Определение № 60637 от 19.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 472/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЕТ „ Бели брези – Иван Иванов“, [населено място]“ против решение №260008 от 21.08.2020 г. по т. дело № 105/2020 г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация – „Райфайзенбанк“/ България/ ЕАД,гр. София е на становище, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът общо е заявил, че решението, което обжалва било неправилно и необосновано, квалифцирано от него по чл.281, т.3 ГПК. Заявил е още, че съдът се е произнесъл по въпросите – „ За правната квалификация на иска и как следва да бъде поставена тя – на база твърденията в исковата молба или така, че същата да бъде правилна с оглед възможността искът да бъде уважен“ и 2/ „ За приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и допустимостта за нейното разширително тълкуване“ Посочено е, че при отговора на тези въпроси било допуснато противоречие със сочени решения на ВКС, което съставлявало основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната подробно е интерпретирала диспозитива на обжалвания съдебен акт, като е описала имотите, предмет на учредителния апорт. По първия въпрос е изложила общо теоретично разбиране относно начина на квалифициране на иска, като лаконично е заявила, че съдът бил възпроизвел мотивите на първата инстанция частично, без да препрати към тях по реда на чл.272 ГПК. По втория въпрос буквално са възпроизведени оплакванията от касационната жалба без конкретно развити доводи по соченото основание. В заключение е посочено, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Правният въпрос, дефиниран с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г. съставлява такъв изведен от решаващите правни изводи на състава и пряко обуславящ правния резултат по спора. Формулирането му е процесуално задължение на касатора, а съдът не може да го съобразява с правните изводи на състава служебно, нито да го постави вместо страната, тъй като този въпрос съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поради това задължителен елемент от установяване на предпоставките по този текст, като спрямо него се преценява и наличието на допълнителен критерий. В случая, страната е поставила два въпроса, които не обосновават довод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Този извод се налага поради това, че първият от тях съставлява твърдение неподкрепено с конкретно посочена връзка с мотивите на въззивния съд. Страната не е развила дори твърдения относно това коя, според нея е правилната квалификация на иска, нито е обосновавала, че от предявената й искова молба е изводимо друго правно основание, нито е поддържала, че съдът е разгледал непредявен иск / каквото съдържание е вложила във втората част на въпроса си/ – основание за недопустимост на решението. Така формулиран, освен неясен, въпросът няма относимост към обжалвания съдебен акт въобще. Определяне на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложение на закона, като същата се извежда от него от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В разглеждания случай, исковата молба в своята обстоятелствена част съдържа твърдения за това, че ищецът е кредитор на ответника с установено вземане, което към момента на подаването й не е било удовлетворено, а ответникът се е разпоредил със свое имущество чрез апорт в ответното акционерно дружество, като в съответствие с тази обстоятелствена част, петитумът е съдържал искане за прогласяване на това разпореждане за недействително спрямо ищеца - кредитор. При това пълно съответствие на обстоятелствената част и петитум, правната квалификация е ясно изводима, като съдилищата са разгледали предявения иск – а именно този по чл.135 ЗЗД. Извън това, че от първия въпрос не може да бъде изведено общо основание, посочените съдебни актове на ВКС са неотносими към разглеждания случай, поради това, че имат различен предмет и разглеждат различни правни въпроси. Вторият поставен въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е неотносим към решаващите правни изводи на състава. Съдът не се е произнасял по приложението на чл.135,ал.2 ЗЗД нито е мотивирал разширително тълкуване на нормата. Същият, обосновавайки изводите си с константната съдебна практика на ВКС е приел, че тази презумпция е неотносима към учредителния апорт, поради това, че към момента на учредяването му юридическото лице не съществува, поради което и неговото съгласие не е необходимо. Или страната не обосновава основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с оглед този поставен въпрос. Касаторът е поддържал в заключение и основание по чл.280, ал.2 ГПК, като не е уточнил кое предложение сочи. По първото предложение липсват каквито и да било доводи, а и данни за това, че решението е нищожно. Същото и при служебна проверка от страна на настоящия състав е валидно постановено от законен състав в рамките на неговата компетентност. По отношение на второто предложение вече бе посочено, че решението не е и недопустимо с оглед направеното общо оплакване чрез първия поставен въпрос. По отношение на третото предложение дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез възпроизвеждане на оплакванията в касационната жалба, квалфицирани и от страната като неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК не установяват очевидна неправилност на акта, съобразно разгледаната дефинитивност на основанието. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.На основание чл.78,ал.8 ГПК и при този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юристконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение