Определение № 4205 от 18.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4964/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от К. В. К. и Д. Б. К., и двамата представлявани от адвокат Ж., против решение № 839 от 25.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 465/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 4454/09.12.2024 г. по гр.д. № 512/2024 г. по описа на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени исковете им против Т. П. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД за осъждане последната да заплати на жалбоподателите обезщетение за ползване за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. на собствената на К. 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ самостоятелно жилище в [населено място], [улица], с идентификатор ***..*.*.* по КККР на [населено място], ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена сградата, както и обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К. 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ жилищна сграда с идентификатор ***...* по КККР на [населено място], находяща се в [населено място], [улица], ведно с целия поземлен имот, върху който е построена сградата, с площ 400 кв. м., с идентификатор ***.., ведно със законната лихва върху всяка от главниците.

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че с предявяването на иск за собственост ищецът е превърнал владелеца в държател. Поддържат, че с този извод съдът смесва владението като факт и придобивната давност. Поддържат, че с решението по чл. 108 ЗС ответницата е осъдена да предаде именно владението на имотите. Поддържат, че съдът неправилно е квалифицирал иска като такъв по чл.31, ал.2 ЗС и считат че правилната квалификация е по чл. 73 ЗС.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, имащи значение за точното приложение на закона и за развитие на правото- основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Посочват следните въпроси като правни:

1. След като дадено лице е осъдено с решение, постановено по иск по чл. 108 ЗС, да предаде владението /а не държането!/ върху идеална част от недвижим имот, претенцията на съсобственика към владелеца на неговата идеална част от имота за заплащане на обезщетение за период по време на процеса за собственост и до извършване на въвода във владение, по кой текст на закона следва да се квалифицира искът - по чл. 73, ал. 1 ЗС или по чл. 31, ал. 2 ЗС?

2. Ако отношенията между владелеца на идеална част от имот и нейния собственик по повод на претенция на владелеца за заплащане на подобренията се урежда по чл. 72 до чл. 74 ЗС, то не означава ли това, че по същите текстове на ЗС ще се урежда и правоотношението между владелец на чужд имот и невладеещ собственик по отношение на дължимото от владелеца обезщетение към собственика за ползите, от които го е лишил?

3. С предявяване на осъдителния иск за собственост само качеството на владението на ответника ли се променя, като владението се превръща в недобросъвестно, или с предявяване на иска владелецът се превръща в държател на имота?

4. Включва ли фактическият състав на чл. 73 ЗС, при осъществяването на който възниква отговорността на недобросъвестния владелец за обезщетяване на собственика на имота за ползите, от които го е лишил в периода на недобросъвестното владение, необходимост от писмено поискване, отправено от собственика на имота до недобросъвестния владелец, когато недобросъвестното владение е установено върху идеални части от имота от страна на съсобственик на основание, с което се отричат правата на действителния собственик?

5. Отнасят ли се разясненията, дадени с Постановление No 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. No 9/74 г., Пленум на ВС, относно взаимодействието между разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС, от една страна, и разпоредбите в раздел "Съсобственост" - чл. 30 и сл. ЗС, от друга страна, в зависимост от това, дали съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху целия имот владее идеалните части на останалите съсобственици или ги държи, не само до регулацията на правоотношенията между собственика и владелеца във връзка с подобренията, извършени от владелеца, но и до правоотношенията в тези случаи в тяхната цялост, вкл. и по отношение на условията за дължимост на обезщетението за ползите, от които собственикът е лишен, съдържащи се аналогично в раздел "Владение" - чл. 72 - 74 ЗС и в раздел "Съсобственост" -чл. 31, ал. 2 3С?

По поставените въпроси поддържат противоречие с решение №141 от 30.11.2015 г. по гр.д. № 2944/2015 г. на II г.о. на ВКС, решение № 124 от 06.06.2017 г. по гр.д. № 4048/2016 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 146 от 15.02.2021 г. по гр.д. № 1238/2020 г. на I г.о. на ВКС.

Ответната страна Т. П. Д., представлявана от адвокат Х., оспорва да са поставени въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС. Възразява, че постановеното решение е допустимо и правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ищци по осъдителен иск с цена над 5 000 лева, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на Окръжен съд- Варна е приел, че правилната правна квалификация на предявения иск е по чл. 31, ал.2 ЗС. Този извод съдът е обосновал с факта, че страните са съсобственици на процесните два имота при квоти, както следва: 1/2 ид.ч. общо за К. В. К. и Д. Б. К. и 1/2 ид.ч. за Т. П. Д.. Горното се установявало с влязло в законна сила на 02.02.2021 г. решение по гр.д. № 4485/2006 г. по описа на В., с което Т. П. Д. била осъдена да предаде владението върху 1/2 ид.ч. от процесните два имота на К. В. К. и Д. Б. К., на основание чл. 108 от ЗС. Съдът е посочил, че периодът, за който се претендира обезщетението за лишаване от ползване на имотите е от 01.02.2019 г. до 01.02.2023 г., част от него е по време на висящото производство по ревандикация на ид.ч. от двата имота. Приел е извод, че с предявяването на иска по чл.108 ЗС владеещият несобственик ставал държател на претендираните ид.ч., поради което и отношенията между съсобствениците, възникнали в хода на процеса по повод ползването на съсобствената вещ, не могат да бъдат решени на плоскостта на добросъвестното или недобросъвестното владение /чл. 72 от ЗС – чл. 74 от ЗС/. Посочил е, че за уважаване на иска с правно основание чл. 108 от ЗС е достатъчно упражняването от несобственика на фактическа власт върху претендирания имот към момента на приключване на устните състезания /да се намира в имота без правно основание за това/, като е без значение намерението на същия - да го свои или само да го държи. Посочил е, че в исковата молба и уточняващите към нея молби не са наведени твърдения ответницата след датата 02.02.2021 г. да е започнала да манифестира с някакви конкретни действия спрямо ищците намерение да свои тяхната половина от процесните обекти.

След анализ на разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС съдът е приел, че страните са съсобственици в процесния имот. Посочил е, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниквало с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. От този момент ползващият съсобственик дължал обезщетение и от този момент започвал да тече срокът на общата петгодишна погасителна давност. Посочил е, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Посочил е, че не се доказа въззивниците надлежно да са поканили Д. да им заплаща обезщетение. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел извод за неоснователност на предявените искове и поради съвпадането на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение е потвърдено.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставените от касаторите въпроси в изложението към касационната жалба, в тяхната цялост, касаят правната квалификация на предявените осъдителни искове. Правната квалификация на заявеното спорно се дава от съда при съобразяване на фактическите твърдения на ищците, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания от тях петитум. В разглеждания случай в исковата молба и уточненията към нея ищците са въвели като основание на спорното право твърдения, че са съсобственици с ответницата в двата процесни имота и че за процесния период общият имот е ползван само от нея. Изложените от ищците съображения в уточнението към исковата молба от 06.03.2024 г., че отношенията между страните следва да се уредят като такива между собственик и владелец са правни доводи, а не твърдения за факти и не обвързват съда при квалифицирането на заявения за разглеждане спор.

Доколкото правната квалификация, дадена от съда на спорното правоотношение между страните, е съответна на заявените факти и петитум в исковата молба, следва извод, че поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.31, т.1 ГПК, касаещи приложението на чл. 73 ЗС са необуславящи изводите на обжалваното решение.

Независимо от изложеното и за пълнота касационният състав следва да отбележи във връзка с поставения първи въпрос в изложението, че ревандикационният иск брани правата на невладеещия собственик. Този иск защитава правото на владение като част от правото на собственост върху една вещ. Именно поради защитата на това правомощие на собственика, при уважаване на иска се постановява предаване на владението на собственика на вещта. Това изрично е разяснено в мотивната част на Тълкувателно решение № 3/2020 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо, при уважаване на предявен ревандикационен иск, осъждането да се предаде владението е отговор на търсената защита на правомощието на собственика да владее, лично или чрез другиго, своята вещ, а не е доказателство, че ответникът е владелец. По изложените съображения поставеният въпрос не може да послужи за селекция на касационната жалба и допускане на решението до касация.

Вторият и петият въпрос касаят съотношението между разпоредбите на чл.72-74 ЗС и чл.30 и сл. ЗС. Съсобственикът, който не си служи с общата вещ, не се намира със съсобственика, който си служи с нея, в отношение на собственик към владелец – несобственик. Разясненията, дадени в практиката на ВС и ВКС, в това число и в ППВС № 6/1974 г. касаят извършени подобрения в съсобствен или чужд имот и се разграничават съобразно отношението на подобрителя към вещта към момента на извършване на подобрението - дали подобрителят е считал вещта на своя, ако е бил държател – дали е демонстрирал превръщането на държането във владение, съответно е разяснено и как се уреждат правоотношенията при подобряване на вещ, когато е извършено от съсобственик, отново при отчитане на неговото отношение към вещта към момента на подобряването й. Разпоредбите, уреждащи съсобствеността и тези, уреждащи отношенията между собственик и владелец, не са в съотношение една към друга, а уреждат различни хипотези на отношения по повод вещ. Под коя от тези хипотези ще се подведе правен спор зависи от заявените по делото факти и искането към съда.

Следващият въпрос/ С предявяване на осъдителния иск за собственост само качеството на владението на ответника ли се променя, като владението се превръща в недобросъвестно, или с предявяване на иска владелецът се превръща в държател на имота? / е обсъждан в мотивите на въззивния съд, но както беше посочено по- горе няма отношение към правилността на постановеното решение, тъй като няма твърдения или доказателства, въз основа на които спорът да се квалифицира като уреждане на отношения между собственик и владелец.

Въпросът за фактическия състав, уреден в хипотезата на чл.73 ЗС, е без значение за крайния извод по делото, доколкото тази разпоредба не регламентира отношенията между страните.

Като самостоятелен довод за извод, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касация следва да се посочи и обстоятелството, че касаторите не сочат практика, на която обжалваното решение да противоречи. Посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС са постановени по спорове с различна фактическа обстановка и дават отговори на различни правни въпроси от разглежданите по настоящия спор. Така, решение № 141/2015 г. дава отговор на въпроса от кой момент добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен, решение № 124/2017 г. е постановено по въпрос за обвързаността на страните от силата на пресъдено нещо на решението по иск по чл.108 ЗС относно предаване на владението на имота и за задължението на отстранения владелец да обезщетени собственика, решение № 146/2021 г. разглежда правата на съсобственика, когато е обърнал държането на чуждите идеални част в имота във владение. Фактическата обстановка и разгледаните искове по тези дела на ВКС са различни от настоящите, поради което и постановените по тях решения не представляват практика, която съобразно чл. 280, ал.1, т.1 ГПК може да послужи за допускане на сега обжалваното решение до касация.

Касаторът се е позовал и на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Същото е е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава обосновка не е направена от касаторите. От друга страна практиката на ВКС във връзка с облигационните отношения между съсобствениците е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата касаторите К. и Д. К. дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалния представител на ответницата по жалбата адвокат Д. Х. адвокатско възнаграждение за осъществената от нея безплатна правна помощ по делото пред ВКС. Размерът на това възнаграждение съдът следва да определи по справедливост, като съобрази фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обема и сложността на извършените процесуални действия и като ориентир ползва определените минимални размери на адвокатските възнаграждение съгласно чл.7 от НВАР. В случая процесуалният представител на ответника е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който са развити съображения за неоснователност на касационната жалба. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената правна помощ от пълномощника на ответницата по касация е в размер на 613.55 евро, с левова равностойност от 1200 лв. Този размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, като е съобразена спецификата на защитата пред касационната инстанция, изискваща по- продължителен адвокатски опит и познаване на съдебната практика, както и действителната правна и фактическа сложност на делото и предоставената защита от пълномощника, който е изготвил писмен отговор на касационната жалба, без процесуално представителство в открито съдебно заседание и защита срещу касационната жалба по същество. В същото време липсват доказателства за размера на заплатеното от касаторите адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на I г.о.