Определение № 98 от 17.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1011/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Нов български университет против решение № 2673/03.12.2019г. по т.д. № 3239/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 491/13.03.2019г. по т.д. № 3224/2017г. на Софийски градски съдр ТО, VI-17 с. в частта, с която е уважен предявеният от Фонд „Научни изследвания” против касатора иск на осн. чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД за осъждане на НБУ да заплати на Фонда сумата от 215 600лв., представляваща заплатена на 27.11.2012г. на отпаднало основание сума съгласно договор № ДФНИ – М01/0016 за финансиране на научноизследователски проект в конкурс „Финансиране на фундаментални научни и научноприложни изследвания в приоритетни области”, сключен на 27.11.2012г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от датата на подаване на исковата молба - 28.11.2017г., до окончателното изплащане на сумата. Подадена е и касационна жалба от Регионален етнографски музей-Пловдив против решение № 2673/03.12.2019г. по т.д. № 3239/2019г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 491/13.03.2019г. по т.д. № 3224/2017г. на Софийски градски съдр ТО, VI-17 с. в частта, с която е уважен предявеният от Фонд „Научни изследвания” против касатора иск на осн. чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД за осъждане на Регионален етнографски музей-Пловдив да заплати на Фонда сумата от 22 050лв., представляваща заплатена на 27.11.2012г. на отпаднало основание сума съгласно договор № ДФНИ – М01/0016 за финансиране на научноизследователски проект в конкурс „Финансиране на фундаментални научни и научноприложни изследвания в приоритетни области”, сключен на 27.11.2012г., ведно със законната лихва върху сумата за периода 28.11.2017г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваните от тях части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Постъпил е писмен отговор от Фонд „Научни изследвания” само срещу касационната жалба на Регионален етнографски музей-Пловдив, в който отговор се оспорва изпълнението на условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор е със смесен фактически състав, съдържащ административноправен елемент - решение на Изпълнителния съвет на Фонда, с което се определя проект, който ще бъдат финансиран, и размер на средствата, които се предоставят като финансиране, на осн.чл.29, ал.3 ЗННИ, което решение съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 АПК, и гражданскоправни елементи - волеизявленията на страните, проявяващи се последователно във времето /чл.29, ал.3 и ал.4 ЗННИ/, като правното действие настъпва само ако се проявят всички елементи. Установил е, че със заповед № РД09-122 от 11.02.2013г. на Министъра на образованието младежта и науката, по реда на чл.99, ал.1 АПК, е БИЛО отменено решението на ИС на Фонда от 09.11.2012г., с което е утвърдено класиране по проектни предложения за финансиране от Фонд „Научни изследвания“, предложени от Временните научно-експертни комисии и по „Мултидисциплинарни изследвания с приложения в повече от едно приоритетно направление“, сред които и проектното предложение на ответниците по исковете, с което са настъпили последиците по чл.89, ал.1 ЗЗД - договорът е развален по право, поради невъзможност за изпълнението на задължението на Фонда, съответно ответниците дължат връщане на полученото, на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Въззивният съд е изложил съображения, че актът, с който е отменен индивидуален административен акт, има конститутивно действие и с обратна сила заличава всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му по отношение на страните в административното производство, каквито са ответниците по иска, по аргумент за противното от разпоредбата на чл.105 АПК. С отпадане на правните последици на решението на ИС на Фонда смесеният фактически състав по сключването на процесния договор остава незавършен и договорът е развален по право, а даденото в изпълнението на същия е на отпаднало основание и получилият го дължи връщането му. Предвид изложеното, предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД са приети за основателни. Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението на Регионален етнографски музей – Пловдив относно неуведомяването му за заповед № РД 09-122 от 11.02.2013г., тъй като не се твърди същата да е била обжалвана от страната, нито се твърди, че тази заповед не е влязла в сила. Въззивната инстанция е преценила, че в хипотезата на чл.89, ал.1 ЗЗД не е необходимо наличие на виновно неизпълнение на договорно задължение на която и да е от страните, а при възникване на обективна невъзможност за изпълнение, както е в случая, договорът се разваля по право - автоматично, без волеизявление на страните. Като единствено относимо е било преценено обстоятелството за възникването на обективна невъзможност за изпълнение от страна на Фонда, която е установена по делото. Твърденията за неизпълнение на задължения по чл.19, ал.2 договора от страна на Фонда в продължителен период от време - за уведомяване на изпълнителите за възникнали пречки за изпълнението, и добросъвестността на ответника по иска в този период от време, според САС могат да обосноват претенция по чл.79, ал.1, пр. последно ЗЗД, вр. с чл.82 ЗЗД, но не променят извода за основателност на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. За неоснователно е било прието възражението на Регионален етнографски музей - Пловдив, за действието на заповед № РД 09-122 от 11.02.2013г. на Министъра на образованието младежта и науката по отношение на договорното отношение между страните, предвид характера на договора /изразходване на публични средства за постигане на определени цели/ и начина на осъществяването на процесния смесен фактически състав. Съдът е посочил, че в случая елементите от смесения фактически състав, пораждащ облигационната връзка между страните, се проявяват последователно във времето и следва да бъдат налице във всеки един момент от изпълнението на договора до прекратяването му поради изпълнение. Ето защо не е била на лице твърдяната от Регионален етнографски музей - Пловдив стабилна административна част от фактическия състав, тъй като това е в противоречие със разпоредбите на чл.99 - чл.106 АПК, които позволяват отмяната на влязъл в сила индивидуален администативен акт, като правоотношенията след отмяната се уреждат по правилата на чл.105 АПК, съответно по реда на чл.203 и сл.АПК, чл. 82 ЗЗД, чл.267 ЗЗД и чл. 268 ЗЗД. Не е било споделено възражението на Регионален етнографски музей - Пловдив, за нищожност на заповед № РД 09-122 от 11.02.2013г. на Министъра на образованието младежта и науката. САС е приел, че посоченият ответник е страна в административното правоотношение, която не е упражнила правата си да обжалва заповед № РД 09-122 от 11.02.2013г. на Министъра на образованието младежта и науката, поради което е изключена възможността за осъществяване на косвен съдебен контрол, на основание чл.17, ал.2 ГПК, предвиден с цел защита правата на трети лица. Дори и да се приема, че в случая е допустим косвен съдебен контрол по отношение на посочената заповед, то възражението е било прието за неоснователно, предвид подробните мотиви на първоинстанционният съд, към които съставът на САС е препратил на основание чл.272 ГПК. В допълнение е било съобразено, че по отношение на посочената заповед е осъществен пряк съдебен контрол по жалби на трети лица, които са оставени без уважение, като при осъществяване на предмета на проверката по чл.168 от АПК съдилищата са приели същата за валиден съдебен акт, при издаването на който не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. По отношение възраженията на Нов български университет, [населено място] за необсъждане на представените от него с отговора на исковата молба писмени доказателства, изброени в жалбата, САС е намерил, че първоинстанционният съд е съобразил релевантните за спора писмени доказателства. Освен това чрез посочените във въззивната жалба писмени доказателства НБУ цели да докаже изпълнението на част от възложените работи, което по принцип не е спорно между страните, но е ирелевантно за спора по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, съответно волеизявления на Фонда за прекратяване на договора, които също са ирелевантни, тъй като според въззивния съд процесният договор е развален по право - автоматично, без да е необходимо волеизявление на страните, в какъвто смисъл е цитираната в решението практика на ВКС. В тази връзка е бил съобразен и отказът на първоинстанционния съд, а и на САС, да изиска представянето на Протокол от заседанието на ИС на Фонда - № 65 от 02.06.2017г., тъй като представянето му е ирелевантно и не би променило направените изводи за основателност на исковете. Посочено е било, че неиздаването на нов административен акт след производството по възобновяване по реда на чл.99 АПК може да бъде разглеждано, като неизпълнение на задължение от страна на административен орган, съответно да обоснове отговорност на същия по реда на чл.203 и сл. АПК, но не може да обоснове извод за съществуването на валидно договорно правоотношение между страните, в изпълнение на което ответниците са получили процесните суми и не дължат връщането им, и в този смисъл възражението в тази насока е неоснователно. Възраженията на Нов български университет, основани на твърдения за: осъществяването на смесен фактически състав; съществуването и изпълняването на процесният договор, отмяната на който не