Определение № 121 от 09.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1545/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 39393 от 25.ІІІ.2015 г. на [фирма]-София, подадена чрез неговия юрисконсулт против въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, с-в ІІІ-Б, от 12.ІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 19147/2014 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № І-44289 от 16.І.2014 г. на СРС, ГО, 44-и с-в, по гр. д. № 58481/2012 г. в частта му, с която настоящият касатор е бил осъден – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати на немската гражданка М. Ш. от [населено място] обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/, понесени вследствие на ПТП с участието на застрахован по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите в размер на сумата от 11 965.76 лева, представляваща равностойността на неполучените от нея надбавки за командироване в чужбина за периода от 19.Х.2010 г. и до 1.ІІІ.2011 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата 2.ІІІ.2011 г. и до окончателното й заплащане.

Оплакванията на застрахователя касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на немската гражданка М. Ш. срещу застрахователя да се отхвърлят в предявените по делото техни размери: „с всички законни последици, вкл. с присъждане на разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение”.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/13.VІІ.1953 г., по процесуалноправния въпрос: „За прилагането на нормата на чл. 235 вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК”, инвокирайки довод, че „допуснатите съществени процесуални нарушения са винаги съществен процесуалноправен въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона”. Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на СГС с атакуваното въззивно решение по следните четири материалноправни въпроса:

1./ „Кой материален и процесуален закон е приложим при определянето на дължимостта, характера и размера на вземане, представляваща командировъчно към заплатата, претендирано на основание чл. 226, ал. 1 КЗ-във вр. чл. 45 ЗЗД от ищца с немско гражданство, по немско трудово правоотношение, като пропуснати ползи във връзка с ПТП, станало на територията на Република България?”;

2./ „Допълнително отпускана сума за компенсация и допълнителни разходи към заплатата на служител, командирован в чужда държава със специална мисия, компенсаторен или възнаградителен характер има?;

3./ „Представлява ли пропусната полза неполучената допълнително отпускана сума за компенсация и допълнителни разходи към заплатата на служител, командирован в чужда държава /командировъчно/, заради неосъществилата се командировка?”;

4./ „Представлява ли пропусната полза неполучена допълнително отпускана сума за стимул към заплатата на служител, командирован в чужда държава /командировъчно/, заради неосъществила се командировка?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация М. Ш. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на разноски съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие № 486535/4.V.2015 г.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:

1. По твърдението на застрахователя касатор за наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:

Съгласно мотивите, изложени към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо установеното в настоящата хипотеза погрешно отъждествяване от застрахователя касатор на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.

В заключение, достатъчно в случая е, че атакуваното въззивно решение на СГС е било изцяло съобразено както със задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 5 на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., съобразно която в размер на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне на размера на имуществени вреди, се включват „всички добавки, които имат постоянен характер”, така и с постановеното по реда на чл. 290 от сега действащия ГПК /в сила от 1.ІІІ.2008 г./ решение № 552/11.VІ.2009 г. на състав от ІV-то г.о. на ВКС по гр. дело № 565/09 г., според което

2. По твърдението на касатора [фирма] за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При положение, че в отговора си по исковата молба на немската гражданка М. Ш. ответникът застраховател по прекия й иск не е оспорвал, че претенцията й има за предмет точно пропуснати ползи /”като осуетено приращение в имуществото на увредения, което би настъпило с определена степен на сигурност”/, а е възразявал единствено по това дали, с оглед ангажираните доказателства, тя действително е щяла да участва в мисията на контингент на EUFOR от немските въоръжени сили в Б. и Х., „както и че надбавките в претендирания размер от 6 118 евро биха постъпили в нейния патримониум за времето, за което тя ги претендира, ако не беше настъпил вредоносния резултат”, нито един от 4-те формулирани в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата материалноправни въпроса няма естеството на такъв, който да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело. Същевременно касаторът не навежда каквито и да било доводи за неяснота, непълнота или противоречие в относимият към разрешаване на спора по делото немски материален закон от 23.V.1975 г., а именно Закон за възнагражденията на държавните и общински служители и, в частност, на неговия § 56, озаглавен „Надбавка за командироване в чужбина” /”Auslandsverwendungszuschlag”/.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени претендираните разноски.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение