Определение № 431 от 19.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1817/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АЛПРЕДО“ ЕООД, представлявано от адв. П. И., срещу решение № 493 от 28.02.2019г. па в.гр.д. № 3146/2018г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е потвърдено решение № 2061 от 30.03.2018г. по гр.д. № 16463/2014г. на СГС, ГО, 16 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против В. В. В. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.403 ГПК за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат от допуснато в полза на ответника обезпечение с определение № 2658/12.12.2012г. по ч.гр.д. № 4539/2012г. на САС чрез налагане на възбрана върху собствени на ищеца недвижими имоти, както следва: иск за сумата 300 000 лева – обезщетение за възникнало в тежест на ищеца задължение за заплащане на неустойка на „Алпред“ ЕООД по сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и движими вещи от 11.02.2013г., за сумата 16 792,67 лева – обезщетение за дължима от ищеца на „Алпредо“ ЕООД мораторна лихва върху неустойката за периода от 04.01.2014г. до 18.10.2014г. и за сумата 41 000 лева, представляваща частична претенция от общо 133 308,12 лева – обезщетение за дължима от ищеца към кредитора му Т. В. Й. законна лихва за периода от 15.04.2013г. – 22.10.2014г. върху главница от 869 372,20 лева, дължима въз основа на тристранно споразумение от 15.01.2013г. Касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че наличието на претендираните имуществени вреди е доказано от събраните по делото доказателства и че е незаконосъобразен изводът на въззивния съд за липса на пряка причинна връзка между наложеното обезпечение и намаляването на имуществото на дружеството, формиран, без съдът да е изследвал преддоговорните отношения между страните по представеното тристранно споразумение от 15.01.2013г. Излага и съображения, че анализът на доказателствата в тяхната съвкупност и тълкуването на волята на страните сочи, че невъзможността да се сключи окончателният договор е поради наличието на двете възбрани. Твърди, че вследствие на допуснатите процесуални нарушения, изразяващи се в неприемане на представени по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до грешния извод за недоказаност на твърдените вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния правен въпрос, който е от значение за развитието на правото: „При наличие на повече от една възбрана върху недвижим имот, първата по ред обезпечителна мярка прекъсва ли причинно-следствената връзка между несключването на окончателен договор и необосновано допуснати следващи обезпечения?“. Ответникът В. В. В. оспорва касационната жалба. Поддържа, че поставеният въпрос не е нито от значение за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, а е въпрос по същество на спора. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че за уважаване на предявения иск по чл.403 ГПК ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е наложено обезпечение, че същото е неоснователно, защото обезпеченият иск е отхвърлен или не е предявен в предоставения на ищеца срок, или делото, образувано по обезпечения иск е прекратено, както и настъпването на вреди в пряка причинна връзка с обезпечението. Посочил е, че при липса на изрична регламентация в чл.403 ГПК относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД - чл.51, ал.1 ЗЗД - на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочил е още, че въпросът за вреди от обезпечението може да се повдига само за периода от изпълнението на обезпечителната мярка до прекратяването на производството по обезпечения иск в случая, от когато за ответника по обезпечението е възникнала възможност да иска отмяната му и след който момент същият ще се яви съпричинител на вредоносния резултат (арг. чл. 51, ал. 2 ЗЗД). В тази връзка е приел, че в случая обезпечителната мярка е наложена на 15.01.2013г., а производството пред АС при БТПП по отношение на „Алпредо“ ЕООД е прекратено на 30.06.2014г. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е намерил за установено по несъмнен и категоричен начин наличието на две от предпоставките за възникване на субективното право по чл. 403, ал. 1 ГПК – наложена е обезпечителна мярка по отношение на имущество на ищеца по предявен срещу него осъдителен иск, като по отношение на него производството по обезпеченият иск е прекратено. Приел е, че наложената обезпечителна мярка – възбрана, е вписана в Службата по вписване на 15.01.2013г., поради което за периода от 15.01.2013г. до датата на прекратяване на арбитражното производство спрямо ищеца, т.е. до 30 06.2014г., той може да претендира вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК, ако установи останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане: настъпването на твърдените имуществени вреди и причинно - следствена връзка между тях и неоснователно наложеното обезпечение. Приел е, че ищецът претендира имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, поради което следва да докаже настъпването й- намаляване на имуществото му, което да е в пряка причинна връзка с наложеното обезпечение - че ако същото не беше наложено, вредата нямаше да настъпи. Счел е, че по делото не са ангажирани надлежни доказателства, установяващи тези елементи от фактическия състав на обезпечителната отговорност по чл. 403, ал.1 от ГПК – настъпили за ищеца вреди от обезпечението и то такива, в пряка причинна връзка с наложената от ответника възбрана. В тази връзка е обсъдил представените по делото споразумение от 15.01.2013г. между „Алпредо“ ЕООД, „Алпред“ ЕООД и Т. В. Й. – кредитор, според което ищецът дължи на кредитора сумата 869 372,20 лева, съгласно изпълнителни листове, издадени по конкретно описани частни граждански дела, като двете дружества са постигнали съгласие да сключат помежду си предварителен договор, по силата на който първото дружество да продаде на второто сграда с идентификатор 05815.303.54.1, по кадастралната карта на Ботевград, машини по списък и три броя леки автомобили за сумата 900 000 лева, а в случай на неизпълнение на договора или ако върху вещите се установят права на трети лица, да се заплати неустойка в размер 300 000 лева. Според чл.3 от споразумението страните са постигнали съгласие да уредят взаимните си задължения по следния начин: купувачът „Алпред“ ЕООД е поел задължение сумата 869 372,20 лева-част от продажната цена на имота, да плати на Т. Й. и по този начин да погаси задължението на продавача „Алпредо“ ЕООД към нея, а ако задължението не бъде погасено в тримесечен срок от купувача, то задължението на продавача към Й. се олихвява със законната лихва, считано от последния ден на третия месец, от подписването на предварителния договор. Въззивният съд е обсъдил и представения по делото предварителен договор от 11.02.2013г., с който „Алпредо“ ЕООД се задължава в тримесечен срок от сключването на договора да прехвърли на „Алпред“ ЕООД собствеността върху посочените по-горе имоти и вещи за обща продажна цена 900 000 лева, като в чл.3, ал.1 от договора продавачът е декларирал, че е единствен и пълноправен собственик на имота, че няма сключени други предварителни договори по отношение на него, че имотът не е ипотекиран, че по отношение на него няма наложени възбрани или неприключили дела във връзка със собствеността му, а в чл.5, ал.2 е уговорено, че при виновно неизпълнение на което и да е от задълженията на продавача или ако се окажат права на трети лица върху имотите, или ако същите се окажат под възбрани или други правни ограничения в резултат на действията или бездействията на продавача, той възстановява на купувача платения задатък - 30 000 лева, виновно причинени вреди и загуби, пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договора, както и дължи да му заплати неустойка в размер 300 000 лева. Въззивният съд е приел, че не е установена причинно-следствената връзка между допуснатото в полза на ответника обезпечение и твърдените имуществени вреди-задължение за плащане на неустойка в размер 300 000 лева, тъй като, на първо място, процесната обезпечителна възбрана е наложена повече от половин месец преди сключване на предварителния договор и на следващо място, по делото е установено, че преди сключване на предварителния договор по персоналната партида на обещателя – ищцовото дружество, са били вписани две възбрани – процесната от 15.01.2013г. и преди нея-тази в полза на Й. от 04.09.2012г. Поради това е достигнал до извод за недоказаност на твърдението, че именно наложената по искане на ответника обезпечителна възбрана е в непосредствена, пряка причинно-следствена връзка с невъзможността да бъде сключен окончателният договор между ищеца „Алпредо“ ЕООД и „Алпред“ ЕООД и заради това да е възникнало задължение за продавача по предварителния договор да заплати неустойка. Посочил е, че ищцовото дружество като продавач по предварителния договор е поело задължение самото то да не обременява въпросния имот. Взел е предвид още, че в случая според отправената от „Алпред“ ЕООД нотариална покана предварителният договор е развален не поради наличието на вписаните възбрани (тази на Й. от 04.09.2012г. и процесната от 15.01.2013г.), а поради несключването на окончателния договор в уговорения между страните срок, както и в предоставения от купувача с нотариалната покана допълнителен двумесечен срок. Поради това е счел, че наложеното по молба на ответника обезпечение не представлява основание за неизпълнение на задължение на ищеца по предварителния договор и респ. за възникване на задължение за заплащане на неустойка по чл.5, ал.2 от него, което обуславя неоснователност на иска за заплащане на вреди от задължение за неустойка, а следователно - и на иска за вреди, произтичащи от начисляването на законна лихва върху самата неустойка. По отношение на претенцията за заплащане на сумата 41 000 лева- частичен иск от общо 133 308,12 лева-вреда, изразяваща се възникнало задължение за заплащане на законна лихва към кредитора Й., по силата на чл.4 от тристранното споразумение от 15.01.2013г. въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на пряка причинно-следствена връзка между наложената от ответника възбрана и непогасяването на дълга към Й.. Изтъкнал е, че заплащането на задължението към Й. е било поставено в зависимост от поведението на едно трето за спора лице – купувача по предварителния договор от 11.02.2013г. – „Алпред“ ЕООД, а несключването на окончателния договор не е било в резултат от наложената от ответника възбрана. Въззивният съд е изложил и съображения, че според данните по делото не са извършвани за периода от 15.01.2013г. до 30.06.2014г. каквито и да е плащания от страна на ищеца на неустойка в размер 300 000 лева в полза на купувача по предварителния договор, нито на законна лихва в размер 133 308,12 лева към Й.. Във връзка с наведен във въззивната жалба довод за недобросъвестно поведение от страна на ответника въззивният съд е приел, че АС при БТПП е компетентен да провери дали повдигнатият пред него материалноправен спор му е подведомствен, поради което е ирелевантно обстоятелството дали в договора за встъпване в дълг е била уговорена арбитражна клауза, респ. дали ответникът, който е страна по този договор, е имал знание за това обстоятелство, като е посочил още, че дори и да не е уговорена арбитражна клауза, само по себе си това обстоятелство по аргумент от чл. 7, ал. 3 ЗМТА (в редакцията, действала към датата на образуване на арб.производство), не предпоставя липсата на подведомственост на спора пред арбитражния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора материалноправен въпрос, поставен във връзка с довода за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, се отнася до преценката за наличие на пряка причинно-следствена връзка между наложената по искане на ответника обезпечителна възбрана и несключването на окончателен договор за покупко-продажба на същия имот в хипотезата, когато е налице и вписана предшестваща възбрана на същия имот. От една страна, макар въпросът да е обсъждан от въззивния съд, той не е единствено обуславящ крайния му извод за неоснователност на предявените искове. За да отхвърли исковете, съдът е приел, че в случая според отправената от купувача нотариална покана предварителният договор е развален не поради наличието на вписаните възбрани (тази на Й. от 04.09.2012г. и процесната от 15.01.2013г.), а поради несключването на окончателния договор в уговорения между страните срок, както и в предоставения от купувача с нотариалната покана допълнителен двумесечен срок, както и че не са ангажирани доказателства за извършени от ищеца плащания на неустойка и законна лихва за периода от налагане на възбраната до отпадане на основанието за това. Във връзка с тези мотиви на въззивния съд правни въпроси не са поставени, а са изложени единствено оплаквания за неправилност, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. От друга страна, въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос, след като е обсъдил събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, в това число и факта, че процесната обезпечителна възбрана е наложена повече от половин месец преди сключване на предварителния договор. Поради това по начина, по който е формулиран, отговорът на въпроса е предпоставен от обсъждане на конкретните факти по делото, а няма характера на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 6510 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,