следва от отмяната на административния акт; липсата на волеизявления на страните за прекратяване на договора, съответно действието му към момента, са били приети за неоснователни по съображения, изложени във връзка с възраженията на другия въззивник. По отношение на оплакванията за отхвърляне на насрещния иск на НБУ по чл.79, ал.1 ЗЗД за осъждане на Фонда да изпълнил задълженията си по чл.20, ал.2 от процесния договор и да се произнесе по резултатите от изпълнение на първи етап, САС е посочил, че след като процесният договор е развален по право, на основание чл. 89, ал.1 ЗЗД, не може да се търси изпъленние на задължение по същия договор. Както бе отбелязано, след отмяната на индивидуалният административен акт отношенията между страните се уреждат по правилата на чл.105 АПК, евентуално по реда на чл.203 и сл. АПК, чл.82 ЗЗД, чл.267 ЗЗД и чл.268 ЗЗД, каквито възражения не са направени по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Нов български университет формулира следните правни въпроси: 1/ Кога самостоятелен източник на облигационно отношение е сложен смесен фактически състав, включващ административен елемент и договор между равнопоставени страни /сключен на основание влязъл в сила ИАА/ и кога самостоятелен източник на облигационното отношение е граждански договор със собствен смесен фактически състав, включващ административни елементи /по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК/ ?; 2/Действителен ли е договор, който съдържа „административни елементи”, след отпадането им с обратна сила? Представлява ли отмяната на ИАА обективна невъзможност за изпълнение на редовно възникнали договорни задължения по смисъла на чл.89 ЗЗД, когато основанието за отмяна на ИАА е незаконосъобразно поведение на издателя на ИАА /длъжник по договора/? В кой момент настъпва обективна невъзможност за изпълнение при хипотеза на отмяна поради незаконосъобразност /унищожаване/ или констатиране на нищожност на ИАА?; 3/Може ли да породи правни последици сложен смесен фактически състав като самостоятелен източник на облигационното правоотношение при отпадане с обратна сила на административния му елемент?; 4/Възможно ли е да се прекрати поради обективна невъзможност за изпълнение по смисъла на чл.89 ЗЗД договор в състояние на висяща недействителеност?; 5/Кои са добросъвестните трети лица по смисъла на чл.105 АПК /включва ли кръгът им лицата, спрямо които е започнало изпълнението на ИАА или тези, придобили правата от секундарен източник на граждански права/ и дали правилото на чл.105 АПК е приложимо за лицата по чл.301 АПК? Как се уреждат отношенията между страните по секундарни /производни/ правоотношения, задълженията по които са изпълнени /цялостно или частично/ и самите правоотношения са погасени поради изпълнение към датата на отмяна на ИАА? 6/За възможността да бъде прекратен по право на осн.чл.89 ЗЗД един договор, който не е породил правни последици, поради незавършеност на фактическия му състав, причинена от отпаднал с обратна сила административноправен елемент от смесен фактически състав? Представлява ли обективна незъможност за изпълнение отмяната на незаконосъобразен ИАА, издаден по вина на длъжника по двустранния договор? Кой от критериите за обективност на невъзможността за изпълнение следва да се прилага при отмяна на такъв ИАА?; 7/За конкуренцията между хипотезата на изр.1 и изр.3 на чл.55, ал.1 ЗЗД /вероятно при формулиране на въпроса касаторът е имал предвид предложение първо и предложение трето на ал.1 на чл.55 ЗЗД, тъй като алинеята се състои от едно единствено изречение/. Касаторът счита, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по поставените въпроси от №1 до №4 включително въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 5/2016г. на ОСГК на ВКС, т.1 от ТР № 4/1991г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС и на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 353/02.06.2009г. по гр.д. № 477/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 818/24.04.1997г. по гр.д. № 159/1997г. на ВКС, IV г.о., решение № 574/20.04.1992г. по гр.д. № 1615/1991г. на ВКС, IV г.о. По въпрос № 6 и въпрос № 7 също се навежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на приетото от САС по въпрос №6 в противоречие с решение № 739/11.08.2008г. по т.д. № 411/2008г. на ВКС и решение № 1384/29.12.2008г. по гр.д. № 4740/2007г. на ВКС, а по въпрос № 7 в противоречие със задължителна практика на ВС – ППВС №1/1979г. По въпроси №1, 2, 3, 4 и 5 касторът въвежда и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се по всички въпроси и на хипотеза на „ очевидна неправилност” на осн.чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението към касационната жалба на Регионален етнографски музей-Пловдив се поставят идентични на посочените по-горе правни въпроси при обосноваване и на идентични допълнителни основания за достъп до касация по тях. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Всички поставени от касаторите правни въпроси са насочени към обсноваване от тях на доводи, че отношенията им с Фонда са породени от сложен смесен фактически състав, включващ административноправен елемент /ИАА/ и гражданскоправен елемент /договор/, като цялостното действие на фактическия състав при проявление на тези елементи е гражданскоправно, поради което и се подчинява на нормативната уредба на гражданското право. Ето защо според касаторите отпадането на административноправния елемент в резултат на отмяна на ИАА, след като той вече е проявил своето действие, не влияе върху породеното гражданскоправно отношение - не заличава с обратна сила същото. В условията на евентуалност поддържат, че дори и да се приеме съществуващо обратно действие на акта на отмяна на влязъл в сила ИАА, то не може да се приложи хипотезата на връщане на платено на отпаднало основание – чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а се налага извод за начална липса на ИАА. Касаторите поддържат, че обратното действие на отмяната изключва съществуването на факта на постановяване на отменения ИАА. Поради което приложение ще намери чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а не чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Независимо от обстоятелството, че въззивният съд е приел, че се касае до договор, породен от смесен фактически състав, обуславящ крайното разрешение по правния спор е изводът на САС, че актът, с който е отменен индивидуален административен акт, има конститутивно действие и с обратна сила заличава всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му по отношение на страните в административното производство, каквито са ответниците по исковете по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, по аргумент за противното от разпоредбата на чл.105 АПК /л.8 от въззивното решение/. Спрямо този основен извод на апелативния съд касторите следва да обосноват правен въпрос за допускане на касационно обжалване. Разгледани в горния контекст поставените в изложенията правни въпроси не отговарят на въведените от касаторите допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С решение № 165/11.02.2021г. по т.д. № 2279/2019г. на ВКС, I т.о. е дадено разрешение по правния въпрос за правните последици от отмяната по чл.99, ал.1 АПК на решението на Изпълнителния съвет на Фонд „Научни изследвания“ по чл.29, ал.3 Закона за насърчаване на научните изследвания /ред. на ДВ, бр.83/2010г./, въз основа на което е сключен договор по чл.29, ал.4 от същия закон“. В същото решение прието, че решението по чл.29, ал.3 ЗННИ е индивидуален административен акт /ИАА/ по смисъла на чл.21, ал.1 АПК, който е част от смесения фактически състав на правоотношението, което възниква между ФНИ и лицето, чийто проект е определен за финансиране. Този фактически състав включва два елемента- административноправен /ИАА/ и гражданскоправен /договор/, като началната липса на един от тях води до незавършен фактически състав, който не може да породи целените правни последици. Отмяната на ИАА, вкл.и като резултат от извънредния способ за контрол на влезлите в сила ИАА по чл.99, ал.1 АПК, има обратно действие и води до отпадане с обратна сила на настъпилите правни последици, с изключение на хипотезата по чл.105 АПК /права придобити от трети добросъвестни лица/. Обратното действие на отмяната по реда на чл.99, ал.1 АПК на решението по чл.29, ал.3 ЗННИ има за последица отпадане на един от елементите от смесения фактически състав на сложното правоотношение по финансиране на проекти по ЗННИ, както и отпадане с обратна сила на основанието за плащане на суми в изпълнение на договора по чл.29, ал.4 ЗННИ. Поради изложеното даденото крайно правно разрешение на спора от САС не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решението по чл.290 ГПК. А наличието на такова изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е осъществено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Изложените от касаторите доводи не обосновават случаи на особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Наведените възражения се свеждат до оплаквания, представляващи касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и предполагащи извършване на проверка по същество на касационната жалба, която дейност изключва „очевидността“ на твърдяната форма на неправилност. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на Фонд „Научни изследвания” се дължат направените от него разноски за защита срещу касационната жалба на Регионален етнографски музей-Пловдив в размер на 8000лв., на осн.чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд