Определение № 50890 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата И. Г. Х. и по касационна жалба на ответника „Нанако“ ЕООД, подадени срещу решение № 908/23.12.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 8109/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № II-55-20011353/14.01.2021 г. по гр. дело № 66902/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), е постановено следното: отменено е, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като незаконосъобразно, дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 122/03.09.2018 г. на управителя на ответното дружество; ищцата е възстановена, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, на заеманата преди незаконосъобразното ѝ уволнение длъжност „магистър-фармацевт“ при ответното дружество; отхвърлен е, предявеният от ищцата срещу ответното дружество, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер 7 332 лв. за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение – в периода 03.09.2018 г. - 03.03.2019 г., ведно със законната лихва от 17.10.2018 г. до окончателното изплащане; разноски по делото са възложени в тежест и на двете страни. Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в частта, с която са уважени първите два иска. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се навеждат оплаквания и доводи по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на съответната обжалвана част поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като ищцата поддържа и нарушение на материалния закон. В подадените от страните отговори се излагат съображения и доводи, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на насрещната страна, както и за неоснователност на същата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата И. Х., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да обсъди всички приети по делото писмени доказателства, възражения и доводи, въведени в самата въззивна жалба от жалбоподателя-въззивник, и по-конкретно – длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди представено с исковата молба ксерокопие на трудовата книжка, и достатъчно доказателство ли е тя за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение; и 2) може ли оставане без работа в резултат на незаконно уволнение да се докаже с документ, издаден от служител на Националния осигурителен институт (НОИ) въз основа на данни от регистъра на осигурените лица, като се има предвид и обстоятелството, че ответникът е приел тази справка пред първоинстанционния съд без забележки, а е възразил срещу издаването на исканото от ищцата съдебно удостоверение за получаване на данни от Националната агенция по приходите (НАП) за нейните трудови доходи през процесния период. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – с решение № 198/28.12.2017 г. по гр. д. № 270/2017 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 125/15.01.2020 г. по търг. д. № 1204/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 156/03.07.2017 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 272/31.05.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 409/02.12.2014 г. по гр. д. № 2667/2013 г. на ІV-то гр. отд.; и вторият въпрос – с решение № 168/25.05.2011 г. по гр. д. № 1464/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. По отношение на втория въпрос ищцата поддържа още, че въззивният съд го е разрешил в противоречие и с влязло в сила въззивно решение № 450/21.10.2013 г. по възз. гр. д. № 806/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПзОС). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното „Нанако“ ЕООД, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа анализ на събраните доказателства или за мотивирането му е достатъчно да бъдат посочени доказателствата; и 2) следва ли въззивният съд да отговори в решението си на всички оплаквания, изложени във въззивната жалба. Касаторът-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно – с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 270/2017 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 157/11.02.2016 г. по търг. д. № 3638/2014 г. на І-во търг. отд. и решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е намерил, че фактическата страна по спора е установена правилно от районния съд, поради което същата е възприета и от въззивния съд. СГС и сам е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства, въз основа на които е приел следното: Страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало с подписването на трудов договор от 17.03.2014 г., по силата на който ищцата е заемала при ответника процесната длъжност „магистър-фармацевт“, като последно полученото от нея трудово възнаграждение за пълен отработен месец е през август 2018 г. и е в размер 1 381.39 лв. Страните не спорят и че трудовото правоотношение е било прекратено от работодателя-ответник, считано от 23.01.2015 г., като извършеното уволнение е било отменено като незаконно с влязло в сила съдебно решение, в изпълнение на което работодателят с нарочна заповед от 16.07.2018 г. е възстановил ищцата на процесната длъжност; ищцата е упражнила потестативното си право да се върне на предишната си работа и трудовото правоотношение е било възстановено. С процесната по настоящото дело заповед № 122/03.09.2018 г. работодателят е прекратил трудовия договор с ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ – поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 190, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ, поради извършено нарушение на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя. В заповедта е посочено, че при извършена проверка в специализирания регистър на аптеките, поддържан от ИАЛ, работодателят е установил, че ищцата била вписана като ръководител на следните аптеки за периода от 17.03.2014 г. (когато е била назначена по трудовия договор при ответника) до 14.08.2018 г. (датата на проверката), както следва: на аптека на „Фарм“ ЕООД, находяща се в к.к. „Слънчев бряг-изток“ – от 28.10.2011 г. до 22.12.2014 г.; на аптека на „Фарм“ ЕООД, находяща се в [населено място] – от 22.12.2014 г.; на аптека на „Исикол“ ЕООД, находяща се в [населено място] – от 15.06.2015 г.; и на аптека на „Мед еко“ ООД, находяща се в [населено място] – от 05.07.2016 г., като съгласно вписванията към 14.08.2018 г. ищцата продължава да фигурира като ръководител на тази аптека. В заповедта е отразено и че съгласно чл. 223, ал. 2 от ЗЛПХМ, магистър-фармацевт, който е ръководител на аптека, не може да бъде наеман на работа по договор с едноличен търговец или търговско дружество, осъществяващи дейност по внос, производство и търговия с лекарствени продукти. Независимо от това, ищцата в подписани от нея декларации (без посочени в заповедта дати на същите) е предоставила на ответника невярна информация, като е посочила в тях за кои периоди е била на трудов договор, без да посочи обстоятелствата, представляващи пречка за сключване на трудовия договор с ответника, респ. за съществуване на трудово правоотношение между страните, съгласно отразеното в регистъра към ИАЛ. В заповедта е уточнено, че ищцата е декларирала пред работодателя, че за периода 16.09.2015 г. - 20.04.2016 г. е била регистрирана като безработна, но в същото време е била вписана като ръководител на аптеката на „Исикол“ ЕООД в [населено място] от 15.06.2015 г. до 05.07.2016 г., когато била вписана като ръководител на аптеката на „Мед еко“ ООД в [населено място]. Посочено е още, че ищцата е декларирала, че за периода 23.01.2015 г. - 01.08.2015 г. не е работила по трудов договор, нито е била самооисигуряващо се лице, но съгласно същия регистър, е била ръководител на аптеката на „Фарм“ ЕООД в [населено място], а от 15.06.2015 г. – на аптеката на „Исикол“ ЕООД в [населено място]. Въззивният съд е установил и че наред с така описаното нарушение – невярно деклариране, работодателят е посочил и друго такова, изразяващо се в бездействие на ищцата, а именно – неуведомяване на дружеството, че е била вписана като ръководител на аптеки, която информация е съществена при вземане на решение от работодателя да сключи трудов договор с този служител. В заповедта е посочено и че с поведението си ищцата е целяла имотна облага – получаване на трудово възнаграждение по договор, за който са налице пречки да бъде сключен, което е злоупотреба с доверието на работодателя, както и че с това поведение изправя работодателя пред риска да бъде имуществено санкциониран. С тези мотиви е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, като робатодотелят е приел, че деянията – представяне на неверни сведения и неуведомяването му за вписванията в регистъра към ИАЛ, са извършени преднамерено. Съдът е установил, че заповедта е била надлежно връчена на ищцата срещу подпис на същата дата на издаването ѝ. Въззивният съд е взел предвид и дадените от ищцата обяснения пред работодателя, в които тя е заявила, че посочените в заповедта обстоятелства не отговарят на действителността, както и че за декларираните от нея обстоятелства има издадени документи, които тя прилага. Уточнила е, че вписванията в специализирания регистър се осъществяват от самия търговец, а не от физическото лице – ръководител на аптека, и тя не е проверявала в кой момент е била заличена от регистъра в качеството си на ръководител на посочените четири аптеки. В обясненията си ищцата е акцентирала и на подчертано лошо отношение на управителя на аптеката, където полага труд, като счита същото за унизително. Въззивният съд е обсъдил и следните писмени доказателства: Декларация на ищцата от 07.08.2018 г., по отношение на която съдът е установил, че не е индивидуализирана в проведеното дисциплинарно производство, а едва в хода на процеса пред първата инстанция. Разпореждане № 212-00-7233-1/19.10.2015 г. на ТП на НОИ-София-град, с което на ищцата е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода 16.09.2015 г. - 15.09.2016 г., както и разпореждане № 212-00-7233-1/25.04.2016 г., с което изплащането на така определеното парично обезщетение е било преустановено, считано от 21.04.2016 г., поради започване на трудова дейност. Удостоверение от „Мед еко“ ООД, в което е посочено, че ищцата има положен стаж в предприятието за периода 21.04.2016 г. - 01.08.2018 г. Заповед № 89/02.07.2018г. на управителя на „Мед еко“ ООД, с която трудовото правоотношение е било прекратено по съгласие на страните. Заповед от 16.09.2015 г. на управителя на „Исикол“ ЕООД, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, считано от същата дата, поради закриване на част от предприятието. Удостоверение от Агенция по заетостта от 21.10.2019 г., в което е посочено, че ищцата е била регистрирана като безработно лице за периода 23.09.2015 г. - 20.04.2016 г. Трудовата книжка на ищцата. Въз основа на тези писмени доказателства въззивният съд е установил, че с декларацията си от 07.08.2018 г. ищцата не е посочила неверни сведения, тъй като вписаните в нея обстоятелства относно периоди на полаган труд по трудов договор при други работодатели и периоди на безработица кореспондират с приетите по делото документи. С оглед това съдът е намерил, че не се установява нарушение на трудовата дисциплина, извършено чрез действие – деклариране на неверни обстоятелства. СГС е приел, че по делото не се установява и извършено нарушение на трудовата дисциплина, осъществено чрез бездействие – неуведомяване на работодателя по време на действие на трудовия договор, да са налице пречки за съществуването на това правоотношение, с оглед регистрация на ищцата като ръководител на аптека. В тази връзка въззивният съд е достигнал до извод, че напротив – с приетите по делото документи, издадени от компетентните за това органи, са опровергани и твърденията на ответника, че за времето от 17.03.2014 г. до 14.08.2018 г. ищцата била ръководител на четири аптеки, както и че евентуални отбелязвания в този смисъл в поддържания от ИАЛ регистър, са опровергани от приложените документи (приетите писмени доказателства). За обосноваване на този извод, съдът е кредитирал, съгласно чл. 202 от ГПК (в съвкупност с писмените доказателства), и констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза. С оглед така изложеното, СГС е намерил за неоснователни доводите на ответника за законосъобразност на извършеното от него уволнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че приема за недоказано в производството по делото, соченото недобросъвестно поведение на ищцата при изпълнение на трудовите ѝ задължения, както и че не е доказано и поведение, което да сочи на злоупотреба от нейна страна с доверието на работодателя, тъй като декларираните от нея на 07.08.2018 г. обстоятелства са верни. Въззивният съд е споделил и съображенията на СРС, че работодателят е следвало сам да положи дължимата грижа като обследва всички факти от проверката, включително направените от ищцата в обясненията ѝ възражения, и събере нужните доказателства, включително от ИАЛ, за формиране на обоснован извод, но той не е сторил това. В заключение въззивният съд е намерил, че извършеното с процесната заповед № 122/03.09.2018г. на управителя на ответното дружество, уволнение на ищцата, е незаконно, както и че доводите на въззивника-ответник за неоснователност на предявения иск по чл.344, ал. 1, т. 1 от КТ следва да се оставят без уважение. Относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ градският съд е приел, че в производството по делото не са представени доказателства, че ищцата е останала без работа след уволнението ѝ за срока на претенцията ѝ 03.09.2018 г. - 03.03.2019 г., с оглед което е намерил, че този иск правилно е отхвърлен от СРС. В тази връзка въззивният съд е цитирал ТР № 6/2013 г. от 15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Съдът се е позовал и на мотивите към тълкувателното решение, в които е разяснено и следното: Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който се съхранява от работника/служителя. Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 от КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово правоотношение. Въззивният съд е посочил, че в същия смисъл са и решение № 517/08.07.2010 г. по гр. д. № 335/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 132/11.03.2011 г. по гр. д. № 1513/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 272/31.05.2011 г. по гр. дело № 30/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че възприема изразените в тях становища. С оглед това, съдът е намерил за неоснователно оплакването на въззивницата-ищца за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че тя не е доказала в процеса факта на оставане без работа за исковия период от време. СГС е споделил изводите на СРС, че за доказване факта на оставането без работа по трудово правоотношение, представеното доказателство – справка-извлечение от персоналния регистър на НОИ за осигурителните периоди не е достатъчно. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения, че тази справка-извлечение от персоналния регистър е неофициална и няма характер на официален удостоверителен документ, респ. – въз основа на нея не може да се обоснове категоричен извод за това дали за исковия период от време е налице последващо трудово правоотношение. Персоналният регистър на НОИ съдържа данни единствено за осигурителния статус на осигурените лица, които се използват при отпускането и изплащането на пенсиите. Тези данни се събират по реда на Наредба № Н-8/29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, чрез декларация по образец, подавана от работодателите, осигурителите и техни клонове и поделения, осигурителните каси, самоосигуряващите се лица или упълномощени от тях лица. За подадени неверни данни с декларациите са предвидени имуществени санкции. Предвид така изложеното, съдът е намерил, че не може да обоснове извод, че с представеното доказателство ищцата е изпълнила задачата да установи факта на принудителна безработица. В тази връзка отново е посочено, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищцата, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищцата в бюрото по труда като безработна. Съдът е изтъкнал, че ищцата не е ангажирала такива доказателства по делото, въпреки че е имала процесуалната възможност да стори това в процеса. За горните си изводи въззивният съд се е позовал на решение № 269/07.11.2014 г. по гр. д. № 2938/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. СГС е цитирал също и решение № 15/07.02.2014 г. по гр.д. № 3838/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Доказването на оставането без работа може да стане с всички доказателствени средства, включително и със служебна бележка за регистрация в бюрото по труда. Разпореждането за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, във вр. с чл. 54а от КСО съдържа имплицитно удостоверяване, извършено от държавен орган, че лицето, на което е отпуснато обезщетението, е регистрирано като безработно в Агенцията по заетостта. Следователно посредством това разпореждане може да се установява оставането на работника или служителя без работа. Разпореждането трябва да се преценява заедно с представеното ксерокопие от трудовата книжка на ищцата, в което липсва отбелязване за постъпване на друга работа, като се вземе предвид становището на противната страна и спецификата на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. В заключение въззивният съд е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, е неоснователен. При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира следното по наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване: Първият въпрос в изложението на ищцата и двата въпроса в изложението на ответното дружество са процесуалноправни, припокриват се помежду си по смисъл и съдържание, и са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 272 от ГПК. По тези процесуалноправни въпроси е налице богата, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и решенията, посочени и от двете страни по делото; същата е основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в нея се приема следното: Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към изложените в мотивите към него фактически констатации и правни изводи, като по този начин ги приобщава към своите мотивите и ги прави част от тях. Това не освобождава въззивната инстанция от задължението да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната ѝ жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, напротив – мотивите към обжалваното решение са съобразени с нея. Независимо и наред с препращането към подробните мотиви на първоинстанционния съд, СГС е извършил своя самостоятелна, съвкупна преценка на всички доказателства, относими към релевантните за спора факти, като ясно е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи и съображения на страните, които имат значение за решението по делото. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК, основано на разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати конкретни процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, дори когато те са включени във формулировката на въпроса (каквито в случая са и въпросите на ищцата), не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на това, настоящият касационен състав намира, че по отношение на изведените и от двете страни процесуалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 272 от ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на втория правен въпрос в изложението на ищцата. Отрицателен отговор на този въпрос е даден с цитираното от въззивния съд решение № 269/07.11.2014 г. по гр. д. № 2938/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Окръжният съд изцяло е възприел това разрешение на въпроса като буквално е възпроизвел в мотивите съм обжалваното решение подробните съображения, развити в решението на ВКС, които от своя страна са изрично свързани и съобразени с разясненията в мотивите към ТР № 6/2013 г. от 15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС, на което въззивната инстанция също се е позовала. Ищцата неоснователно сочи решение № 168/25.05.2011 г. по гр. д. № 1464/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, тъй като същото обективира неотносима към настоящия случай практика на ВКС. В него като доказателство за оставане без работа е обсъждана справка, издадена от НАП, а не от НОИ, и удостоверяваща не само осигурителни вноски, а и трудов стаж на ищеца, което освен, че не съответства на постановката на въпроса, а също така се различава по същество и от справката-извлечение от персоналния регистър на НОИ, каквито писмени доказателства са обсъдени в обжалваното въззивно решение и в посоченото по-горе решение № 269/07.11.2014 г. по гр. д. № 2938/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Отделно от това, соченото от ищцата решение № 168/25.05.2011 г. по гр. д. № 1464/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС съставлява и неактуална практика на ВКС, формирана преди постановяването, и несъобразена с ТР № 6/2013 г. от 15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС, с което, както вече беше посочено, въззивното решение е в съответствие. Другото сочено от жалбоподателката-ищца – влязлото в сила въззивно решение № 450/21.10.2013 г. по възз. гр. д. № 806/2013 г. на ПзОС, не съставлява практика на ВКС, нито пък попада в хипотезите по т. 2 или т. 3 от действащата редакция на чл. 280, ал. 1 от ГПК, при положение, че самото това въззивно решение е в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС, обективирана в посочените по-горе решение № 269/07.11.2014 г. по гр. д. № 2938/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и ТР № 6/2013 г. от 15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение на СГС не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двете насрещни страни по делото основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. И двете насрещни страни претендират присъждане на разноски за настоящото касационно производство, като ищцата е направила такива за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 500 лв., а ответното дружество – за заплащане на държавна такса в размер 30 лв. Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да се присъдят съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, а именно – уважаването на двата иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ и отхвърлянето на третия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. Тъй като първите два иска (уважените) са неоценяеми, а само третият (отхвърленият) е оценяем, то критерий за съотношението между уважена и отхвърлена част от тези обективно кумулативно съединени искове, не би могла да бъде тяхната цена (каквато двата уважени иска нямат), а единствено – техният брой. С оглед това, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответното дружество дължи и следва да бъде осъдено да заплати на ищцата разноски в размер 333.33 лв. (2/3 х 500 лв.) – съразмерно с уважената част от исковете; а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество разноски в размер 10 лв. (1/3 х 30 лв.) – съразмерно с отхвърлената част от исковете. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение