Определение № 350 от 01.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2200/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Т. Г., чрез процесуалния си представител адв. М. Д. против определение № 777/21.04.2020 г., постановено от Окръжен съд Хасково по в.ч.гр.д. № 372/2020 г., с което е потвърдено определение № 17/08.01.2020 г. по гр.д. № 1028/2019 г. по описа на Районен съд Харманли за прекратяване на производството, образувано по искова молба на Й. Т. Г. против „Първа инвестиционна банка“ АД и „С.Г.Груп“ ООД поради недопустимост на предявените искове. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения и за необоснованост. Основните доводи са за неправилност на извода на въззивния съд, че предявените искове са недопустими с оглед наличието на влязло в сила решение по т.д. № 104/2015 г. на Окръжен съд Хасково, постановено в производство по реда на чл.422 ГПК след издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, като жалбоподателят поддържа становище, че предмета на това дело не е идентичен с предмета на гр.д. № 1028/2019 г. по описа на РС Харманли, образувано по искове за обявяване за нищожни на клаузи от анекс № 10 от 31.07.2015 г. и договор за поръчителство от 31.07.2015 г. към договор за кредитна линия № 368-11/08.03.2010 г., което становище обосновава с факта, че в производството по чл.422 ГПК съдът не е извършил преценка за действителност с оглед нормите на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП на клаузите в анекса и договора за поръчителство, сключени към договора за кредитна линия. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по отношение на следните правни въпроси: 1/ Имат ли мотивите на съдебното решение сила на пресъдено нещо или такава има само диспозитивът на съдебното решение, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС; 2/ Представлява ли пререшаване на спора, ако по новия спор не е налице сила на пресъдено нещо и в предмета на първия спор не е било включено задължението на съда да се произнесе служебно по неравноправните клаузи по договор за кредит с физическо лице, ползващо се с потребителска защита и 3/ Налице ли е идентичност между иск по чл.422 ГПК за признаване за установено на парично задължение и иск с предмет прогласяване нищожността на неравноправни клаузи от анекс по договор за кредитна линия и по договор за поръчителство; По отношение на въпросите са посочени допълнителните критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като се сочи, че произнасянето на въззивния съд по тях не съответства на практиката на ВКС, в т.ч. и задължителната, както и на определение по дело С-74/15 г. на съда на ЕС и решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 г., с които е дадено тълкуване на Директива 93/13/ ЕИО. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. С частната жалба е направено и искане за спиране на настоящото производство до произнасяне на ОСГТК на ВКС с решение по Тълкувателно дело № 1/2020 г., образувано по въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответното възражение за нищожност, като искането е обосновано с предявения от ищеца иск за прогласяване нищожност на договор за поръчителство. В срока за отговор насрещната страна - „Първа инвестиционна банка“ АД поддържа, че изложените основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, не са налице. Отделно от това поддържа и неоснователност на доводите за неправилност на атакуваното определение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Насрещната страна -„С.Г.Груп“ ООД /цесионер по договор за прехвърляне на вземания от 07.12.2018 г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД/ не е депозирал отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Окръжен съд Хасково е потвърдил първоинстанционното определение, имащо характер на разпореждане за връщане на исковата молба на ищеца на основание чл.130 ГПК поради недопустимост на предявените искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146 ЗЗП и поради накърняване на добрите нрави на клаузи от анекс № 10/31.07.2013 г. към договор за кредитна линия от 08.03.2010 г. и на договор за поръчителство към него от 31.07.2013 г. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение по т.д. № 104/2015 г. на ОС Хасково по отношение на Й. Т. Г. /поръчител/ е признато за установено, че дължи солидарно с Т. Й. Г. /кредитополучател/ и „БЛОК-С.-БГ-СТАНДАРТ“ ЕООД /поръчител/ на „Първа инвестиционна банка“ АД / като правоприемник на „МКБ Ю.“ АД/ общо сумата от 104 336,50 евро, представляващи задължения по договор за кредитна линия № 368-11/08.03.2010 г. и договор за поръчителство към него от 31.07.2013 г. и след като е установено със сила на пресъдено нещо, че към момента на приключване на устните състезания вземането на кредитора съществува, то но може да бъде оспорено въз основа на факти, настъпили преди този момент. Прието е, че всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти ще означава подновяване на вече разрешения правен спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК. Посочено е, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се извежда и от нормата на чл.439, ал.2 ГПК, според която длъжникът може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Длъжникът Й. Г. е следвало да релевира възраженията си за нищожност на процесните клаузи в производството по т.д. № 104/2015 г. по описа на ОС Хасково, тъй като след влизане в сила на решението по установителните искове по чл.422 ГПК, всички негови възражения се явяват преклудирани и не могат да бъдат заявени като фактически основание на нови искови претенции по отношение на същото материално правоотношение. С оглед горното, формираната по т.д. № 104/2015 г. по описа на ОС Хасково сила на пресъдено нещо е абсолютна процесуална пречка за допустимостта на предявените искове за прогласяване нищожността на процесните клаузи от анекса и договора за поръчителство, поради което правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на исковете. На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от закона общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По първия процесуалноправен въпрос, който е обуславящ за изхода на спора, не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно противоречие на обжалваното определение със задължителната практика на ВКС – т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Според последното, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл.189, ал.2 ГПК не се ползват с такава сила. В обжалваното определение вззивният съд не е приел, че мотивите на влязлото в сила решение по исковете с правно основание чл.422 ГПК се ползват със сила на пресъдено нещо, а въз основа на тях е установил основанието на исковете, който са уважени с диспозитива на решението за да направи извод за обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение. Формулираните от касационния жалбоподател втори и трети въпрос, преформулирани от касационния съд, се свеждат до процесуалноправния въпрос дали силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане по договор за кредит, обезпечен с договор за поръчителство от трети лица, явяващи се солидарни длъжници по договора и анексите към него, е процесуална пречка за съществуването на правото на иск по искове на един от съдлъжниците – физическо лице за прогласяване на нищожността на клаузи от анекс и договор за поръчителство, сключени към договора поради неравноправния им характер, когато този характер не е разгледан в производството по иска по чл.422, ал.1 ГПК. Този въпрос също е обуславящ за изхода на спора, но и по отношение на него не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Константна е практиката на Върховния касационен съд, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано чрез правопораждащите факти и искането по арг. от чл.298, ал.1 ГПК, т.е. съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, по което съдът се е произнесъл с решението. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила и е възникнала силата на пресъдено нещо. Този момент следва от разпоредбите на чл.235, ал.3 и чл.439, ал.2 ГПК и от тях се извежда и т.нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент, но не са релевирани от ответника, т.е. съществуването на правото не може да се оспорва въз основа на такива факти. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основание за нищожност на правните сделки или клаузи от тях, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане с договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора или клаузи от него, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност. / решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 44/21.7.2015 г. по т.д. № 4619/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 335/13.11.2018 г. по т.д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т.о. / Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие и с постановките по т.11б и т.11в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по установителния иск по реда на чл.422 ГПК подлежат на разглеждане всички правоизкючващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците. Освен това, посочената практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не се налице допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са и доводите, че поставеният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз, съответно е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съобразно решението по дело С-415/11 г., на което се позовава жалбоподателя, Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителен титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. Съгласно определение по дело С-74/2015 г. физическо лице, което е поръчителствало или е дало като обезпечение недвижим имот за кредит, получен от търговско дружество или търговец, при условие, че последните са изключени от потребителската защита, може да се позовава на неравноправността на клаузите в кредитния договор, ако няма функционална връзка с търговеца и не действа в кръга на упражняваната от него дейност по занятие. В конкретния случай противно на твърденията в частната касационна жалба, съдлъжникът Й. Г. се е възползвал от тази възможност в производството по чл.422 ГПК, което е видно от влязлото в сила на 01.03.2018 г. решение на ОС Хасково по т.д. № 104/2015 г. В това производство, с оглед задължението си да следи служебно за нищожността, съдът е разгледал и евентуалните основания за недействителност на анексите към договора във връзка с възраженията на ответниците за недобросъвестност и монополно положение на ищеца-банка, като е приел, че последните са действителни, респ. не са неравноправни по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, тъй като са индивидуално уговорени. На следващо място следва да се посочи, че в обжалваното определение въззивният съд не е отрекъл принципната възможност да бъде искано установяване на нищожност на клаузи от анекс и договор за поръчителство, сключени към договора за кредитна линия, а е приел, че доколкото те са релевантни към основанието за възникване на задължението на съдлъжника Й. Г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение, а впоследствие е постановено и решение по реда на чл.422 ГПК за установяване на вземането, което е влязло в сила, релевираните от последния с настоящата искова молба възражения за нищожност на отделни клаузи от анекса и договора, са преклудирани с оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с решение на Съда на ЕС по дело С-421/2014 г., според което Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с влязло в сила решение. Дадените разрешения в посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им характер от потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т.е. с допустим съдебен спор за съществуването на вземането този договор. В т.46 и 47 от решението, както и в т.68 от решение по съединени дела С-154/15 г, С-307/15 г. и С-308/15 г. на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е абсолютна и по-специално, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение. Формираният от въззивният съд извод, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което по иск по чл.422, ал.1 ГПК е установено съществуването на вземане срещу солидарните длъжници по договор за кредитна линия, е процесуална пречка за съществуването на правото на иск на солидарния длъжник /поръчител/ за установяване нищожността на отделни клаузи от анексите и договора за поръчителство, сключени към договора за кредит поради неравноправния им характер, независимо от факта, че действителността на същите не е била предмет на преценка в приключилото производство, не противоречи на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз. С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Хасково. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение, доколкото отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на съществени процесуални правила, т.е. не е налице основание за служебно допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Неоснователно е и искането на жалбоподателя за спиране на настоящото производство до произнасяне на ОСГТК на ВКС с решение по Тълкувателно дело № 1/2020 г. С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по жалбата – „Първа инвестиционна банка“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,