Определение № 729 от 22.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1563/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Г., чрез адв. Й. Б. от АК- Пловдив, срещу решение № 260002/16.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 126/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ІІ търговски състав, с което е отменено решение № 315/20.07.2020 г., постановено по т. д. № 326/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, и са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД (универсален правоприемник на „МКБ Юнионбанк“ ЕАД) срещу И. М. Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на парични притезания в общ размер от 156254,21 евро, възникнали от договор за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“ № 314-1206/07.12.2007 г. (ипотечен банков кредит за текущи нужди), изменен и допълнен с анекс с изх. № 314-177/15.07.2010 г., сключени между „Юнионбанк“ ЕАД (праводател на „ПИБ“ АД) и И. М. Г., както следва: 1) 98054,49 евро - главница; 2) 41501,85 евро - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 15.08.2013 г. до 31.10.2018 г.; 3) 9819,52 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 15.08.2013 г. до 22.01.2019 г.; 4) 6500,51 евро - непогасена разсрочена възнаградителна лихва, дължима съгласно т. 1.3. от анекс № 1 към договора и 4) 377,84 евро - непогасени разноски за подновяване на ипотеката, ведно със законната мораторна лихва върху главницата от 23.01.2019 г. до окончателното ѝ заплащане, като тези парични вземания са удостоверени в заповед № 754/24.01.2019 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1247/2019 г. на ПРС, 10 гр. с-в. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като в нарушение на процесуалните правила, а именно при настъпила процесуална преклузия (арг. чл. 266, ал. 1 ГПК) въззивният съд е допуснал изслушването на нова ССЕ – за определяне размера на претендираните парични притезания, като изготвянето на тази съдебна експертиза е било поискано за първи път във въззивната жалба, макар и това процесуално искане да е могло да бъде релевирано от ответника в първоинстанционното производство. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Намира ли приложение забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК за представяне във въззивното производство на доказателства, които са могли да бъдат ангажирани в първоинстанционното производство – по отношение на доказателствените искания, целящи установяване на вземането на кредитора по договор за банков кредит – в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС?“. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че предявените парични вземания са породени от действителен договор за банков кредит № 314-1206/07.12.2007 г., сключен между ответника и „Юнионбанк“ АД (универсален праводател на „Първа инвестиционна банка“ АД), изменен с анекс от 15.07.2010 г. – кредитът в размер на сумата от 105000 евро, обезпечен с учредена ипотека, е бил усвоен, като той е следвало да бъде върнат на 300 равни месечни (анюитетни) вноски, т.е. до 07.01.2033 г. В клаузата на т. 6.1 от договора страните са постигнали съгласие, че за първата година от кредита главницата ще се олихвява с годишен лихвен процент от 8,6%, а в уговорката на т. 6.1.1., че след изтичане на тази 1 година остатъчната част от главницата ще се погасява с плаващ лихвен процент, определен въз основа на действащия шестмесечен Еuribor (6-месечни депозити в евро за Еврозоната, публикуван на страницата Еuribor на R.), увеличен с фиксирана надбавка от 4,37 пункта, но не по-малко от 8,65%. В т. 6.2 страните е уговорено, че за срока на забавата и/или при предсрочна изискуемост на кредита банката има право да събере наказателна лихва, равняваща се на възнаградителната лихва с наказателна надбавка от 10 пункта. С анекса от 15.07.2010 г. е договорен гратисен период от 12 месеца за издължаване на остатъчната главница, като е изготвен и подписан нов погасителен план. Уговорено е заплащане на такса за промяна на условия по олихвяване на кредита в размер на 4479,63 евро и заплащане на комисионна от 0.5% върху дълга за предоговаряне на кредита в размер на 510,78 евро, платима еднократно. Съгласно уговорката в чл. 15 от договора банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при настъпването на определени предпоставки - сред тях в чл. 15.2 е и непогасяване в срок, на която и да е анюитетна погасителна вноска, дължими лихви, такси или комисионни или при неизпълнение в срок на задължение по чл. 19.9. Предвидено е, че кредитът се счита за предсрочно изискуем от датата, посочена от банката в уведомлението. Тълкувайки систематически тези уговорки, апелативният съд е приел, че настъпването на предсрочната изискуемост е предпоставено от отпадане на правото кредитополучателят да ползва предоставената заемна сума за определения с договора за кредит срок и с възникване на задължението да върне напълно и незабавно всичко получено по договора, вкл. и падежираните и неплатени задължения за главница и лихва, т.е. настъпването на предсрочната изискуемост предполага изменение в постигнатото съгласие на страните за отпускане в заем на парична сума за определена цел и при уговорени условия, и срок и за задължаване на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Правото да се измени договора, като се направи кредитът предсрочно изискуем, е потестативно по характер и съществува в патримониума на кредитора по договора. То се упражнява чрез едностранно волеизявление на носителя му до ответната страна, което трябва да достигне до нейното знание. В този смисъл е и ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е обосновал фактическия извод, че писменото уведомление, съдържащо волеизявлението на банката за превръщане на разсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо, е редовно връчено на ответника към 14.01.2019 г., от който момент кредитът е станал предсрочно изискуем. Апелативният съд, прилагайки правната норма на чл. 7, ал. 3 ГПК, е извършил служебна проверка относно неравноправността на клаузите, съгласно които страните са уговорили конкретния размер на дължимата възнаградителна лихва и неговото изменение, като е изяснявал нормативния смисъл на разпоредбите, уредени в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 144 ЗЗП, чл. 145, ал. 1 ЗЗП, чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП. Разглеждайки правния довод на ответника за невъзникване на процесните парични вземания, тъй като представеният погасителен план не е съставна част на процесния договор за банков кредит, въззивният съд е счел, че той се явява неоснователен, тъй като в отговора на исковата молба ответникът изрично е заявил, че признава пораждането на релевантното кредитно правоотношение – договорът за банков кредит и анекса към него са с предмет и условия, както са установени в производството пред ОС-Пловдив. Представените от ищеца договор и анекс, неразделна част от който е погасителният план, не били оспорени. При преценка действителността на клаузите, установяващи размера на възнаградителната лихва, въззивният съд е приел, че за първата година от договора за банков кредит страните са уговорили фиксирана лихва от 8,6%, а за следващите - плаващ лихвен процент, определен от действащия шестмесечен Еuribor (6-месечни депозити в евро за Еврозоната, публикуван на страницата Еuribor на R.), увеличен с фиксирана надбавка от 4,37 пункта, но не по- малко от 8,65%, т.е. лихвеният процент за времето след първата година на кредита е в зависимост от 6-месечния Еuribor и фиксирана надбавка. Тъй като референтният лихвен процент представлява обективен индекс, договорената между страните възнаградителна лихва не е поставена в зависимост от едностранната воля на доставчика на финансови услуги - банката. От друга страна, начинът на нейното определяне е ясен, поради което въззивният съд е достигал до правното съждение, че клаузата, съгласно която размерът на възнаградителната лихва се определя като сбор от 6-месечен Еuribor и надбавка от 4.37%, не е неравноправна. Счел е, че размерът на уговорената наказателна лихва (мораторната неустойка) възлиза на дължимата възнаградителна лихва на годишна база, увеличена с надбавка от 10 пункта, като начисляването ѝ следва да се извърши от момента на забавата до изплащането на съответната просрочена сума. В този смисъл, срокът, за който е предвидено да се начислява наказателната лихва (неустойка), бил съобразен с нейната обезщетителна функция, поради което с него не може да се обоснове нищожност на тази клауза – поради накърняване на добрите нрави. Тази неустойка е мораторна по характер и дължимостта ѝ е обусловена от неизпълнението в срок на парично задължение (при преценката дали размерът ѝ накърнява добрите нрави, следвало да се изхожда от размера на законно презюмираните вреди за забавено изпълнение на парично задължение), а според чл. 86 ЗЗД при липса на друга уговорка при неизпълнение на парично задължение кредитополучателят дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, която възлиза на основния лихвен процент за съответната валута, увеличен с 10%. При така обоснованите правни доводи въззивният съд е заключил, че в свободните отношения между страните е логично наказателната лихва (неустойката) да се определя като сбор между дължимата договорна лихва, увеличена с 10%, какъвто бил настоящият случай. Съобразявайки фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала ССЕ, приета в първоинстанционното производство, апелативният съд е счел, че към 23.01.2019 г. са били просрочени 57 вноски за главница в общ размер от 12596,83 евро и вноски за възнаградителни лихви в общ размер от 41501,85 евро, както и 13 вноски за разсрочени възнаградителни лихви в общ размер от 6500,51 евро. Тъй като съгласно клаузата, уговорена в чл. 15 от процесния договор, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при непогасяване в срок на която и да е анюитетна погасителна вноска, дължими лихви, такси или комисионни или при неизпълнение в срок на задължение по чл. 19.9 от договора, тя е превърнала кредита в предсрочно изискуем чрез отправената покана с изх. № 219-120/22.03.2018г., връчена на ответника при отказ на 26.04.2018 г. В поканата е удостоверено, че към 22.03.2018 г. общото задължение е в размер на 54091,82 евро, от които 10881,85 евро – просрочена главница; 40952,80 евро - просрочени възнаградителни лихви; 756,73 евро – просрочени годишни такси за управление; 1122,60 евро – просрочени разсрочени лихви и 377,84 евро – дължими нотариални такси за подновяване на ипотека. С нея е даден 1-седмичен срок за доброволно изпълнение на тези задължения, след изтичане на който кредиторът е предупредил, че ще пристъпи към упражняване на правата си по реда на чл. 417 ГПК. Въз основа на така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че при предоставен кредит по действителен договор за банков кредит кредитополучателят е допуснал просрочие по учреденото кредитно правоотношение, като кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем от банката, за което длъжникът е уведомен, считано от 14.01.2019 г., поради което предявените кумулативно обективно съединени установителни искове за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземанията на банката срещу кредитополучателя, породени от процесния договор за банков ипотечен кредит, за чието изпълнение е издадена заповед № 754/24.01.2019 г. за незабавно изпълнение, са основателни и следва да бъдат изцяло уважени. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният процесуален въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за формиране на правосъдната воля на въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение апелативният съд не е основал своето вътрешно убеждение въз основа на фактическите изводи, до които е достигнала допуснатата и приета от него ССЕ, а напротив – въз основа на доказателствените изводи, обосновани от приетата от първоинстанционния съд ССЕ. Не е доказана и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е уреден със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, поради което, когато за нейното приложение е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда – напр. експертиза, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. А материалноправните норми, които уреждат нищожността на клаузи в потребителските договори, са от императивен характер, за чието наличие съдът следи служебно (арг. чл. 7, ал. 3 ГПК). Позовавайки се както на тази задължителна практика, така и на казуалната, формирана с решение № 23/7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., ТК и решение № 232/5.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 2416/2015 г., II т. о., ТК, с определение № 260236/15.11.2021 г. въззивният съд е отменил определението, с което е приключил устните състезания, насрочил е разглеждането на делото в о. с. з., дал е на страните възможност за релевиране на доказателствени искания по вероятната неравноправност на клаузите в договора за банков кредит, указал е на банката да посочи или представи доказателства, че съответните клаузи в договора за банков кредит са били уговорени индивидуално, като служебно е допуснал ССЕ, чиито фактически изводи обаче не са обосновали неговата правосъдна воля (тя – нито основната, нито допълнителната, не е била обсъдена от апелативния съд при постановяване на обжалваното въззивно решение, а той е основал своята правосъдна воля на приетата от първоинстанционния съд ССЕ). Тъй като апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че предсрочната изискуемост на кредита е била надлежно обявена на 14.01.2019 г., като цялото остатъчно разсрочено главно парично задължение (главницата) е станало предсрочно изискуемо, не са приложими тълкувателните постановки по т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК. От друга страна, с оглед на обстоятелството, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е разрешен еднообразно със задължителна за всички правосъдни органи тълкувателна практика на ВКС (т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК), произнасянето по него от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 266, ал. 1 ГПК и чл. 7, ал. 3 ГПК, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат правната възможност въззивният съд служебно да допуска изслушване на съдебна експертиза, са ясни и непротиворечиви. Ответникът по касационната жалба нито е поискал, нито е доказал извършване на съдебни разноски пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд