Определение № 630 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 145/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стройком” ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № IV-120 от 05.11.2019 г. по гр.д. № 1214/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 101 от 17.05.2019 г., изменено в частта за разноските с определение № 403 от 08.07.2019 г., постановени по гр.д. № 698/2019 г. на Районен съд – Поморие. С посоченото решение дружеството е осъдено да заплати на И. А. Л. сумата 6 190 евро – платена на отпаднало основание по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.03.2013 г., развален със споразумение от 02.08.2014 г., ведно със законната лихва от 20.03.2018 г., както и лихва за забава за периода от 02.05.2015 г. до 19.03.2018 г. в размер на 1 814 евро, ведно с разноски в размер на 3 541.74 лв. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за отмяната му. Сочи се, че съдът неправилно и нарушение на чл.20 ЗЗД не е изследвал действителната воля на страните, обективирана в споразумение от 02.08.2014 г., а тя е за преустановяване действието на предварителния договор по взаимно съгласие на страните, със съответни последици за всяка една от тях. От друга страна, твърди се, че споразумението, макар съставено само на български език, е било преведено на ищцата и тя го е подписала. Клаузите на споразумението са ясни и то не е следвало въобще да бъде тълкувано от съда. Оспорва се законосъобразността на извода на въззивния съд, че договаряне на неустойка в размер на 3 100 евро едва в споразумението, а не в предварителния договор, е невъзможно. Касационният жалбоподател счита, че със споразумението могат да се договарят други последици от преустановяване на предварителния договор, респ. други права и задължения за страните, извън тези по предварителния договор. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните изрично формулирани въпроси: 1. Следва ли да се тълкува споразумение, договорките в което са напълно ясни и установяват целта на същото, заедно с последиците от него; 2. Представлява ли споразумението между страните по даден предварителен договор за преустановяване действието на същия самостоятелно споразумение, или такова, което се явява продължение на същия, с последица разрешаване да се развали предварителния договор по инициатива на една от страните; По първия от въпросите се поддържа противоречие с решение по т.д.№ 1843/2013 г. на ВКС, II т.о., а по втория въпрос – противоречие с решение по гр.д. № 5105/2014 г., IV г.о. В останалата част от изложението се съдържат доводи за: незачитане на текста на споразумението, което е довело до неправилни изводи; несъобразяване на практиката на ВКС, на която е налице позоваване във въззивната жалба и необсъждане на възраженията и доводите на дружеството; несъобразяване на чл.87 ЗЗД относно реда за разваляне на предварителния договор – чрез едностранно изявление на изправната страна, а не по силата на споразумение между страните, както и за недоказаност на твърдението на ищцата, че тя е изправна страна по предварителния договор, като е цитирана, съответно приложена, практика на ВКС. От И. А. Л., гражданин на Руска Федерация, чрез процесуален пълномощник, е постъпил писмен отговор както на касационната жалба, така и на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Изразено е подробно мотивирано становище за липса на предпоставки за допускане на касационно разглеждане на делото, а по същество – за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови атакуваното решение за уважаване на предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.88 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, въззивният съдебен състав, е приел за установено, че: на 19.10.2013 г. между страните е бил сключен предварителен договор /на български и на руски език/, по силата на който въззивникът се е задължил да продаде на въззиваемата недвижим имот, представляващ студио № 2.15, находящо се на втори жилищен етаж, със застроена площ 34.68 кв.м., построено в УПИ II-5075, кв.237, по плана на [населено място], за сумата от 30 900 евро, с уговорен срок и начин на плащане и задължение на продавача да въведе в експлоатация сградата до 30.06.2017 г., а до 31.07.2014 г. да предаде владението върху имота на купувача; Цялата дължима цена по предварителния договор – 30 900 евро е заплатена от ищцата, съобразно уговорените срокове, но дружеството не е спазило срока за въвеждане на сградата в експлоатация, т.к. това е сторено на 15.03.2016 г. – 21 месеца след предвидения срок. На 02.08.2014 г. страните са подписали Споразумение № 3 за разваляне на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2013 г., изготвено на български език, като е безспорно, че дружеството е върнало на ищцата общо 24 710 евро. По спорните въпроси – каква е била волята на страните при подписване на споразумението и какви са последиците от него, решаващият съдебен състав е възприел изводите на първата инстанция, че споразумението от 02.08.2014 г. установява, че предварителния договор е развален от ищцата, а не прекратен /по общо съгласие на страните, или по искане на ищцата/, както и че с него се уреждат последиците от развалянето на предварителния договор. В тази насока е преценено не само наименованието на споразумението и първата /основна/ клауза от него /т.1/, според която, страните са се споразумяли, по искане на купувача, дружеството продавач да върне на И. Л. всички получени до момента вноски, в срок от девет месеца от подписването му, но и основанието, посочено от продавача при възстановяване на част от сумата. Общият размер на вноските е посочен в споразумението като 27 810 евро, а не действително заплатената сума от 30 900 евро. Преценявайки посочената в т.2 от споразумението неустойка в размер на 3 100 евро в полза на продавача, въззивният съд е извел извод за недължимостта й с оглед правната същност на споразумението, което, макар и самостоятелен договор, не съществува независимо от предварителния договор и е сключено с цел да уреди последиците от разваляне на предварителния договор от изправната страна – купувач. Отчетено е, че в предварителния договор не е предвидена неустойка за развалянето/прекратяването му, още повече, че ищцата е изправната страна по него, а са предвидени само неустойки за забава при плащане на цената в уговорените срокове, както и за неспазване, от страна на продавача, на крайния срок за завършване на строителството. Решаващият съдебен състав е изтъкнал, че след като в предварителния договор страните са приели, че няма да си дължат неустойка при разваляне или едностранно прекратяване на договора, то такава не може да се уговори по-късно – със споразумението, уреждащо последиците от прекратяването на правоотношението. Още повече, че предварителният договор е развален от изправния купувач поради неизправност на продавача. Освен посочените изводи, въззивният съд е споделил и изразеното от първата инстанция становище, че ищцата не е разбирала напълно или в детайли съдържанието на споразумението, изготвено само на български език/, вкл. и по отношение на неустойката, посочена като дължима на неизправния продавач. Крайният правен извод на въззивната инстанция е, че с развалянето на предварителния договор, ответникът дължи на ищцата реституция на цялата заплатена от нея сума в размер на 30 900 евро, и тъй като на ищцата е възстановена общо сумата от 24 710 евро, то исковата претенция е основателна за 6 190 евро, дължима на отпаднало основание, ведно с лихва за забава изчислена съобразно уговорения срок за връщане на всички платени от ищцата суми по предварителния договор. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Формулираният от касатора първи въпрос е основан на твърдения, че в споразумението от 02.08.2014 г. са обективирани ясни договорености между страните, поради което то не подлежи на тълкуване. Тези доводи не са възприети от решаващия състав на Окръжен съд – Бургас, който, за да изясни действителната воля на страните, е тълкувал договорните клаузи с оглед характера и целта на споразумението, предвид цялостното му съдържание, при отчитане на съществуващи противоречия между отделни спорни уговорки. Преценката за това, дали в резултат на проведеното тълкуване са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи, е извън селективната фаза на касационното производство. Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен, т.к. не касае абстрактното тълкуване на приложима правна норма, а е изцяло фактологично обусловен. Въпросът е относим към правилността на дадената от въззивния съд квалификация на споразумението като такова, установяващо развалянето на предварителния договор от страна на изправния купувач, както и с оглед уреждане на произтичащите от развалянето реституционни последици. Поради това, въпросът не удовлетворява основната селективна предпоставка. В останалата част от изложението липсват формулирани материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, включени в предмета на делото, произнасянето по които да е обусловило решаващата правна воля на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасяне по искането за допускане на касационно обжалване е недопустимо ВКС да извежда съответния правен въпрос въз основа на твърденията и доводите, съдържащи се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С оглед диспозитивното начало в процеса, касаторът е длъжен да формулира значим за изхода на делото правен въпрос, при възможност въпросът да бъде само доуточнен или конкретизиран от касационния състав в производството по чл.288 ГПК. Липсата на изрично поставен правен въпрос, удовлетворяващ основната селективна предпоставка, съставлява основание за отказ да се допусне касационно обжалване, без произнасяне по поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. При този изход на делото, на ответницата по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв., доказани с приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение