Определение № 2240 от 12.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1748/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение на Благоевградски окръжен съд.

Ответниците П. Е. и Е. Е. оспорват жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 439 ГПК за установяване на несъществуването на вземания на ищците по издадени изпълнителни листове.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът не е изпълнил поетото и предвидено като условие за погасяване на оспорените вземания задължение по сключеното между страните споразумение, въведено в основанието на иска, да осигури заличаването на ответниците като длъжници от Централния кредитен регистър, с оглед установеното от представените справки за кредитна задлъжнялост, че ответникът Е. продължава да фигурира в Централния кредитен регистър като длъжник на ищеца като длъжник на ищеца не само по погасени, но и по активни кредити.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост, нито за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Изложените в тази насока доводи са за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички доказателства по делото и в липса на мотиви. Процесуално нарушение от този вид има за последица неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и недопустимост. В конкретния случай не се обосновава с тези доводи и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото такава неправилност не е изводима от самите мотиви съобразно разясненото в установената практика на ВКС съдържание на основанието „очевидна неправилност“ като противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителния, или приложение на несъществуваща или отменена норма, или грубо нарушение на правилата на формалната логика, а установяването ѝ в конкретния случай предполага проверка на събраните по делото доказателства и на извършените от страните процесуални действия, очертаващи предмета на производството.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС, включително задължителна, по въпросите:

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички оплаквания по неправилността на решението, изложени във въззивната жалба;

• следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните;

• следва и в решението да се съдържат изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни;

• допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение, без да провери неговата правилност с оглед направените от въззивника възражения в жалбата;

• допустимо ли е граждански съд да се произнесе по възражение относно задължение, което е административно.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е въпросът може ли да бъде търсена отговорност на банкова институция, че не е заличила съответните длъжници в ЦКР в хипотезата, в която същата е изпълнила задълженията си по Наредба № 22/2009 г. да подаде информация, че задължението по съответния кредит е било погасено, но с оглед установения ред за заличаване на информацията в Наредба № 22 тази информация продължава да бъде налична в ЦКР до изтичане на 5-годишния период, посочен в чл. 19, ал. 2 и чл. 20 от наредбата.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Значението им за конкретното дело се обосновава с липсата на обсъждане на доводите на жалбоподателя, изведени от разпоредбите в Наредба № 22/2009 г. за Централния кредитен регистър. С дадената формулировка и изложената аргументация обаче въпросите се явяват неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, основани на приетото за доказано неизпълнение на поетото със споразумението договорно задължение с оглед установените от справките за кредитна задлъжнялост обстоятелства.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответниците направените за касационното производство разноски в размер на 2000 лв.

С тези мотиви съдът