Определение № 3734 от 24.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4399/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. М. К. срещу решение № 930/03.07.2023 г., изменено в частта за разноските с определение № 2060/31.08.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 1066/2023 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, след постановена отмяна на обжалваната осъдителна част от първоинстанционното решение № 843/27.02.2023 г. по гр. дело № 12339/2022 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Г. П. евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лв., преведена по банков път от жалбоподателя на ответницата на 21.02.2020 г., и претендирана от него като получена без правно основание от ответницата, ведно със законната лихва върху тази сума от 26.08.2022 г. до окончателното `и изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за нищожност на решението, поради абсолютна неразбираемост и противоречие с обществения ред и морала; евентуално – за неправилност, поради съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди и уважи ненаправено във въззивната жалба и в отговора на исковата молба възражение, което не е свързано с прилагане на императивна правна норма; 2) длъжен ли е съдът да изложи ясни, точни и конкретни мотиви, като обсъди възраженията на страните и подложи на съвкупна преценка всички доказателства по делото; 3) в процеса по предявен иск за връщане на получено нещо без основание, кой следва да проведе доказване за основанието на полученото и чрез какво доказване – пълно главно или насрещно доказване; 4) как съдът следва да изгради фактическите си и правни изводи; и 5) следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да съобрази наред с приложимите правни норми, и обществения ред и морала. По отношение на първите четири въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд дал отговор на първите три въпроса в противоречие с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а на четвъртия – в противоречие с решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на петия въпрос се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, „доколкото правораздаването е особено значима обществена дейност, свързана с регулиране на обществените отношения в конкретната област“.

Предвид касационните си оплакване и доводи за нищожност на обжалваното въззивно решение, в изложението си касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – вероятна нищожност на съдебния акт. В тази връзка излага съображения, че решаващите мотиви на въззивния съд относно основанието за получаването на процесната сума от ответницата били абсолютно неясни и неразбираеми и противоречащи на обществения ред и морал, тъй като съдът реално приел наличие на основание за получаване на парични средства, във връзка с прекратяване на интимни отношения между две лица, без брак, без фактическо съжителство и без съвместен живот. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че с него били нарушени основните принципи на гражданския процес – диспозитивното начало и състезателността. В тази връзка излага съображения, че в подадения от ответницата отговор на исковата молба липсвало възражение за наличие на правно основание за получаването на процесната сума; там били въведени твърдения за това, че с процесната сума ищецът репарирал претърпени от ответницата парични и морални вреди, с които твърдения било въведено възражение, че касаторът изпълнил един свой нравствен дълг, което възражение било обсъдено от първоинстанционния съд, който не изследвал наличие на правно основание за получаване на процесната сума и ищецът не провеждал насрещно доказване в тази връзка.

Ответницата С. П. в отговора си на касационната жалба излага доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е изложил следното в мотивите към него: Посочил е, че първата инстанция е приела, че ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да докаже само предаването на ответницата на процесната сума 6 000 лв. на 21.02.2020 г., а при установяване на това обстоятелство, ответницата е следвало да докаже, че е налице основание за получаване на сумата. Въззивният съд е намерил и че принципно анализът на елементите на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предр. 1 ЗЗД е правилен, но крайният фактически и правен извод на районния съд не съответства на доказателствата, преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Окръжният съд е посочил още, че с отговора си на исковата молба, при оспорването на този иск от страна на ответницата са въведени фактическите обстоятелства, свързани и произтичащи от съществувалите предходни лични партньорски отношения между страните, както и че при разпадането на тази им връзка, от страна на ищеца е имало продължаващи телефонни опити за подновяване на връзката им и заздравяването и, по повод на което ответницата е предявила своите претенции с настоявания за репариране на претърпени от нейна страна парични загуби, съставляващи разходи за гориво на личния и автомобил, конкретизирани още като припадаща се част от разходи по ремонти от амортизации на автомобила и, пътни такси за винетки и др., които разходи тя поемала за съвместни пътувания до посочени дестинации за поддържане на отношенията между страните; в резултат е постъпила по банковата и сметка заплатената от ищеца процесна сума в размер 6 000 лв., с посочено основание: „задължение паричен превод“. Въззивният съд е приел, че така изложената теза на ответницата кореспондира с представеното писмено доказателство по делото – заверен препис за движението по сметка на ищеца като клиент на банка „У. Б.“, видно от който е извършен банков превод по сметка на ответницата в размер на процесната сума, с вписан текст в графата „основание“ – „задължение паричен превод“. В тази насока въззивният съд е обсъдил и изявлението на ответницата в първото по делото заседание – относно основанието, на което `и е заплатена процесната сума от ищеца и тя е получена от нея, а именно – че то е връщане на това, което ответницата е предоставяла на ищеца по повод съществувалите им партньорски отношения, изразено като: „Аз съм се отзовавала, сега и аз имам нужда да ми върнеш това, което аз съм предоставяла“. Въззивният съд е приел, че в същата насока са и показанията на ангажираната от ответницата свидетелка Б., че ответницата е помагала на ищеца веднъж със сумата 3 000 лв., след това имало още няколко, многократно му е помагала от 2012 г. до 2020 г., докато е траела връзката им. В обобщение въззивният съд е намерил, че при условията на главно и пълно насрещно доказване ответницата е доказала наличието на основание за получаване на процесната сума, като заплатена от ищеца по повод предоставени му в предходен момент парични средства, връщането на които е признато като парично задължение от страна на ищеца спрямо ответницата, поради отпаднало основание за получаването им от страна на същия. В допълнение окръжният съд е посочил, че доказателства от страна на ищеца по материалноправното основание не са ангажирани, освен искането за изслушване на ответницата по реда на чл. 176 от ГПК, изпратените покани чрез ЧСИ до нея и писменото доказателство за извършване на банковия превод от негова страна, свидетелстващо за заплащането на процесната сума с цел погасяване на съществуващо парично задължение спрямо ответницата. По така изложените съображения, в заключение въззивният съд е приел, че и предявеният евентуален иск се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Видно от съдържанието на касационна жалба и изложението към нея, самият касатор-ищец е напълно наясно с формираната и обективирана воля на въззивния съд относно основанието за получаването на процесната сума от ответницата, а именно, че то произтича от прекратяването на интимните партньорски отношения между страните, като това достатъчно ясно е посочено и подробно обосновано в мотивите към въззивното решение, поради което същото не е абсолютно неразбираемо и неясно. Субективното виждане на касатора, че въззивното решение противоречало на обществения ред и морала, тъй като интимната връзка между страните била без брак и без фактическо съжителство, също не може да обуслови извод за вероятна нищожност на обжалвания съдебен акт. В тази връзка съдът намира още, че петият правен въпрос, поставен от касатора (следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да съобрази наред с приложимите правни норми, и обществения ред и морала), не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото в съдебната практика никога не е имало съмнение, че съдебното решение не може да накърнява норми от обществен ред – императивни правни норми от публичен характер (най-често конституционни, но и установени в законите), формиращи основните принципи на правовия ред в държавата, изразяващи и охраняващи основни идеи и ценности, чието спазване е гаранция за нормалното и свободно функциониране на държавата и обществото. Въззивното решение очевидно не накърнява норми от такъв порядък. Също съгласно трайно установената практика, съдебното решение следва да е съобразено и с правилата на морала (добрите нрави), когато правна норма препраща към тях, като в т. 2 от ППВС № 1/28.05.1979 г. – при тълкуването на чл. 55, ал. 1, предл. 1 и ал. 2 от ЗЗД, е разяснено, че когато се поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е съдът да изясни дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно. В случая, макар въззивният съд да не се е позовал изрично на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, е извършил именно такава преценка за наличието на съзнателно изпълнение на нравствен дълг от страна на ищеца, предвид наведените от ответницата възражения и доводи в тази насока, и посоченото от самия ищец основание за плащането при извършването му. Също в съответствие със задължителните разяснения, дадени с посоченото постановление на ВС, съдебната практика неизменно приема, че нравствени задължения се пораждат между лица в близка родствена или семейна връзка, респ. – между съпрузи, а предвид развитието на обществените отношения – и между лица във фактическо съпружеско съжителство, като на настоящия етап от развитието на обществените отношения и на законодателството – арг. от чл. 2, чл. 3, т. 2, т. 9, т. 10 от ЗЗДН и § 1, т. 6 от ДР на същия закон – и между лица в интимна партньорска връзка, в какъвто смисъл е и приетото от въззивния съд. По така изложените съображения, нито е налице вероятност въззивното решение да е нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, нито пък е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по петия правен въпрос, поставен от касатора.

При извършената и служебна проверка, съдът намира, че не е налице и друго (ненаведено от жалбоподателя) основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Няма основание същото да се допуска и по първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос – длъжен ли е въззивният съд да обсъди и уважи ненаправено във въззивната жалба и в отговора на исковата молба възражение, което не е свързано с прилагане на императивна правна норма. Въззивният съд се е произнесъл по направените от ответницата – с отговора и на исковата молба, твърдения и доводи относно основанието за получаването на процесната сума, обективиращи от процесуална гледна точка основното и възражение срещу предявения от касатора иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на сумата като получена без основание. Това произнасяне на въззивния съд – по наведеното с отговора на исковата молба възражение, не е в противоречие със сочената от жалбоподателя т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като там е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Освен това формулировката на този първи въпрос, поставен от касатора, изхожда от постановката, възражението да не е направено нито с въззивната жалба, нито с отговора на исковата молба, което не кореспондира с приетото в мотивите към обжалваното решение, респ. – този въпрос не е и от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд и за изхода на спора по делото. По така изложените съображения, първият процесуалноправен въпрос не осъществява както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка – не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Това основание за допускане на касационното обжалване, касаторът също свързва с наведеното от ответницата възражение относно основанието за получаването на процесната сума от нея, но и с произнасянето по това възражение от първоинстанционния съд. Първоинстанционното решение обаче не е предмет на касационната проверка – неин предмет е единствено въззивното решение, поради което доводите на касатора не могат да обосноват очевидна неправилност на последното.

Вторият и четвъртият въпрос, формулирани от страна на касатора, също са процесуалноправни и се припокриват по смисъл и съдържание помежду си – те са по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Сочената от жалбоподателя т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма отношение към тези процесуалноправни въпроси. Разрешение на същите е дадено с посоченото от касатора решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и с цитираната в него трайно установена практика на ВКС, съгласно която, въззивният съд е длъжен да изложи ясни, точни и конкретни мотиви, като обсъди възраженията на страните и подложи на съвкупна преценка всички допустими и относими доказателства по делото, като съдът трябва да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидни умозаключения, т.е. неговите изводи и заключения трябва да са обосновани логически следствия от дадени условия (предпоставки). При съпоставката на тази практика на ВКС с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не се е отклонил, а напротив – съобразил се е с нея. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на жалбоподателя-ищец с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на третия процесуалноправен въпрос, поставен от касатора – в процеса по предявен иск за връщане на получено нещо без основание, кой следва да проведе доказване за основанието на полученото и чрез какво доказване – пълно главно или насрещно доказване. Този процесуалноправен въпрос е такъв по тълкуването и приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, като разрешение на същия не е дадено с посочените от жалбоподателя т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Макар позоваването от страна на касатора на тази неотносима към въпроса практика на ВКС да е достатъчно за недопускането на касационното обжалване по него, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и че разрешение на този въпрос е дадено в служебно известната му, трайно установена практика на ВКС, съгласно която, в процеса по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ответникът следва да изложи твърдения (респ. – да наведе възражение) относно основанието (ако има такова), на което е получил процесната сума или вещ (ако не ги е изложил в отговора на исковата молба, съдът следва да му даде указания за това), като в тежест на ответника е и да проведе пълно главно (по несъмнен начин) доказване на тези свои твърдения (на възражението си) относно основанието, на което е получил процесната сума или вещ. Като е приел в случая, въз основа на обсъдените от него твърдения и доводи на ответницата и на ангажираните в тази връзка доказателства по делото, че при условията на пълно доказване ответницата е доказала наличието на твърдяното от нея основание за получаването на процесната сума, въззивният съд е разрешил и този процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС. Посочването в мотивите на окръжния съд, че това пълно доказване, едновременно е, и „главно“ и „насрещно“, не е от никакво значение за изхода на правния спор по делото (налице е чисто терминологична неточност), поради което то не можи да обуслови противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 700 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение