Определение № 1060 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3055/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „С. дринкс“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. П. срещу решение № 1383/08.03.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 10685/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 10020/12.06.2023 г. по гр. дело № 41896/2022 г. на Софийски районен съд (СРС), дружеството-касатор е осъдено да освободи, наетия по договор за наем от 02.01.2022 г., недвижим имот, представляващ търговски обект с площ 100 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], [улица], и да предаде държането на същия на ищцата по делото Х. Ц. М.-П.; в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищцата Х. М.-П. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, също чрез адв. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) представлява ли исковата молба предизвестие за прекратяване на срочен договор за наем на недвижим имот, по който страните са предвидили възможност за прекратяване на наемното правоотношение преди изтичане на уговорения между тях срок; 2) представлява ли злоупотреба упражняването на субективно право да се прекрати едностранно от страна на наемодателя наемното правоотношение преди изтичането на договорения между страните срок, по което правоотношение наемодателят е съзнавал, че отдава постройка, която (или част от която) представлява незаконна такава, при условие, че наемателят е извършил подобрения в имота; и 3) представлява ли надлежно волеизявление прикачен, но неподписан файл във формат „word“ (уърд), изпратен чрез електронна поща. По отношение на първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос бил решен от въззивния съд в противоречие с решение № 158/14.12.2009 г. по търг. д. № 185/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 325/28.04.2010 г. по гр. д. № 498/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на които се е позовал и СГС, но които, според жалбоподателя, касаели безсрочни, а не срочни наемни отношения. При условията на евентуалност по отношение на първия въпрос, както и по отношение на останалите два правни въпроса жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага никакви съображения в тази насока. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел, че за основателността на иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че е предал процесния имот на ответника въз основа на валидно сключен между тях договор за наем, който е бил прекратен, а в тежест на ответника е да докаже, че е върнал имота на наемодателя. Въззивният съд е установил, че между страните по делото е сключен процесният договор за наем на недвижим имот от 02.01.2022 г., по силата на който ищцата е предала на ответното дружество-касатор фактическата власт върху процесния търговски обект за временно възмездно ползване – за срок от 36 месеца, считано от 01.02.2022 г. – до 30.01.2025 г., срещу месечна наемна цена от 460 евро. Установил е също, че с клаузата на чл. 6 от договора, страните са уговорили три възможности за прекратяване на наемното правоотношение: при изтичане на срока (чл. 6.1), с тримесечно писмено предизвестие от всяка от страните (чл. 6.2), както и едностранно от наемодателя в случай на неизплатени от наемателя такси за наем или консумативи (чл. 6.3). Съдът е приел, че съдържанието на сключения договор е ясно и от него несъмнено следва извод, че страните са предвидили възможност за предсрочно прекратяване на договора с предизвестие, поради което е намерил за неоснователни възраженията на ответника за невъзможност за прекратяване на правоотношението преди изтичане на тригодишния срок. Тези свои изводи въззивният съд е мотивирал със съображения, че обстоятелството, че договорът е сключен като срочен не изключва във всички случаи правото за прекратяването му преди изтичане на срока, след като страните изрично са предвидили тази възможност в договора, като в процесния случай тя е на разположение както на наемодателя, така и на наемателя. В тази връзка съдът се е позовал на трайната съдебна практика, съгласно която срочният договор за наем, подобно на безсрочния договор за наем, може да бъде прекратен с предизвестие, но само ако тази възможност е изрично уговорена в срочния наемен договор. На следващо място, също в отговор на възраженията на ответника, въззивният съд е приел, че по делото не се установява ищцата да е злоупотребила с правото си на предсрочно прекратяване на съглашението, предвид показанията на свидетелката К., която твърди, че прекратяване на наемния договор се наложило поради издадено от общината предписание за събаряне на част от процесния магазин. От друга страна съдът е приел, че злоупотребата с право не би препятствала прекратяването на договора след изтичане на отправеното предизвестие, а единствено би могла да обоснове възникване в полза на ответника на вземане за обезщетение за вреди – претърпени загуби или пропуснати ползи, в случай, че такива са настъпили за наемателя и бъдат доказани от него, доколкото страните не са предвидили неустойка като неблагоприятна последица от неоснователно предсрочно прекратяване на договора от някоя от тях. Въззивният съд е установил и че по делото е представен имейл с приложен текстови файл, изпратен от ищцата на имейл-адреса на ответното дружество, посочен в анекс № 1 към процесния договор – [електронна поща], на който страните изрично са се съгласили, че ще се извършва цялата кореспонденция между тях. Съдът е установил и че имейлът е изпратен на 29.04.2022 г., както и че от съдържанието на текстовия файл е видно, че със същия е отправено тримесечно предизвестие за прекратяване на процесния договор. Въз основа заключението на съдебно-техническата експартиза (СТЕ) по делото, СГС е приел за установено и че електронното съобщение е получено успешно в електронната поща [електронна поща], на същата дата 29.04.2022 г., както и че имейлът е действителен и на същия може валидно да се води електронна кореспонденция. Отново в отговор на възраженията на ответника-касатор, въззивният съд е приел, че фактът, че по партидата на дружеството в търговския регистър е вписан различен имейл адрес, не означава, че ответникът е бил нередовно уведомен за отправеното предизвестие, доколкото с подписания анекс към договора страните изрично са уговорили различен метод за кореспонденция между тях – на саморъчно посочения имейл адрес на управителя на ответника. От друга страна въззивният съд е изложил и алтернативен извод, – че дори и да се приеме, че изявлението за отправеното предизвестие не е достигнало до адресата на 29.04.2022 г. (съобразно свидетелските показания на предходния управител на дружеството М. Й., който твърди, че изписал грешно имейл-адреса си в анекса и няма достъп до него), то несъмнено волята на ищцата-наемодател за предсрочното прекратяване на процесния договор е станала известна на ответника-наемател в хода на водената между тях (чрез упълномощените им представители) електронна кореспонденция през месец юли 2022 г., извлечение от която е приложено към отговора на исковата молба, подаден от ответника. Въззивният съд е достигнал и до друг алтернативен извод, – че изявлението на ищцата за предсрочното прекратяване на процесния договор е станала известна на ответника най-късно с връчването на исковата молба в хода на процеса. В тази връзка СГС е споделил и извода на първоинстанционния съд, че изявлението за прекратяването на договора е факт от значение за спорното право, който следва да бъде съобразен на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника в обратен смисъл, като отново се е позовал на трайната и категорична съдебна практика, че при иск за предаване държането на нает имот, исковата молба би могла да се счита за предизвестие за прекратяване на наемния договор. В тази връзка съдът е изложил съображения, че в случай, че изпращането или получаването на извънсъдебно отправено предизвестие е оспорено, преписът от исковата молба, връчен на страната, може да бъде разглеждан като предизвестие, и след изтичане на уговорения от страните срок, в настоящия случай – 3 месеца, в рамките на съдебното производство биха настъпили предпоставките на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД за предаване държането на наетия имот. За тези свои изводи СГС също се е позовал на практиката на ВКС – решение № 158/14.12.2009 г. по търг. д. № 185/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 325/28.04.2010 г. по гр. д. № 498/2009 г. на IV-то гр. отд., които се сочат и в изложението на касатора. С оглед на така изложеното, в обобщение въззивният съд е приел, че при съвкупната преценка на събрания доказателствен материал, намира за доказано, че въз основа на отправено от ищцата-наемодател и получено от ответника-наемател 3-месечно предизвестие, сключеният между тях процесен наемен договор от 02.01.2022 г. е бил прекратен на основание чл. 6.2 от него. Съдът е изтъкнал, че след прекратяването на наемния договор, наемателят е длъжен да върне вещта, съгласно чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, като задължението му е да върне фактическата власт на наемодателя, като опразни помещенията, освободи ги от имуществото си и предостави достъп до тях на насрещната страна, а не просто да напусне имота. Съдът е изтъкнал още, че между страните не се спори, а и от представения приемо-предавателен протокол се устаяновява, че ищцата-наемодател е предала фактическата власт на ответника-наемател, както и че по делото е безспорно, че и към настоящия момент процесният обект не е върнат на ищцата. В заключение въззивният съд е приел, че всички елементи от фактическия състав на спорното право са доказани, поради което е намерил предявения по делото иск за опразване на процесното наетото помещение за основателен. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за това са следните: Вторият и третият въпрос в изложението към касационната жалба са некоректно формулирани от страна на жалбоподателя, тъй като изхождат единствено от касационните му оплаквания за необоснованост на мотивите на въззивния съд и за допуснато нарушение на материалния закон, а не от действително направените от съда фактически констатации и правни изводи по делото. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с приетите за установени правно-релевантни факти и с правните съображения и изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания и доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В случая, за да достигне до извода, че ищцата не е злоупотребила с правото си на предсрочно прекратяване на процесния договор, въззивният съд не е приемал за установено, тя да е съзнавала, че отдава под наем незаконна постройка, нито ответникът-наемател да е извършил подобрения в наетия имот, каквато е постановката на втория правен въпрос. Освен това въззивният съд е изложил изрични съображения, че такава злоупотреба с право не би препятствала прекратяването на процесния договор след изтичането на отправеното предизвестие, а единствено би могла да обоснове възникване в полза на ответника на вземане за обезщетение за вреди. За да достигне до извода, че ищцата е направила валидно волеизявление за отправянето на уговореното тримесечно предизвестие с изпращането по електронната поща на имейла с приложения към него текстови файл, СГС изобщо не е обсъждал дали този текстови файл е подписан или неподписан, каквато е постановката на третия правен въпрос. Освен това, както стана ясно, въззивният съд е достигнал и до алтернативния извод, че ищцата валидно е отправила предизвестието с исковата си молба по делото и с връчването на преписа от същата на ответника. При така изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение следва, че СГС нито е дал разрешение на втория и третия правни въпроси, поставени от касатора, нито пък същите са от значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, поради което те не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от горното, по отношение и на трите поставени от него правни въпроса жалбоподателят по никакъв начин не е аргументирал в изложението си наличието на сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно – не е изложил никакви доводи относно това, изведените от него въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне ВКС касационно обжалване в тази хипотеза, касаторът следва да изложи убедителни съображения за наличието на същата, а съгласно диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, липсата на такава аргументация от страна на касационния жалбоподател не може да бъде попълвана от съда. Отсъствието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на първия правен въпрос в изложението, в случая следва и от обстоятелството, че самият касатор сочи практика на ВКС, формирана по този въпрос – решение № 158/14.12.2009 г. по търг. д. № 185/2009 г. на I-во търг. отд. В същото е прието, че при безсрочните наемни договори, предаване държането на вещта се дължи след отправяне на предизвестие съгласно чл. 238 от ЗЗД и отправените нотариални покани имат значението на такива. Ако получаването им е оспорено, то в този случай преписът от исковата молба, връчен на страната, може да бъде разглеждан като предизвестие по чл. 238 от ЗЗД. При тази хипотеза, след изтичането на 1-месечния срок в рамките на съдебното производство, биха настъпили предпоставките на чл. 233 ал. 1 от ЗЗД за предаване държането на наетата вещ/имот. В същото решение, наред с това изрично е прието и разяснено, че при наличие на клауза в наемния договор, с която страните са постигнали съгласие за едностранно прекратяване на действието му, правното значение на тази клауза е, че въвежда възможността за трансформирането на договора в безсрочен (такъв за неопределен срок; терминът „безсрочен“ е неточен по отношение на договора за наем, който по дефиниция е срочен – чл. 228, чл. 236 и чл. 238 от ЗЗД). С така дадените разяснения, съставът на ВКС, постановил това решение, е дал положителен отговор на първия правен въпрос, поставен от касатора, а именно – исковата молба може да съставлява предизвестие за прекратяване на договор за наем, по който страните са предвидили възможност за прекратяване на наемното правоотношение преди изтичане на уговорения между тях срок. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, в която никога не е имало съмнения и колебания, че когото исковата молба съдържа изявление на ищеца за прекратяване на процесното договорно правоотношение, връчването на преписа от исковата молба има за последица прекратяване на правоотношението (веднага или след изтичането на определен срок – в зависимост от конкретиката на случая), което обстоятелство следва да бъде взето предвид от съда, ако то е от значение за спорното право, съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, като в тези случаи е без значение дали едностранното писмено прекратяване (със или без срок на предизвестие) е уговорено от самите страни в договора (както в случая) или произтича от закона (каквато е и хипотезата по чл. 238 от ЗЗД). Последната хипотеза е разгледана и в другото посочено от касатора решение № 325/28.04.2010 г. по гр. д. № 498/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което също е прието, че исковата молба осъществява функцията на писмено 1-месечно предизвестие по чл. 238, изр. 1 от ЗЗД. Както стана ясно, въззивният съд е възприел същото разрешение на първия правен въпрос, като и изрично се е позовал на същите две решения на ВКС, на които жалбоподателят неоснователно се позовава в изложението си, поради което не е налице и наведената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отделно от това, по отношение на първия правен въпрос не е налице и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд е достигнал и до алтернативните изводи, че писменото предизвестие на ищцата за прекратяването на процесния договор за наем е достигнало до ответника преди да му бъде връчен преписът от исковата молба на 26.10.2022 г., а именно – още на 29.04.2022 г. или през месец юли 2022 г., като по отношение на тези алтернативни изводи на въззивния съд, както стана ясно от изложеното по-горе, касаторът също не е поставил правни въпроси, които да са от обуславящо значение за тях и да удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение