Определение № 60387 от 12.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2636/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Н. Т.-Т., чрез адвокат С. П., срещу решение № 260947 от 03.11.2020 г. по в.гр.д.№ 7005/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ брачен въззивен състав, с което е потвърдено решение от 30.04.2018 г., поправено с решения от 09.07.2018 г. и 16.04.2019 г., постановени по гр.д.№ 31962/2015 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц. Н. Т.-Т. против Х. В. Т. иск с правно основание чл.23, ал. 2 СК, за признаване за установено между страните по делото, че 1/4 идеална част от земеделски имот – нива, находяща се в землището на [населено място] – София, район П., в местността ,,Б. кал”, с площ от 3100 кв.м., представляваща имот № ....по картата на землището, осма категория, при граници и съседи: имот № ....- нива на наследници на С. П. В., имот № ....– пасище, мера на Г. Н. К., имот № ....– пасище, мера на наследници на М. Л. Б., имот № ....- местен път на [община], имот № ....- местен път на [община], имот № ....– нива на наследниците на С. П. К., е лична собственост на Ц. Н. Т.-Т., и е обезсилено решение от 30.04.2018 г., поправено с решения от 09.07.2018 г. и 16.04.2019 г., постановени по гр.д.№ 31962/2015 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав, в частта, с която е установено, че описаният имот е съсобствен на страните, като всяка от тях притежава по 1/2 идеална част от него.

В изложение към касационната жалба касаторът поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е писмен отговор от ответника Х. В. Т., чрез адвокат Е. В., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от Ц. Т.-Т. против Х. В. Т. установителен иск за собственост върху 5/8 идеални части от описания по-горе земеделски имот, с твърдения, че 2/8 (1/4) ид.ч. са лична собственост на ищцата на основание чл. 23, ал. 2 СК, тъй като са придобити с парични средства, получени от продажба на имот нейна лична собственост, а 3/8 (1/2 от 3/4) ид.ч. са придобити от ищцата на основание сключен през време на брака на страните договор за покупко-продажба и прекратена с развод съпружеска имуществена общност.

За да отхвърли иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23, ал. 2 СК, за признаване за установено по отношение на ответника, че 1/4 ид.ч. от процесния имот е лична собственост на ищцата, тъй като е придобита по силата на частична трансформация на лично имущество (с парични средства, които нямат семеен произход, а са били лична собственост на ищцата – получени при продажба на недвижим имот нейна лична собственост), въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е купен през време на брака на страните, като договорът за покупко-продажба е бил сключен от съпруга Х. Т., с н.а. № .... г. Договорената продажна цена е възлизала на 1000 евро, от което следва, че за придобиването на 1/4 ид.ч. от имота е била необходима сумата от 250 евро. Към момента на покупката ищцата е притежавала лични парични средства надвишаващи този размер – същата е получила сумата 9000 евро от извършена на 11. 05. 2004 г. продажба на 1/2 идеална част от имот, намиращ се в [населено място], [улица], която 1/2 ид.ч. е съставлявала нейна лична собственост (придобита в режим на СИО, на основание договор за покупко-продажба, сключен през време на предходен граждански брак, също прекратен с развод). Не е доказано, че тези средства или част от тях са вложени при закупуване на процесния имот. В тази насока ищцата е ангажирала само гласни доказателства - показанията на свидетелката И. Х., които въззивният съд е преценил като неясни, непоследователни, противоречиви, косвени (възпроизвеждащи получена от ищцата информация за нейни имуществени придобивки) и най-вече - възпроизвеждащи разговори, водени с ищцата при осъществилите се през последните десет години спорадични срещи, които не съдържат никакви релевантни за делото обстоятелства, свързани с влагането на лични средства на ищцата при купуването на процесния недвижим имот. От правна страна искът по чл. 23, ал. 2 СК, за 1/4 идеална част, е приет за неоснователен, тъй като в тежест на ищцата е било оборването на презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 1 СК, чрез установяване влагането на лични средства при придобиване на спорната 1/4 идеална част от процесния имот, но това не е сторено. За да се приеме, че е налице трансформация, следва да бъде доказано не само притежанието на лични средства в нужния размер, но и че тези средства са вложени при закупуване на процесната вещ.

За да обезсили решението в частта, с която в диспозитива съдът „установява“, че процесният недвижим имот е съсобствен на страните, като всяка от тях притежава по 1/2 идеална част от него, съдът е приел, че в частта, с която ответникът Х. В. Т. е признат за собственик на 1/2 идеална част от процесния имот, решението е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск, а в частта с която ищцата е призната за собственик на 1/2 идеална част от процесния имот решението е недопустимо, тъй като е постановено по предявен при липса на правен интерес установителен иск за собственост (при липса на спор с ответника, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от процесния имот на основание сключен през време на брака договор за покупко-продажба и прекратена с развод съпружеска имуществена общност). В обстоятелствената част на исковата молба не се твърди наличие на спор за 3/8 идеални части, а ответникът в отговора на исковата молба е признал правата на ищцата върху 4/8 (1/2) ид.ч. от процесния имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдът поставя следните въпроси във връзка с иска по чл. 23, ал. 2 СК, предявен за 1/4 ид.ч. от правото на собственост:

1. „Придобивното основание на имуществото, собственост на единия от съпрузите, с което същият се е разпоредил през време на брака си, и средствата, получени от продажбата му през време на брака, определя ли характера и произхода на средствата, получени от тези разпоредителни действия на единия от съпрузите, който е продал личното си имущество, и имат ли тези парични средства, получени от съпругата, характер на извънсемейни по смисъла на чл.23, ал.2 СК.“

2. „При изследване характера на вложените парични средства в придобиването на имуществото, което е придобито от един от съпрузите чрез дарение и делба, и продадено през време на брака, длъжен ли е съдът да отчете характера на вложените парични средства и, ако имуществото е лично, какъв е характерът на получените от продажбата на лично имущество парични средства, които единият от съпрузите е придобил и имат ли тези средства характер на лични средства и тяхното влагане в покупката на имот, придобит през време на брака, основание ли е да се приеме, че придобитото имущество съответно на личните парични средства има личен характер за съпруга, който ги е вложил в покупката на имот през време на брака.“

3. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора и преди постановяване на съдебния си акт да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните.“

Относно първия и третия въпрос се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – с довод, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 156 от 08.07.2013 г. по гр.д.№ 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 177 от 20.10.2015 г. по гр.д.№ 4590/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр.д.№ 1314/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр.д.№ 2411/2016 г. на ВКС, ІІ г.о, решение № 218 от 01.02.2016 г. по гр.д.№ 1872/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 62 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 1840/2017 г. на ВКС, І г.о., решение № 72 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 3056/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр.д.№ 1037/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 72 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 3056/2016 г. на ВКС, І г.о., а третия въпрос – в противоречие с решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по търг.д.№ 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 125 от 15.01.2020 г. по търг.д.№ 1204/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.

Относно втория въпрос касаторът заявява искане за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Първият въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По този въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 21 СК (отм.), съответно чл. 23 СК, на която се позовава и касаторът, приема, че при режима на съпружеската имуществена общност имуществото има статута на средствата, вложени в придобиването му. При преценка основателността на предявен иск, възражение или довод по чл. 21 СК (отм.), съответно чл. 23 СК, от значение е произходът на средствата, с които е придобито вещното право, която преценка следва да бъде направена след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, в тяхната съвкупност и във връзка едни с други. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. По установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот, в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1) придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект); 2) размера на вложените средства, които имат личен произход; 3) влагането на тези средства при придобиването на имота. Въззивният съд изцяло се е съобразил с горепосочената практика на ВКС, като е приел, след преценка на събраните по делото доказателства, че ищцата, чиято е била доказателствената тежест, е доказала, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ (сключването на договора за покупко-продажба от 17.12.2004 г.) е притежавала лични средства в размер достатъчен за придобиване на 1/4 ид.ч. от процесния имот, но не е доказала, при условията на пълно и главно доказване, че именно тези лични средства са били вложени при придобиване правото на собственост върху процесния имот (че с такива средства е била платена неговата цена).

Вторият въпрос от изложението касаторът свързва с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като твърди очевидна необоснованост на извода на въззивния съд за липса на преобразуване на лично имущество. Изводът на въззивния съд, че проведеното от ищцата доказване не установява пълно и главно твърдяната от нея частична трансформация на лично имущество, е съответен напълно на събраните по делото доказателства, от които се установява, че към сключване на договора за покупко-продажба на процесния имот с н.а. № .... г. ищцата е притежавала лични средства, получени при продажба на имот нейна лична собственост, с размер достатъчен за плащане на 1/4 от договорената продажна цена, но които не доказват същите да са вложени при придобиването на процесния имот (с тях или с част от тях да е платена договорената продажна цена). А извод, че вложените от Ц. Т. лични средства при придобиване на процесния земеделски имот въззивното решение не съдържа.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по третия поставен въпрос. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе актове, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да разгледа всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право. В случая, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. Същият е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи и оплаквания, анализирал е допустимите и относимите за спора доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка. Преценката дали правнорелевантните факти за наличие на трансформация на лично имущество са доказани винаги е конкретна. Правилността на тази преценка не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Във връзка с искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му, в частта обезсилваща първоинстанционния акт, следва да се съобрази, първо, че за ищцата не е налице правен интерес да установява правата си върху 1/2 от останалите 3/4 ид.ч. (т.е. върху 3/8 ид.ч.) от процесния имот, тъй като ответникът не оспорва правата й върху 1/2 (4/8) ид.ч. В обстоятелствената част на исковата молба не се твърди наличие на спор за 3/8 идеални части, а ответникът в отговора на исковата молба е признал правата на ищцата върху 4/8 (1/2) ид.ч. от процесния имот, придобити на основание сключен през време на брака възмезден договор за покупко-продажба и прекратена с развод СИО. При тези данни не би могло да се приеме, че правото на собственост на ищцата върху 3/8 ид.ч. е нарушено от съществуващ между страните правен спор и се нуждае от съдебно установяване с влязло в сила решение.

На следващо място следва да се съобрази, че частта от диспозитива на първоинстанционното решение, с която съдът „установява“, че процесният имот „е съсобствен на страните, като всяка притежава по 1/2 идеална част от него“, няма характер на акт разрешаващ правен спор за собственост (не обективира воля на съда по основателността или неоснователността на предявени искове за собственост на посочени от ищците придобивни основания), а представлява изведена в диспозитива констатация на съда за нормативната уредба относно размерите на дяловете на съпрузите при прекратяване на съпружеската имуществена общност, съдържаща се в чл. 28 СК. Тъй като няма характер на съдебен акт - решение или определение, обективиращ решаваща воля на съда по даден материалноправен или процесуалноправен спор, тази констатация, както и актът на въззивната инстанция, постановяващ обезсилването й, не са годни да породят правни последици за страните и са лишени от присъщото на съдебните решения действие. Макар и да се съдържа в диспозитива на решението, тази констатация не е част от него. След като констатацията не представлява произнасяне по иск, то не би могло да се преценява дали същата, както и свързаното с нея произнасяне на въззивната инстанция, е допустимо, съответно, не би могло да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му в коментираната по-горе част.

С оглед изхода на делото, жалбоподателката ще следва да бъде осъдена да заплати на Х. В. Т. сумата 3000 лв. разноски за касационната инстанция, представляваща платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,