Определение № 1902 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Н. С. против определение № 293/17.04.2024 г., постановено по гр.д.№ 178/2024 г. от ІІІ-ти въззивен състав на ОС – Перник. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение на Районен съд – Перник, с което е върната исковата молба, поради неотсраняване в срок на констатирани недостатъци по нея. В исковата молба и в последвалите уточнителни молби, във връзка с многократни указания на съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, ищцата е изложила твърдения, е длъжник по и.д.№1203/2016г., което е преобразувано в и.д. №026/2020г. по описа на друг ЧСИ, което е незаконосъобразно „преобразувано“, поради непосочване на актуален размер на претендираното задължение към датата на неговото преобразуване, 30.01.2020г. Твърди се, че в това се състои неговата несьставомерност. Оспорва изпълнението на запорно съобщение на ЧСИ, като документ с невярно съдържание и нелегитимен за преобразуването изпълнителното дело. Въз основа на изложеното в поредни уточнителни молби е формулиран петитум: „Моля, да приемете за установено в отношенията между ищцата на основание чл.124,ал.1 във връзка с чл.439 от ГПК и Банка ДСК ЕАД, сочената сума по запорно съобщение, като размерът на цената по искове за парични вземания е търсената сума, който е неустановен по и.д.№026/2020г., към датата на неговото образуване.“, въз основа на процесуални нарушения, извършени от съдебен изпълнител при преобразуване на изпълнителното дело. Иска се и установяване и на факта, че преобразуването на изпълнителното дело при друг съдебен изпълнител е незаконосъобразно. Съдът е приел, че взискателят не е легитимиран да отговаря по иск на длъжника, основан на твърдения за липса на процесуално основание за провеждане на изпълнението, доколкото съществуването или липсата на такова основание има значение за процесуалната законосъобразност на извършените от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение. След преценка на фактическите твърдения в исковата молба и уточняващите я молби и на формулирания във връзка с тях петитум, въззивния състав е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е процесуално недопустим, тъй като чрез него ищеца търси защита по исков ред срещу твърдяна процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, каквато не е предвидена в закона. Изводът за недопустимост на иска следва от това, че за разлика от исковия процес, способите за защита срещу незаконосъобразното принудително изпълнение са изрично уредени от законодателя в зависимост от това, дали нарушението е последица от липса на материалноправните условия за законност на изпълнението или от нарушение на процесуалните изисквания за законност на предприетото изпълнение. В първия случай защитата на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на изпълнението се осъществява по исков ред посредством исковете по чл. 439 - чл. 441 ГПК, а във втория случай - чрез жалба по чл. 435 - чл. 438 ГПК срещу незаконосъобразните действия или бездействия на изпълнителния орган. Разпоредбата на чл. 439 от ГПК се отнася за възможността на длъжника да оспори вземането - т.е. материалното притезание - т.е. изпълняемото право. Така е озаглавена и самата разпоредба "оспорване на вземането". Доколкото ищцата изрично заявява в уточняващите молби, че не оспорва наличието на изпълняемо право в полза на взискателя, съдът е приел, че защитата му не е проведена по реда на чл. 439 от ГПК. Като изхожда от разбирането, че отричаното с иска право на принудително изпълнение не принадлежи на кредитора - взискател в изпълнителното производство, а е част от правомощието на съдебния изпълнител, на който законодателят е възложил осъществяването на принудителното изпълнение, въззивният съд прави извод, че в закона не е уредена правна възможност длъжникът да предявява иск по реда на чл. 439 от ГПК срещу взискателя, за да установява несъществуването на правото на принудително изпълнение, задължен субект по което е съдебният изпълнител, и то по съображения за процесуална незаконосъобразност на предприетото от последния принудително изпълнение. Защитата на ищеца срещу евентуалната процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, осъществявано при наличие на твърдените в исковата молба основания за прекратяване на изпълнителното дело, е възможна и с иск по чл. 441 ГПК срещу съдебния изпълнител за вреди от провеждане на незаконосъобразното изпълнение, но е недопустима чрез иск срещу взискателя за отричане на правото на принудително изпълнение, на което той не е носител. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че по делото са давани указания да се посочи оспорваната сума, както и свързаните с това последици относно дължимата държавна такса, които не са изпълнени от ищцата, въпреки многократно даваната възможност от районния съд. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и при очевидна неправилност на определението – основание по чл.280, ал.2 ГПК. Сочи се правен въпрос, допустимо ли е правопораждащите факти, които са съотносими към различни фактически състави – материална незаконосъобразност на изпълнителните действия и установяване на несъществуване на правото, предмет на изпълнителното производство, да бъдат изложени в една искова молба и да бъдат разгледани съвместно. В тази връзка се поставя и въпрос, следвало ли е съдът да постанови разделяне на производството. Сочи се процесуален въпрос, когато жалбоподател е направил искане за предоставяне не правна помощ, счита ли се, че по отношение на него текат сроковете, дадени от съда, при положение, че липсва произнасяне по искането за предоставяне на правна помощ. Във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, състава на ВКС констатира следното: Частната жалба против определението на Районен съд – Перник е постъпила в съда на 15.02.2024 г., като с молба от 16.02.2024 г. жалбоподателката е поискала предоставяне на правна помощ, като е изложила обстоятелствата, които според нея налагат това и водят до основателност на молбата й. С разпореждане от 19.02.2024 г., молбата е оставена без движение от районния съдия, с указания да се представи декларация за имуществено състояние на молителката, препис от което разпореждане е връчено на ищцата на 11.03.2024 г.. В изпълнение на тези указания, с молба от 15.03.2024 г., жалбоподателката е представила исканата декларация, заедно с доказателства, удостоверяващи здравословното й състояние. Върху молбата е налице резолюция, делото да се изпрати на ОС – Перник, за произнасяне. Липсва произнасяне по молбата за предоставяне на правна помощ, като на 19.03.2024 г. делото е изпратено на ОС – Перник, като на 17.04.2024 г. е постановено определението, което се обжалва в настоящото производство от състав на въззивния съд, без да е налице произнасяне по искането за предоставяне на правна помощ. Такава е предоставена след постановяване на обжалваното определение и постъпването на частната касационна жалба. По поставения процесуалноправен въпрос, касационното обжалване следва да се допусне, доколкото същия е относим към процесуалните действия на районния и на окръжния съд при администрирането и произнасянето по частната жалба с обжалваното определение. В процесуалния закон (чл. 259, ал. 2 – 4 ГПК) изрично е уредено прекъсването и спирането на сроковете за обжалване при постъпването на искане за правна помощ и неговото разглеждане и разрешаване, но същите правила се прилагат и за сроковете за отстраняване на нередовности, както и за всички други преклузивни срокове, които не са изтекли към момента на подаването на искането за правна помощ. В конкретния случай, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по искането за предоставяне на правна помощ, макар с молбата да е бил сезиран първоинстанционния съд, доколкото молбата, заедно с делото му е била изпратена от районния съд, а ако прецени, да върне делото на администриращия съд за произнасяне по молбата, но постановяване на определението по съществото на частната жалба, без да е изпълнена процедурата по искането за предоставяне на правна помощ /доколкото при отказ е предвиден инстанционен контрол/ е при допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на защита на жалбоподателя. Без значение е обстоятелството, че правна помощ е предоставена от въззивния съд, тъй като това е извършено след постановяване на обжалваното в настоящото производство определение, при постъпването на частната касационна жалба, доколкото при разглеждането на въззивната частна жалба е поискана правната помощ, каквато не е предоставена, респ. липсва произнасяне по така направеното искане. Горното налага отмяна на обжалваното определение, като делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по направеното искане за предоставяне на правна помощ във връзка с подадената молба за предоставяне на правна помощ по подадената частна жалба. Водим от горното, състав на ВКС