Определение № 5626 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3471/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. В. Е., чрез адвокат В. А. от АК-София, срещу решение № 544/29.04.2025г. по в.гр.д.№ 2474/2024г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 3555 от 14.06.2024 г. по гр.д.№ 1929/2023 г. на Софийски градски съд и се отхвърля иска на С. В. Е. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата над 8000 лева до 90 000 лева, като обезщетение на причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.01.2021г. до изплащането. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като осъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани“. Отделно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, но производството е приключило с оправдателна присъда. Съдът е установил, че ищецът е привлечен като обвиняем на 09.04.2016 г. и е задържан за 72 часа за престъпление по чл.198, ал.4, пр.2, вр. с чл.20, ал.2 НК, а с определение на съда, по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” от 19.04.2016г. до 09.06.2016г. Въз основа на внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 21719/2017г. на СРС, по което е постановена оправдателна присъда на 12.09.2019г., потвърдена от въззивната инстанция с окончателно решение от 27.01.2021г. При тези релевантни за правния спор обстоятелства за продължителността на наказателното преследване, съобразявайки тежестта на обвинението и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца от преживения стрес и напрежение, в т.ч. взетата мярка за неотклонение задържане под стража, за период от почти два месеца, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на пострадалия е в размер на 8000 лева. При тези фактически и правни изводи, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не може да се обоснове извод за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика се приема еднозначно, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т.е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали да се ангажира отговорността на държавата в някоя от хипотезите по ЗОДОВ. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на мотивите в този смисъл, по същността си представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче касационната инстанция може да се произнесе само след допускането на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по реда на чл.288 ГПК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената защита и съдействие. При проверката за допустимост на подадената от С. В. Е., чрез адвокат В. А. от АК-София, касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца, в резултат на което е накърнено доброто му име се е отразило негативно върху личните и професионалните му контакти. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които е следвало да извърши първоинстанционният съд. В обжалваното решение са обсъдени всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението и въз основа на тях съдът е приел, че степента на въздействие на наказателното преследване спрямо ищеца безспорно е повлияло на неговия живот в личен план, но не са с по-голям интензитет от обичайните страдания и тревожност в подобни случаи. При липсата на доказателства за наличие на трудово правоотношение, въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че обвинението на прокуратурата е причина да загуби работата си, като е определил размер на обезщетението в съответствие с дадените указания по т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Изложените съображения за неправилно прилагане на установения принцип за справедливост в чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди, не са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС. В случая, въззивната инстанция е съобразила установената съдебна практика да отчете всички обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение, с оглед на особеностите на конкретния случай – вида и продължителността на наказателното преследване, по което не е била постановено осъдителна присъда; действително преживените стрес и безпокойство от обвиненото лице, както и отражението на незаконното обвинение върху неговия личен живот. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за негативните проявления на незаконното обвинение върху здравословното състояние на ищеца. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на съда, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил иска за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер е само за реално претърпените вреди, поради което претенцията на ищеца е неоснователна за разликата над 8000 лева. В този смисъл, обжалваното решение е в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение