Определение № 60133 от 29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1228/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба (с вх. № 3527 от 26. ІІ. 202 0 г.) на Р. Д. Т., С. В. К., И. Т. И., М. Т. И. и И. И. С. – петимата от [населено място], обл. С., подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК против определението от 3.ІІ.2020 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, „инкорпорирано в решение № 299/3.ІІ.2020 г. по гр. дело № 1108/2019 г.“, с което е била оставена без уважение частната им въззивна жалба срещу първоинстанционното определение № 555/8. І.2019 г. на СГС, ГК, с-в І-8, по гр. дело № 2302/2016 г.: за отхвърляне на искането им с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК за изменение на първоинстанционното решение № по същото дело в частта му за разноските. Оплакванията на петимата частни касатори са за постановяване на атакуваното въззивно определение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това те претендират да бъдело допуснато поисканото от тях, по реда на чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, изменение на първоинстанционното решение по частично уважените им преки осъдителни искове срещу ЗАД „Армеец“-София, като дължимото на техния общ процесуален представител по пълномощие от САК адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА бъде увеличено от присъденото му такова в размер на 20 480 лв. с още 62.47 лв. (шестдесет и два лева и четиридесет и седем стотинки) и така да възлезе на 20 542.47 лв., докато присъдените в тежест на всеки един от тях разноски за изплатен от ответното застрахователно д-во хонорар за един негов адвокат от САК следвало да се намалят от общо 8 529.60 лв. - на 6 129.83 лв. /ли със сума в размер на 2 399.77 лв./ Във връзка с първото си искане частните касатори инвокират довод, че „следва да бъде присъден хонорар за всеки отделен иск“. В отделно изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба петимата й податели обосновават приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл.3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение № 685/19.ХІ.2019 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 154/2019 г. по следните два материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „В хипотезата на предявени кумулативно съединени искове, следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за всеки един от исковете?“; 2./ „При присъждане на направените от ответната страна разноски следва ли съдът да се съобрази с разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК и да изчисли последните съразмерно с отхвърлената част от исковете?“ Ответното по касация ЗАД „Армеец“-София /ЕИК[ЕИК]/, така както и конституираните в процеса като трети лица негови помагачи, а именно [община], Агенция „Пътна инфраструктура“ /Булстат[ЕИК]/ и „Дженерали Застраховане“-София /ЕИК[ЕИК]/, не са ангажирали становища на своите представители нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение за разноски. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в срока за обжалване на въззивното решение, подадена от надлежна страна в производството пред САС и насочена срещу подлежащ на обжалване пред ВКС (при наличие на предпоставките или основанията по чл. 280 ГПК) негов съдебен акт по чл. 248 ГПК, настоящата съвместна частна касационна жалба на петимата ищци от [населено място], обл. С., ще следва да се преценява като процесуално допустима Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: Въззивната инстанция е споделила решаващите изводи на първостепенния съд в атакуваното негово определение по чл. 248 ГПК досежно това, че след като застрахователят ответник по преките искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ реално е бил представляван от адвокат, то възложената в тежест на всеки един от ищците отговорност за изплатения му хонорар действително е била съобразена със съотношението между уважената и отхвърлената част на тези претенции: съобразно съдопроизводственото правило на чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Надлежно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата правни въпроса, формулирани в изложението на петимата частни касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба, се отнасят изцяло до правилността на атакуваното определение на САС. При така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от частните касатори от [населено място] допълнителна предпоставка за това /по т. 1 на същия законов текст/. В тази връзка ще следва да се констатира неотносимостта на цитираното от тях Опр. № 685/19.ХІ.2019 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по ч. т. дело № 154/2019 г., постановено в производство по втората алинея на чл. 274 ГПК, спрямо релевираните в изложението им към частната жалба два правни въпроса. В заключение, атакуваното въззивно определение за разноски, представляващо неразделна част от решението на САС по спора, не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да се произнесъл по частната въззивна жалба срещу определението на първостепенния съд по чл. 248 ГПК въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Ето защо, евентуално погрешно направени аритметически изчисления при определяне на точния размер на присъдените разноски или на дължимия адвокатски хонорар, вкл. в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, не попадат в обхвата на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп на атакувания акт на въззивния съд до касационен контрол. Извън липсата на наведено в съвместната частна касационна жалба оплакване на необоснованост на атакуваното определение на САС, достатъчно в случая е, че не се констатира присъденият в полза на процесуалния представител на петимата частни касатори хонорар на основанието по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да е бил определен по размер върху съвкупния им материален интерес от воденето на тези субективно съединени преки искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, а върху онзи материален интерес, произтичащ от всеки отделно взет пряк иск, надлежно съобразен с действащата към датата на завеждане на делото редакция на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение