Определение № 655 от 06.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3736/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Я. А. В. чрез адв. П. и на Апелативна прокуратура - София против решение № 513 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 3032/2021 г. на Апелативен съд - София, четвърти граждански състав.

Отговор по жалбите от насрещните страни не е подаван.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 264570/08.07.2021 г. по гр. д. № 10666/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 21 състав в частта, с която Прокуратура на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Я. А. В. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над 15 000 лв. до присъдените 20 000 лв. и вместо него е постановено друго за отхвърляне на така предявения иск за разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС в останалата му обжалвана част - за отхвърляне на претенцията над 20 000 лв. до претендираните 50 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират - повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение за участие в организирана престъпна група (заедно с още осем лица), създадена за извършване на престъпления по чл. 213а и чл. 214 от НК (изнудване), приключило с оправдателна присъда по НОХД № 171/2016 г. на Специализиран наказателен съд, влязла в сила на 04.06.2020 г.; отчетени са чистото съдебно минало на ищеца; младата му възраст към датата на повдигане на обвинението - 28 години; тежестта на обвинението - участие в организирана престъпна група, което е тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното производство - 8 години, 1 месец и 11 дни; времето, през което е бил задържан под стража - 55 дни. Прието е според данните от назначените и изслушани експертизи, че заболяванията на ищеца (както на стомашно - чревния тракт и на опорно - двигателния апарат, така и проблемите в психичното му състояние - доколкото е установено, че страда от рецидивиращо депресивно разстройство, което понастоящем е в ремисия), не са възникнали като пряка последица от провежданото наказателно производство, но е възможно те да са се обострили в резултат от наказателната репресия. Според решаващия състав задържането под стража и многократните явявания на ищеца пред органите на досъдебното производство и пред съда са обстоятелства с принос за влошаване както на физическото, така и на психическото му състояние. Така е обоснован извод, че ответникът отговаря за обезщетяване само на вредите от задълбочаването на тези страдания, но не и за възникването им. Отчетено е, че оправдателната присъда, постановена по отношение на ищеца, не е била протестирана от прокурора, но поради необходимостта от инстанционен контрол спрямо постановените присъди по отношение на други подсъдими, наказателното дело е продължило да бъде висящо и срещу ищеца. В обжалваното решение при преценка за размера на неимуществените вреди и на отговорността на прокуратурата за обезщетяването им е съобразено и обстоятелството, че в широкото медийно отразяване на ареста на ищеца и на обвиненията срещу него няма участие на прокурор (предвид установяването, че задържането на лицата, обвинени за участие в ОПГ, е било широко отразено, посочени са обвиненията, както и имената на обвиняемите; че в публикациите е отразено, че обвиняемите, които са служители на дружество за събиране на вземания, са използвали заплахи спрямо длъжници, а ръководител на престъпната група е посочен собственикът на дружеството - С. С.; че в нито една от публикациите липсва изказване на прокурор, който публично да е обявил обвинените лица за престъпници). След съобразяване на всички посочени по - горе обстоятелства, въззивният съд е направил извод, че за справедливото обезщетяване на нематериалните вреди, които са в доказана пряка причинна връзка с наказателното производство, ответната прокуратура следва да заплати обезщетение в размер на 15 000 лева.

По касационната жалба на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея се поставят правни въпроси с обосноваване приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, като се поддържат предпоставки и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да мотивира крайните си изводи, когато те са различни от тези на първата инстанция?";

2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и да отрази в мотивите на решението своята преценка относно тяхното конкретно значение за определяне размера на присъденото обезщетение?";

3. „Какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение и какво се включва в понятието „справедливост"?"

4. „Следва ли да се вземе предвид и да се ангажира отговорността на Прокуратурата от обстоятелството, че незаконното задържане и разследване е получило широк медиен отзвук като на официалната страница на ПРБ в продължение на над осем години стои публикувано общодостъпно съобщение, съдържащо конкретна информация за повдигнати обвинения на поименно посочени лица с техните лични данни?";

5. „Медийното отразяване на започване на наказателното производство при незаконосъобразно обвинение и използване на изразни средства, които са част от това производство и са резултат на изявления на участници в разследването и на „извършилите действията органи на реда и Прокуратурата" следва ли да се отчитат при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в производството по ЗОДОВ?";

6. „Има ли значение презумпцията за невиновност при разпространяване на предварителна информация от разследване?".

По първия въпрос се сочи отклонение с решение № 458/16.12.2015 г. по гр. д. № 3484/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на ВКС,

III г.о., както и със задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/1953г ППВС № 1/1983 г., ППВС 7/1965 г., ППВС № 4/1968 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 2/02.07.2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1338/2009 г., IV г. о. и решение по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г. о. По втория въпрос се поддържа противоречие с решение по гр. д. № 4662/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 51/23.06.2016 г. по гр. д. № 3471/2015 г. на ВКС,

IV г. о., а по третия - с ППВС № 4/1968 г. и с решения по гр. д. № 3963/2018 г. на ВКС, IV г. о., по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, II т. о., по т. д. № 211/2009г. на ВКС, II т.о., с решение № 276/06.11.2017 г. по гр. д. № 106/2017 г. на ВКС, IV г. о. Последните три въпроса са поставени за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че са обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с довод, че постановеното въззивно решение в обжалваната му от ищеца част, е очевидно неправилно.

По касационната жалба на ответника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата се обосновава селективно основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които страната твърди, че са значими за изхода по спора и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

• за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди и

• за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, вкл. на задължителната такава, намерила израз в раздел II от мотивите към т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 226 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г., решение № 30 от 08.03.2022 г. по гр. д. № 2300/2021 г. и решение № 18 от 24.07.2019 г., всичките по описа на III г. о. на ВКС (по третото).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите от касатора - ищец първи три правни въпроса (два процесуалноправни и един материалноправен), както и тези, поставени от Прокуратурата осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с установената практика на ВКС.

По въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си събраните по делото доказателства за относимите за спора факти и обстоятелства, с оглед твърденията, възраженията и доводите на страните и мотивирано да обоснове собствени фактически и правни изводи по съществото на материалноправния спор е налице трайна и безпротиворечива съдебна практика. Същата е изразена в ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 149/28.12.2017 г. по т. д. № 1604/2016 г. на II т. о., решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II г.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о., решение № 60301/17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на IV г.о. и др. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки и не се е отклонила от установената практика. Определила е предмета на производството и установените от доказателствата относими фактически обстоятелства. Изложила е подробни съображения по съществото на спора, с разглеждането на който е сезирана - намерила е, че по делото са установени предпоставките от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, включително налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, вкл. за наличието на причинно - следствена връзка между незаконното обвинение и претендираните вреди (в контекста на питането на ПРБ), обсъдила е доводите и възраженията на страните, и е преценила събраните по делото доказателства - в тяхната съвкупност и поотделно - установяващи обективно съществуващите обстоятелства от значение за определяне на справедливия паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага и обосновано е присъдила такова обезщетение. Несъгласието на този касатор с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация при предпоставките на чл. 280 ГПК, а не и във фазата на селектирането й по чл. 288 ГПК.

Въпросът за съдържанието на понятието за справедливост като принцип при обезщетяването на неимуществените вреди съгласно чл. 52 ЗЗД (поставено и от двете страни) също е разрешен в съответствие с многобройната и последователна практика на ВКС и не обуславя извод за допустимост на обжалването. С разясненията по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост". Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии -пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Обсъдил е обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. Дали размерът на последното е правилно и обосновано определен, е въпрос по съществото на делото и касае правилността на въззивното решение, чиято проверка се извършва в производството по чл. 290 ГПК, но е без значение в производството по чл. 288 ГПК.

Въпросите с №№ 4, 5 и 6 от изложението към жалбата на ищеца не създават предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те релевират факти, относими към обема и интензитета на търпените неимуществени вреди и изразяват несъгласието на страната с размера на присъденото обезщетение. Питанията не удовлетворяват обща предпоставка и не могат да послужат за основание за допускане на обжалването - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК

на ВКС.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение.

Допускането на касационен контрол при предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изисква обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното решение, поради игнориране от съда на обстоятелството, свързано с широкото медийно отразяване на случая, което счита да има значение за определяне размера на обезредата и сочело на приложение на нормата на чл. 45 ЗЗД в нейния противоположен смисъл. Оплакванията за необоснованост на решението (каквито са развитите в случая) са предмет на проверка в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и на това по селектирането й (по чл. 288 ГПК). Ето защо, страната не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.

В обобщение, по жалбите на страните не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, а сторените следва да останат в тежест на страната, която ги е направила.

С оглед на горните съображения, Върховният касационен съд, III г. о.