Определение № 50479 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1509/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Адвокатско дружество „Г.“ като процесуален представител на ищците срещу определение № 1379 от 02.06.2022г. по ч. гр. д. № 1447/2022г. от Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 4466 от 26.04.2022г. по гр.д. № 11695 / 2021г. на Районен съд - Пловдив за оставяне без уважение на молбата му по чл.248, ал.1 ГПК. В частната жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248 ГПК е неправилно, поради което се иска отмяната му. Излагат се съображения, че са предявени субективно и кумулативно съединени не два, както неправилно е приел съда, а четири иска, а именно: 1/ два осъдителни иска от ищцата А. И. по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД – за връщане на платена без основание възнаградителна лихва от 833,19 лева и възнаграждение за пакет допълнителни услуги – 981,62 лева по договора за кредит, поради нищожност на различни негови клаузи и 2/ два отрицателни установителни иска от ищеца В. И. за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за възнаграждение за пакет допълнителни услуги, първият от които с цена 3457,09 лева /размерът на лихвата за целия период на договора/ и вторият с цена 4737,24 лева /размерът на възнаграждение за пакет допълнителни услуги/. Поддържа се, че въпреки, че претенциите са свързани с един и същ договор, те произтичат от различни обстоятелства – нищожност на две отделни клаузи от договора, а не само от нищожността на целия договор. С оглед изложеното се поддържа, че адвокатското възнаграждение следва да се определи за всеки от четирите иска поотделно, като не се сборуват материалните интереси по отделните искове. Позовава се на дадените разрешения с определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на II т.о. на ВКС, определение № 151/06.04.2022г. по ч.т.д. № 526/2022г. на II т.о. на ВКС, определение № 150/06.04.2022г. по ч.т.д. № 525/2022г. на II т.о. на ВКС, определение № 60262/20.10.2021г. по гр.д. № 943/2021г. на IV г.о. на ВКС, определение № 90/07.02.2019г. по гр.д. № 3870/2018г. на IV г.о. на ВКС и определение № 145805.05.2020 по ч.гр.д. № 4642/2019г. на IV г.о. на ВКС. Ответникът по частната жалба, „Профи Кредит България“ ЕООД, в отговора си изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че правилно съдът е приел, че в исковата молба са изложени единни доводи и общи съображения за основателност на предявените искове, като производството не е сложно от фактическа и правна страна и възнаграждението е определено съобразно минималния размер на възнаграждението по Наредба №1/2004г. на ВАС. Счита, че предявените искове са два – един осъдителен и един установителен, като те почиват на едно правоотношение и основание- нищожност, поради несъответствие между действителния и отразения ГПР, и за уважаването им са ангажирани едни и същи доказателства. Твърди, че чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. не следва да се прилага във всеки случай на предявяване на повече от един иск, като първо следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, характера на исковете, процесуалните действия на представителя на страната, съдържанието на исковата молба, както и наведените възражения за всеки едни от исковете. Счита, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение следва да се определя от интереса, като сбор от цената на всички искове в случаите, когато с една искова молба са предявени няколко обективно съединени иска за вземания, които произтичат от едно и също правоотношение между страните. За да потвърди първоинстанционното определение, с което молбата по чл.248, ал.1 ГПК е оставена без уважение, въззивният съд е приел са предявени един иск по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД от ищцата И., съобразно материалния интерес по който е определено възнаграждението, и претенция от ищеца И. за недействителност на отделни клаузи от договора с общи съображения за противоречие със ЗПК, като същата е уважена, поради това, че възнаградителната лихва и възнаграждението за пакет допълнителни услуги в съвкупност довеждат до превишаване на ГПР над нормативно установения минимум, поради което адвокатското възнаграждение се дължи за оказана правна помощ и съдействие като за един иск. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ по чл. 274, ал.4, вр. чл.280, ал.3 ГПК на касационно обжалване съдебен акт. С разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК вр. чл.280, ал.3 ГПК са изключени от обхвата на касационния контрол определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а именно постановените от въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. С оглед предмета на спора – субективно и обективно съединени оценяеми искове: осъдителен за вземане в размер на 1814,81 лева (според касатора за две вземания от 833,19 лева и от 981,62 лева) и два установителни иска за нищожност на две отделни клаузи от договор за потребителски кредит, определящи конкретен размер на лихвата по кредита от 3457,09 лева, съответно на възнаграждение за пакет за допълнителни услуги от 4737,24 лева (от раздел VI на договора за потребителски кредит), цената на всеки от исковете не надхвърля 5 000 лева, поради което на основание чл.274, ал.4 ГПК вр. чл.280, ал.3 ГПК, атакуваното въззивно определение не подлежи на касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд