта им, касаеща иска с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Касационната жалба срещу въззивното решение по иска с правно основание чл.282, ал.2 от ГПК /отм./ е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като този иск е с цена под 5000 лв. /в исковата молба ищцата претендира за обезщетение в размер само на 2 129,48 лв./. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение