Определение № 50031 от 03.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1717/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД и касационна жалба на Д. Й. Т. срещу въззивно решение № 466 от 24.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1643/2019 г. на Апелативен съд - София. С касационната жалба на „Юробанк България“ АД е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 180 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 317/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която по предявени от „Дитекс-13“ ООД и Д. Й. Т. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.439 ГПК е признато за установено, че „Дитекс-13“ ООД и Д. Й. Т. - в лично качество, не дължат солидарно на „Юробанк България“ АД сумите 30 000 лв. - подлежаща на връщане сума, предоставена за временно и възмездно ползване по договор за банков кредит, сключен на 24.04.2007 г., 292 лв. - начислена лихва по договора за кредит за периода от 06.04.2010 г. до 14.04.2010 г., 3 373 лв. - просрочена лихва по редовна главница на кредита за периода от 06.07.2009 г. до 05.04.2010 г., 210 лв. - такса за администриране на неподновен револвиращ кредит, законни лихви от 15.04.2010 г. до изплащане на вземанията и 1 467.50 лв. - разноски за заповедно производство, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 27.04.2010 г. по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив и за събирането им е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на предявените от „Дитекс - 13“ ООД и Д. Й. Т. искове с присъждане на разноски. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че предприетите спрямо Й. Т. - поръчител по договора за кредит, изпълнителни действия, в резултат на които по особената сметка на съдебния изпълнител са постъпили средства за погасяване на единния дълг на всички солидарни длъжници към взискателя, нямат за последица съхраняване и запазване на правата на последния спрямо другите двама солидарни длъжници, срещу които не са предприети изпълнителни действия и поради бездействието на взискателя погасителната давност по отношение на тях е изтекла, а изпълнителното производство е перемирано. Поддържа доводи, че в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се прави разграничение дали изпълнителното действие е предприето срещу главен длъжник или срещу поръчител, поради което реализирането на съответното изпълнително действие, от което са постъпили суми по изпълнителното дело за погасяване на задълженията на всички солидарни длъжници (вкл. и на главния длъжник), е довело до прекъсване на давностния срок и на срока на перемпцията (чл.433, ал.1, т.8 ГПК) по отношение на всички длъжници, независимо срещу кого е предприето действието. Позовава се на противоречие на изводите на въззивния съд с възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение в цитираното тълкувателно решение относно приложимостта и действието на отмяната на ППВС № 3/1980 г., като навежда оплакване, че при липса на фактическа констатация за настъпила перемпция по изпълнителното дело съдът необосновано е приел, че няма висящност на изпълнителния процес и че е изтекла погасителната давност спрямо главния длъжник. Излага и съображения за неправилно прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл.148, предл.2 ЗЗД, която - тълкувана корективно във връзка с императивните разпоредби на чл.139 ЗЗД и чл.138, ал.2 ЗЗД, би следвало да доведе до противоположен на приетия в обжалваното решение извод, а именно - че прекъсването на давността спрямо поръчителя прекъсва и давността спрямо главния длъжник, доколкото не е възможно главното задължение да се погаси, а това на поръчителя да продължи да съществува. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; 2. Предвид императивните норми на чл.138, ал.2 и чл.139 от ЗЗД относно акцесорния характер на поръчителството и забраната за задължаване на поръчителя за повече или при по-тежки условия спрямо главния длъжник и доколкото в особената хипотеза по настоящото дело, при която според въззивния съд един поръчител остава единствено отговорен за целия остатъчен дълг по договора за банков кредит, как се отразява върху съществуването и характера на поръчителството и обема на неговата отговорност евентуална последваща промяна в отговорността на главния длъжник, респ. нейното фактическо отпадане поради погасяване на вземането на кредитора към него по давност по арг. от чл.110 във връзка с чл.119 и чл.148, предл.2-ро от ЗЗД; 3. Какви са условията и предпоставките за приложение на чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД с оглед законоустановените изисквания поръчителят да отговаря в по-малък обем или при по-леки условия спрямо главния длъжник; Прилага ли се същата разпоредба по идентичен начин при развитие на материалноправните отношения „кредитор - главен длъжник - поръчител“, съответно при неизпълнение на задълженията на солидарните длъжници и бездействие на кредитора преди започване на съдебни процедури, в заповедното производство и докато е висящ исковият процес, в рамките на изпълнителното производство - налице ли са специфики при приложението на чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД в изпълнителния процес в случаите, когато същият е образуван и насочен едновременно против всички солидарни длъжници за погасяването на единен дълг, които да обуславят неприложимостта на нормата в тези хипотези, предвид забраните, установени в чл.139 от ЗЗД; Въпреки, че според задължителната съдебна практика главният длъжник и поръчителят не са необходими другари в заповедното и исковото производства, от гледна точка на правния статут на поръчителя не придобива ли главният длъжник качеството на необходим задължителен другар в изпълнителния процес в хипотезата, в която кредиторът - взискател е насочил едновременно изпълнението за погасяване на своя единен дълг против всички солидарни длъжници, и в този смисъл не следва ли прекъсването на давността спрямо поръчителя да има действие и спрямо главния длъжник; 4. Доколкото изпълнителното производство в случая е било образувано против всички солидарни длъжници - главен длъжник и поръчители, не следва ли, в хипотеза, при която поради различни обективни и/или субективни причини кредиторът безспорно е предприемал и извършвал изпълнителни действия само спрямо поръчителя, нормата на чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД да се тълкува и прилага в нейната взаимовръзка с разпоредбите на чл.138, ал.2 и чл.139 от ЗЗД, като се приеме, че в рамките на изпълнителното производство, в случай че срокът на погасителната давност спрямо някой от поръчителите не е изтекъл, то не може да се счита за погасено по давност и главното задължение, чието съществуване обуславя и това на поръчителството; Кой принцип се ползва с приоритет в подобни случаи - акцесорността на поръчителството и забраната за поемане на отговорност при по-тежки условия или разделното прекъсване на давността по чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД; 5. Какво е съотношението и разпределението на правата и задълженията на страните в изпълнителния процес - взискател, главен длъжник и поръчител, съобразно нормите на чл.148, предл. 2-ро ЗЗД, чл. 138, ал.2 от ЗЗД, чл.139 от ЗЗД и чл.119 от ЗЗД, в настоящата хипотеза при наличие на твърдяна изтекла погасителна давност спрямо главния длъжник и многократно прекъсвана и все още неизтекла погасителна давност спрямо поръчител; 6. Доколкото съгласно чл.123, ал.1 от ЗЗД изпълнението от страна на поръчителя за погасяване на единния дълг (в условията на изпълнителен процес, образуван едновременно против двамата солидарни длъжници) ползва и освобождава главния длъжник, т.е. дългът намалява и спрямо него, по аргумент от чл.138, ал.2 и чл.139 от ЗЗД не следва ли прекъсването на давността спрямо поръчителя да прекъсва давността и спрямо главния длъжник, вкл. с оглед постановките и доводите на ВКС в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 7. Съдържа ли се в разпоредбата на чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД имплицитно задължение за кредитора - взискател в изпълнителното производство да предприема изпълнителни действия постоянно спрямо всички солидарни длъжници, за да съхрани своите права против всеки един от тях, въпреки, че получава изпълнение от изпълнителни способи, реализирани само спрямо един от длъжниците и този резултат го удовлетворява (но би могъл да бъде изчерпан), или е единственият възможен с оглед липсата на ликвидно имущество и имуществени права у останалите солидарни длъжници, от което взискателят да може да се удовлетвори; 8. С оглед даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение, ако се приеме в настоящата хипотеза, че при указания начин на приложение на чл.148, предл. 2-ро от ЗЗД погасителната давност по отношение на главния длъжник е изтекла, при какви условия и предпоставки поръчителят, който остава единствено задължен и отговорен към кредитора за изплащане на целия остатъчен дълг, може и следва да упражни и реализира предвидените в закона свои субективни суброгационни права по чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, ал.1 от ЗЗД, в случай че изплати задълженията, вкл. предвид избягване възможността за неоснователно обогатяване на главния длъжник (чрез спестяване на разходи за погасяване на изискуеми задължения); 9. При наличие на предприемани от страна на взискателя изпълнителни действия само спрямо поръчител, в рамките на изпълнително производство, образувано против всички солидарни длъжници (главен длъжник и поръчител), прекъсват ли тези действия преклузивния срок за прекратяване на делото по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК спрямо главния длъжник или само спрямо съответния поръчител, предвид липсата на изрично разграничение в цитираната разпоредба между главен и солидарни длъжници, каквото съществува например в чл.148 от ЗЗД по отношение срока на погасителната давност; В случай че отговорът на този въпрос по отношение на всички солидарни длъжници е отрицателен, в хипотеза на настъпила перемпция спрямо главния длъжник, възможно ли е изпълнителният процес да продължи само спрямо поръчителя предвид неговата акцесорна отговорност по смисъла на чл.138, ал.2 от ЗЗД и забраните, установени в чл. 139 от ЗЗД“. За въпросите от т.1 до т.6 и за въпроса по т.9 се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.10, и с практиката на ВКС в решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о., решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ІV г. о. За всички формулирани въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради „недокрай изяснения смисъл и противоречиво разбиране от различните по степен съдилища в страната на приложимата към настоящия казус материалноправна законова разпоредба на чл. 148, предл. 2-ро ЗЗД в нейното съотношение и взаимовръзка с императивните и ясни норми чл. 138, ал. 2 и чл. 139 ЗЗД“. Касационната жалба на Д. Й. Т. ( в чиято заглавна част като подател погрешно е посочено и „Дитекс - 13“ ООД ) е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решението по гр. д. № 317/2018 г. е отхвърлен предявеният от Д. Й. Т. в качеството на наследник по закон на Й. Д. Т. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Д. Й. Т. в качеството на наследник на Й. Д. Т. не дължи на „Юробанк България“ АД сумите, предмет на издадените в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив заповед за изпълнение и изпълнителен лист, за събирането на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824. В жалбата се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - уважаване на предявения от касатора иск и присъждане на разноски. Излагат се оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил всички надлежно заявени аргументи и доводи за недължимост на вземането, предмет на предприетото принудително изпълнение, в т. ч. и основните защитни доводи на касатора, че след като погасителната давност е изтекла по отношение на главния длъжник „Дитекс - 13“ ООД в резултат на бездействие на кредитора (чл.146, ал.3 ЗЗД), за погасени следва да се считат и вземанията към поръчителите Д. Т. и Й. Т., чиято отговорност е обусловена от обема на отговорност на главния длъжник и по силата на чл.138, ал.2 ЗЗД не може да съществува без основен дълг, респ. след погасяване на главния дълг по давност. Навеждат се аргументи срещу извода на въззивния съд, че постъпването на суми от запор върху пенсията на Й. Т. има характер на действие, с което е прекъсната давността спрямо него в качеството на солидарен длъжник. Според касатора, давността е прекъсната единствено със съобщението от 04.10.2010 г., с което е наложен запор върху вземанията на Й. Т. за пенсия, и тъй като след тази дата не са предприемани други изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, същата следва да се счита за изтекла по отношение на Й. Т. към 04.10.2015 г., т. е. преди да настъпи смъртта му (в случай, че не се приеме тезата за изтичане на давността към 10.09.2015 г. като последица от изтичане на давността по отношение на главния длъжник, срещу когото не са извършвани изпълнителни действия след 09.09.2010 г. и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона - чл.433, ал.1, т.8 ГПК, на 09.09.2012 г.). За съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът счита и липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по довода в исковата молба, че в качеството на наследник на Й. Т. евентуалната му отговорност към взискателя е ограничена до размер на сумата 11 967.91 лв., съответстваща на стойността на приетото по опис наследство на починалия, съгл. представено по делото удостоверение по ч. гр. д. № 2436/2017 г. на Софийски районен съд. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Д. Й. Т. е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, в които да обсъди всички защитни тези и възражения на страните и да изгради свои собствени правни изводи по надлежно заявените доводи и възражения на страните; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, по всички надлежно заявени и поддържани твърдения, и да изложи мотиви относно всички доводи и възражения на страните и най-вече тези, заявени в отговора на въззивната жалба - в още по-голяма степен - при отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора; 3. Погасяването по давност на главния дълг погасява ли по давност и задължението по поръчителството за този дълг, независимо, че по отношение на поръчителственото взаимоотношение давността може да не е изтекла; 4. Частичните плащания, извършени от трето задължено лице по наложен запор на вземания на длъжника, прекъсва ли при всяко постъпване на частичното плащане давността за неплатената част от дълга, както и плащанията, извършени от трето лице вследствие на наложен запор на вземане, представляват ли част от принудителния способ запор и счита ли се, че се прекъсва давностният срок за неплатената част от вземането, както и тези частични плащания по запор основания ли са за неперемиране на изпълнителното дело“. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса е аргументирано с твърдения, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ІІ т. о., решение № 101/03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на І т. о. и решение по т. д. № 1593/2019 г. на ІІ т. о. (за въпросите по т.1 и т.2), решение № 89/31.07.2017 г. по т. д. № 907/2016 г. на ІІ т. о., решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 26/24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на І т. о. (за въпроса по т.3). По отношение на четвъртия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подадени отговори, в които страните оспорват взаимно жалбите си, изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от насрещната страна част и претендират разноски. С определение № 91 от 20.04.2021 г. производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 3/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС и е възобновено с определение № 50062 от 05.04.2023 г., след като тълкувателното дело е приключило с приемане на Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. Преди да бъде постановено определение по чл.288 ГПК, производството по делото отново е спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 50143 от 27.06.2023 г. до приемане на тълкувателно решение по образуваното пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 2/2023 г. Посоченото тълкувателно дело е приключило с приемане на Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. и с определение № 50072 от 08.08.2024 г. делото е възобновено и е насрочено за разглеждане по реда на чл.288 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по гр. д. № 317/2018 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявени от Д. Й. Т. - лично и в качеството на наследник по закон на Й. Д. Т., и „Дитекс-13“ ООД против „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД) искове по чл.439 ГПК за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат на банката - ответник суми, предмет на издадени в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, за принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824. Първоинстанционният съд е уважил исковете, след като е достигнал до извод, че погасителната давност за вземанията на банката към „Дитекс - 13“ ООД (длъжник по договор за кредит, от който произтичат присъдените в заповедното производство вземания) и към Д. Т. - лично и като наследник на починалия преди завеждане на делото Й. Т. (двамата поръчители по кредита), е изтекла в периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение до предявяване на исковете. Сезиран с въззивни жалби от страните, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за уважаване на исковете на „Дитекс-13“ ООД и на Д. Т. - в лично качество, и след частична отмяна на решението е отхвърлил иска по чл.439 ГПК, предявен от Д. Т. в качеството на наследник на Й. Т.. От фактическа страна по делото не е имало спор, че с издадената в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на РС - Пловдив заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 2585/16.04.2010 г. „Дитекс-13“ ООД, Д. Й. Т. и Й. Д. Т. са осъдени солидарно да заплатят на „Юробанк България“ АД отразени в съдържанието на заповедта парични суми - непогасена главница, лихви и такса, дължими на основание сключен с „Дитекс - 13“ ООД договор за кредит и договори за поръчителство, сключени с Д. Т. и с Й. Т.. Въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, по молба на банката - кредитор, на 10.05.2010 г. е образувано изп. дело № 20108240400540 по описа на ЧСИ К. П. срещу тримата солидарни длъжници. В хода на изпълнителното дело са наложени запор върху вземания на длъжника „Дитекс-13“ ООД по сметки в банки (09.09.2010 г.), възбрана върху собствен на длъжника Д. Т. недвижим имот (09.09.2010 г.) и запор върху вземане на длъжника Й. Т. към НОИ за получаване на пенсия (04.10.2010 г.). На 21.11.2016 г. е починал Й. Т. и на 17.05.2017 г. съдебният изпълнител е изпратил покана до Д. Т. в качеството на негов наследник по закон (син) за доброволно изпълнение на задълженията на наследодателя му по изпълнителния лист, както и съобщения до банки за налагане на запор върху сметките на Д. Т.. В първоинстанционното производство е представена справка, изготвена от ЧСИ К. П., според която всеки месец, считано от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г., по сметката на съдебния изпълнител са постъпвали суми от НОИ в изпълнение на наложения запор върху пенсията на Й. Т., като общо постъпилата сума е в размер на 6 389.51 лв.; На 25.05.2017 г. е събрана сума от запор върху банкова сметка на Д. Т. в качеството му на наследник на починалия длъжник Й. Т., а на 04.07.2017 г., по искане на взискателя, съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижим имот на Д. Т., придобит по наследство от Й. Т.. За да се произнесе по жалбите, въззивният съд е приел, че с предявените искове се цели отричане на правото на банката - ответник на принудително изпълнение по отношение на обективираните в заповедта за изпълнение/изпълнителния лист вземания, като правният спор има за предмет установяване на твърдени от ищците факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание по смисъла на чл. 439 ГПК - изтичане на 5 - годишен давностен срок след издаване на заповедта за изпълнение и погасяване в резултат на това на главното задължение, заедно с всички произтичащи от него акцесорни задължения. Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД към спорното правоотношение. Позовавайки се на константната практика на ВКС, съдът е възприел разрешението, че правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно и поради това приложимата давност е пет години, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. При разрешаване на спора по същество въззивният съд е изходил от разбирането, че в хипотезата на започнато принудително изпълнение срещу няколко солидарни длъжници предприемането на изпълнително действие спрямо един от длъжниците не прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо останалите. По отношение на погасителната давност съдът е посочил, че в изпълнителния процес тя се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие от съдържанието на съответния способ, като е препратил към Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС досежно изпълнителните действия, които не прекъсват давността. Предвид постановките в тълкувателното решение съдът е приел, че в конкретния случай изпълнителните действия, които са довели до прекъсване на давността, са наложените на 09.09.2010 г. запори върху вземания по банковите сметки на длъжника „Дитекс-13“ ООД и наложената на същата дата възбрана върху собствен на длъжника Д. Т. недвижим имот. С мотив, че по делото няма доказателства след 09.09.2010 г. до предявяване на иска на 18.10.2017 г. спрямо посочените двама длъжници да са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, съдът е направил извод, че по отношение на тях са изтекли повече от седем години от прекъсването на давността. В съответствие с този извод въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния съд за основателност на предявените от „Дитекс - 13“ ООД и Д. Т. - в лично качество, искове по чл.439 ГПК. Във въззивната жалба ответникът е поддържал оплакване, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви по възражението му относно момента, от който поражда действие отмяната на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т.10 от Tълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, и приложимостта на тълкувателното решение за изпълнителни производства, образувани преди неговото приемане. Въззивният съд е посочил, че не дължи излагане на съображения по повдигнатите с възражението въпроси, тъй като отговорът им е без значение за разрешаване на спора с оглед изминалите пет години след изтичане на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК по отношение на длъжниците „Дитекс - 13“ ООД и Д. Т.. Относно иска, предявен от Д. Т. в качеството на наследник на починалия в хода на принудителното изпълнение солидарен длъжник Й. Т., въззивният съд е приел, че: С предприетото на 04.10.2010 г. принудително действие по налагане запор върху вземането на Й. Т. към НОИ за получаване на пенсия е прекъсната давността за задълженията на Т. към взискателя. Впоследствие давността е прекъсвана всеки месец, считано от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г., с постъпване на месечните плащания в изпълнение на запора по сметката на съдебния изпълнител. Всяко плащане е част от динамичния състав на запора като единен изпълнителен способ и прекъсва погасителната давност за вземането, което удовлетворява. От 09.12.2015 г. - датата на последното постъпление на средства от запора, до 17.05.2017 г. - датата, на която е наложен запор върху сметки на Д. Т. в качеството на наследник на Й. Т., не са изминали пет години, а на 04.07.2017 г. давността е прекъсната с налагане на възбрана върху наследения от Д. Т. недвижим имот. От датата на налагане на възбраната до датата на предявяване на иска - 18.10.2017 г., не е изтекъл 5-годишният давностен срок, а по време на съдебното производство за разглеждане на иска по чл. 439 ГПК давността не е текла, съгласно чл.115, б.„ж“ ЗЗД. При така осъществилите се факти предявеният от Д. Т. в качеството на наследник на Й. Т. отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ответник „Юробанк България“ АД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК девет въпроса и е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е осъществено само по отношение на първия въпрос - от кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и частично по отношение на деветия въпрос, който най-общо се свежда до това, дали при няколко солидарни длъжници в изпълнителното производство може да настъпи перемпция само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията е необходимо да има бездействие на взискателя по отношение на всеки от длъжниците. Поставените въпроси са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - с оглед изводите на въззивния съд, че поради липса на извършени изпълнителни действия срещу длъжниците „Дитекс - 13“ ООД и Д. Т. в периода 09.09.2010 г. - 18.10.2017 г. и независимо от извършваните след образуване на изпълнителното дело до 09.12.2015 г. изпълнителни действия срещу третия солидарен длъжник Й. Т., моментът на отмяната на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС е без значение за основателността на предявените от „Дитекс - 13“ ООД и Д. Т. - в лично качество, установителни искове по чл.439 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по първия въпрос е в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според която „погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС“. Разрешението, дадено от въззивния съд на другия посочен по-горе въпрос, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., в т.1 на което е прието, че в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, за настъпване на перемпцията, респ. за прекратяване на производството на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. Констатираното противоречие съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол в частта, предмет на обжалване с подадената от касатора - ответник „Юробанк България“ АД касационна жалба. Останалите въпроси в изложението към касационната жалба на „Юробанк България“ АД не могат да се подведат под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал съотношението между отговорността на главния длъжник и отговорността на поръчителите (в аспекта, в който са зададени въпросите), нито е излагал съображения във връзка с материалноправните последици, които настъпват за поръчителите в случай на изтичане на погасителната давност по отношение на главния длъжник. Произнасянето по основателността на предявените искове е ограничено до преценка на фактите, релевантни за изтичането на погасителната давност по отношение на всеки от тримата солидарни длъжници, и на извършените в изпълнителното производство действия на принудително изпълнение, годни да прекъснат течението на давностния срок. След като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили неговите решаващи правни изводи, с които е мотивирано уважаването на исковете по чл.439 ГПК на „Дитекс - 13“ ООД и на Д. Т. - в лично качество, въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ищец Д. Т.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира при постановяването му да са допуснати тежки нарушения на закона - материален и/или процесуален, или изводите на въззивния съд по съществото на спора да са формирани в грубо противоречие с правилата на формалната и на правната логика. Поради изложеното и като се имат предвид възприетите в практиката на ВКС критерии за очевидна неправилност, няма основание решението да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали извършените от трето задължено лице частични плащания по наложен запор на вземания на длъжника прекъсват давността за неплатената част от дълга и дали тези плащания представляват част от принудителния способ „запор“, съответно дали те представляват „основания за неперемиране на изпълнителното дело“. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е разглеждал постъпилите по сметката на длъжника Й. Т. суми от наложен запор върху вземане за пенсия като „частични плащания от трето задължено лице“, а ги е преценявал като поредица от плащания, извършени със средства на длъжника от пенсия в рамките на единния изпълнителен способ „запор“. Според разясненията в т.10 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи и да бъдат събрани множество парични вземания на длъжника от трети задължени лица; Прекъсва давността (чл.116, б.“в“ ЗЗД) предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, в т. ч насочването на изпълнението чрез налагане на запор. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ежемесечното постъпване на суми от полагащата се на длъжника пенсия по сметката на съдебния изпълнител съставлява реализация на запора, т. е. действие на принудително изпълнение срещу длъжника, присъщо на запора като изпълнителен способ, което има прекъсващ ефект спрямо погасителната давност. Поставеният от касатора въпрос цели проверка на правилността на така направения извод, което според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Въпросът дали погасяването по давност на главния дълг има погасителен ефект по отношение на задълженията на поръчителя, дори за последния давността да не е изтекла, не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Отхвърлянето на предявения от касатора - ищец установителен иск е обусловено единствено от преценката, че погасителната давност спрямо неговия наследодател, а след смъртта на наследодателя - спрямо самия него, е прекъсвана многократно в резултат на осъществени действия на принудително изпълнение в хода на образуваното срещу всички солидарни длъжници изпълнително производство и не е изтекла към датата на предявяване на иска по чл.439 ГПК. При липса на формирани правни изводи в насоката, в която е поставен въпросът, касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и поради това е безпредметно да се анализира посочената във връзка с въпроса практика на ВКС. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в оспорваната от касатора - ищец по формулираните в изложението процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд да обсъди всички надлежно заявени от страните доводи и възражения, да изгради свои собствени изводи по повод на тях и да изложи мотиви по тяхната основателност. В срока по чл.263, ал.1 ГПК касаторът е подал отговор на въззивната жалба на насрещната страна, в който е изложил подробни доводи в подкрепа на тезата, че погасяването по давност на задължението на главния длъжник, чийто иск по чл.439 ГПК е уважен от първоинстанционния съд, води до погасяване и на дълга на поръчителите, дори за тях давността да не е изтекла; че съгласно чл.138, ал.2 ЗЗД поръчителството не може да съществува без основен дълг и извън правоотношението с главния длъжник, за чието обезпечаване е поето; че отговорността на поръчителите е погасена на самостоятелно основание - чл.146, ал.3 ЗЗД, с оглед изтичането на давността по отношение на главния длъжник вследствие неоправданото бездействие на взискателя. В мотивите към решението въззивният съд не е изразил становище, че посочените доводи са неотносими към спорния предмет на делото, но въпреки това не ги е обсъдил и не се е произнесъл по тях. Като не е отговорил на поддържаните във въззивното производство защитни доводи на касатора - ищец, въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и от практиката на ВКС в посочените от касатора решения по чл.290 ГПК, което предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,