Определение № 1870 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1978/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогт: Живот н Здраве“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт К. И. срещу решение № 282 от 11.07.2023 г. по т. дело № 324/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, 2 търговски състав, чиято очевидна фактическа грешка в диспозитива е отстранена с решение № 308 от 24.07.2023 г. по същото дело. С въззивния съдебен акт е потвърдено решение № 379 от 21.12.2022 г. по т. дело № 1493/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогт: Живот н Здраве“ АД е осъдено да заплати следните суми: на А. Н. К. сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, преживени душевни болки и страдания - стрес, страх и негативни емоции, в резултат на претърпяното от ищцата ПТП на 01.07.2020 г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 10.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, която сума се равнява на разликата над 40 000 лв. до присъдените от първоинстанционния съд 120 000 лв.; на адвокат М. М. Т. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА за осъществено процесуално представителство на А. Н. К. в производството пред Окръжен съд – Стара Загора в размер 9 450 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната осъдителна част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че определеният размера на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно завишен, като съдът е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е отчел всички релевантни критерии за справедливост, от една страна, а от друга страна, не е дал оценъчно съдържание на онези от тях, които е споменал в решението, не е съобразил обществено-икономическите условия в страната към датата на ПТП и нормативно установените лимити по застраховката. Счита, че присъденото обезщетение не съответства на реално установените по делото травми и на техните медико-биологични характеристики. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, искът да бъде отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до присъдения размер 120 000 лв. и претендира присъждане на направените разноски.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Как се прилага чл. 52 ЗЗД съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?

По отношение на формулирания материалноправен въпрос поддържа, че е решен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/1968г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, решение № 93/26.03.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 16/06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 129/29.11.2012 г. по т. д. № 346/2011 г. на ВКС, решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС; решение № 387/04.11.2015 г. по гр. д. № 1411/2015 г. па ВКС, IV г. о., решение № 95/29,04.2015 г. по гр. д. № 5462/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 254/25.10.2016 г. по гр. д. № 1812/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Относно процесуалноправния въпрос касаторът поддържа становище, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 93/23.06.2011 г. по т. д.№ 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 73/27.05.2014 г. по т. д. № 3334/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 101/03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 4/03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, II т. о.

Касаторът излага и доводи за очевидна неправилност на решението на въззивната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като е присъдено високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане па всички релевантни и обективни критерии за справедливост, същевременно при неотчитане на безспорно доказано възражение за съпричиняване на пострадалия.

Ответницата А. Н. К. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат М. М. Т. оспорва касационната жалба, като поддържа, че решението е постановено при спазване на материалния закон и процесуалните правила. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Моли в случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване, същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Предвид влязлото в сила решение на Окръжен съд Стара Загора в необжалваната осъдителна част за сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, въззивният съд е приел, че е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието на всички елементи, обуславящи отговорността на делинквента, респективно на неговия застраховател по чл. 432 КЗ, а именно: наличието на сключен договор за застраховка със собственика на участвалия в процесното ПТП автомобил; водачът на автомобила е от кръга лица, посочени в разпоредбата на чл. 477, ал. 2 КЗ; в резултат на настъпилото на 01.07.2020 г. ПТП ищцата е получила физически увреждания, по отношение на които във въззивната жалба се спори само дали същите съставляват тежка или средна телесна повреда, какъв е периодът на възстановяване и налице ли са психически и психологични увреждания; липсва съпричиняване от страна на пострадалата ищца.

Въз основа на заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза съдебният състав е констатирал, че при процесното ПТП ищцата е получила мозъчно сътресение, мозъчна контузия, контузия на белият дроб, счупване на IV предкиткова кост на лявата ръка, прекъсване на сухожилието на разгъвача на IV пръст на лявата ръка, счупване на лявата бедрена кост и счупване на илиачната кост вляво на таза. Във връзка с периода на възстановяване и прогнозите за здравословното състояние на ищцата въззивният съд е приел следното: мозъчното сътресение е с период на оздравяване до 4 седмици, от които интензивни болки се изпитват 2 седмици, и към момента на прегледа същото е отзвучало напълно; контузията на мозъка е с период на оздравяване до 4 месеца и интензивни болки 2 месеца, като същата е довела до остатъчна цефалгия /сутрешно главоболие/, намалели паметови възможности, раздразнителност и напрегнатост; контузията на белия дроб има период на оздравяване до 3 месеца и интензивни болки до 2 седмици, като е оздравяла напълно и във връзка със същата ищцата няма оплаквания; счупването на IV предкиткова кост на лявата ръка оздравява до 3 месеца и е придружено с болки до 4 седмици, заздравяло е, но предизвиква епизодични повлияни от температурата и натовареността разстройства; прекъснатото сухожилие на разгъвача на IV пръст на лявата ръка оздравява след задължителна хирургично интервенция за 3 месеца, от които има интензивни болки 2 месеца, същото е възстановено, но предизвиква епизодични болки и локални сетивни разстройства; счупването на лявата бедрена кост е с период на възстановяване до 12 месеца, от които интензивни болки 3 месеца; то е заздравяло, но е свързано с прояви на болки при натоварване, температурни разлики, забързан ход и води до лесна уморяемост; счупването на илиачната кост в ляво на таза е с период на възстановяване до 3 месеца и болки в рамките на 2 месеца и е довело до леко нарушено повдигане на бедрото нагоре с ефекта на бърза уморяемост и слабост. Въззивната инстанция е възприела изложеното от вещото лице, че мозъчното сътресение със загуба на съзнание /кома/, мозъчната контузия и контузията на белия дроб се квалифицират като временно разстройство на здравето с опасност за живота, счупванията и прекъсването на сухожилието водят до трайно затруднение в движенията на съответните крайници за срок по дълъг от 30 дни. Установила е, че при прегледа са констатирани и видими белези по тялото на ищцата, изразяващи се в груб цикатрикс в областта на лявата предкиткова област на лявата ръка в зоната на 3, 4 и част от 5 пръст, груб цикатрикс по горно - външната повърхност на лявото бедро с големина от 8 см и тъмно виолетова пигментация, груб цикатрикс по долната външна повърхност на лявото бедро с големина от 6 см и с виолетова пигментация, груб ръбец предно срединно разположен на дясна подбедрица 3/2 см, като ръбците са големи и могат да се премахнат само с пластични операции и козметични след това процедури.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите Д. А. К. и С. Т. С. и въз основа на тях е приел, че след изписването от болницата ищцата месец и половина била на легло с памперси, не е могла да става, да се обслужва сама и непрестанно е трябвало да бъде обгрижвана; през следващия месец и половина е поставяна седнала в инвалидна количка, с която е разхождана; след третия месец в продължение на пет месеца се е учила да ходи с патерици, като първоначално е ползвала чужда помощ; ползвала тоалетен стол; възможността за придвижване без чужда помощ и обслужване е станала факт към началото на лятото на 2021 г., т. е. една година след инцидента. С оглед невъзможността да се предвижва ищцата е била в дома си и не е имала контакти с приятелите си; пиела постоянно успокоителни; преди инцидента ищцата е била весела и жизнерадостна, а след него се сринала психически, затворила се в себе си, отказвала да контактува с други освен с най-близките си хора, забравяла, по няколко пъти на ден повтаряла вече казани по-рано неща; при лошо време и при дълго натоварване се оплаква от болки в травмираните крайници.

За да определи обезщетението за претърпените неимуществени вреди в размер 120 000 лв., съдебният състав е посочил, че взема предвид конкретните данни по делото, получените вследствие на инцидента множество физически травми, засегнали различни части от тялото й. Приел е, че е без значение доколко те с оглед разпоредбите на НК се квалифицират като леки, средни или тежки телесни повреди, а до каква степен от медицинска гледна точка са създали здравословни проблеми на ищцата и са повлияли на физическото и психическото й здраве на база събрания по делото доказателствен материал. Отчел е множеството продължителни болки, някои от които с дълъг период на възстановяване - повече от една година. Съобразил е, че пълното възстановяване е настъпило само по отношение на мозъчното сътресение и контузията на белия дроб, но не и при счупванията, скъсаното сухожилие и мозъчната контузия. Въззивният съд е взел предвид, че намалените паметови възможности у ищцата, съпоставени с младата й възраст, ще променят начина й на живот и представляват съществено и непоправимо увреждане; счупванията и увреденото сухожилие ще предизвикват негативни изживявания при натоварване на засегнатите крайници, при влошаване на времето и ще водят до лесна уморяемост на ищцата. Отчел е, че промененият външен вид на ищцата /видими и нелицеприятни белези по тялото й/ е от съществено значение за осъществяване на контакти, създаване на връзки и семейство, предвид младата й възраст. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдебният състав е посочил, че съобразява и икономическата обстановка в страната към 2020 г.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищцата е изпитала и изпитва от причинените й увреждания, техните продължителност, интензитет и прогнози, възрастта на пострадалата. Цитираните от касатора решения на ВКС за присъдени обезщетения в по-нисък размер не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай и се доказват с конкретни различни по всяко дело доказателства.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което ищцата А. Н. К. е претърпяла увреждания и са й причинени неимуществени вреди, е настъпило на 01.07.2020 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства, съобразил е икономическата обстановка в страната към 2020 г. и е определил обезщетение в размер 120 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Процесуалноправният въпрос е относим към правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително в насрещната въззивна жалба и отговора, ако има подадени такива и въззивната жалба се разглежда от въззивната инстанция. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Апелативен съд – Пловдив в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил относимите към релевантните за спора факти доказателства, възраженията и доводите на страните и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил съответните материалноправни разпоредби.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на посочените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не се касае до противоречиво тълкуване на релевантните правни норми, нито до различни възприети правни разбирания, нито до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Пловдив. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответницата по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение