Определение № 2536 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 590/2026 г.

ВКСII гражданско отделение14.05.2026 г.докладчик Емилия Донкова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 125/15.01.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 39/2026 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Т. Т., подадена чрез адв. С. М., срещу определение № 125/15.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 39/2026 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 534/10.12.2025 г. по гр. д. № 258/2025 г. на Районен съд- Първомай, за връщане на подадената от жалбоподателя искова молба и прекратяване на производството по предявения от него срещу Д. Х. Д. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран конкретен въпрос. Сочи се противоречие със следната практика на ВКС: тълкувателно решение № 1/1997 г. по тълк. д. № 1/1997 г. на ОСГК; решение № 396/19.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на първо г. о., решение № 288/26.05.2010 г. по гр. д. № 1145/2009 г. на второ г. о., решение № 395/27.05.2010 г. по гр. д. № 514/2009 г. на първо г. о. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Производството по делото е образувано по предявен от жалбоподателя срещу Д. Х. Д. иск за признаване за установено по отношение на ответника, че имот, съставляващ нива от 4,3 дка, находящ се в [населено място], [община], местността „Д.“, който до 1986 г. е представлявал имот с пл. № * по кадастралния план на [населено място] от 1929 г., при граници: река „О.“, имоти с пл. № *, * и *, към момента на внасянето му в ТКЗС е бил собственост на Т. П. К.. Съдът е приел за установено, че в обстоятелствената част на исковата молба и уточняващите молби са изложени твърдения, че с решение № 220/12.12.1995 г. по гр. д. № 422/1994 г. на Районен съд – Първомай, постановено по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, на наследниците на Т. П. К. /ищецът е негов наследник по закон/, е признато право на възстановяване на собствеността върху процесния имот. Този имот бил заявен и възстановен с решение на органа по земеделска реституция на ответника Д. Х. Д., но като три отделни поземлени имота с идентификатори ***, *** и *** по кадастралната карта за землището на [населено място]. С протоколно решение от 04.02.1998 г. на ПК – [населено място] е признато и определено за възстановяване с план за земеразделяне правото на собственост върху нива от 4,3 дка в местността „Д.“, землището на [населено място]. С решение от 29.10.1998 г. е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. К. съгласно плана за земеразделяне върху нива от 3,913 дка, имот № *, и с решение от 10.04.2001 г. те са обезщетени за 0,387 дка земя. Видно от решение по гр. д. № 22/2004 г. на РС – Първомай, на основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, е признато право на възстановяване на собствеността на наследниците на Т. К. върху нива от 5,5 дка в землището на [населено място], а понастоящем [населено място], местността „Д.“, който в КП на [населено място] от 1929 г., е заснет като имот с кад. № *, при граници: на север р. „О.“, на изток нива на Г. Н., на юг-нива на И. Р., на запад-нива на Т. П.. Въз основа на съдебното решение е постановено решение от 06.01.2006 г. на Общинската служба по земеделие и гори. Като писмено доказателство е приет ситуационен план на част от ПЗ на [населено място], местността „Д.“, според който имот пл. № * попада върху имоти с № *, * и * по картата на възстановената собственост. Имот № * е възстановен на наследници на Н. Т.-син на Т. К. и дядо на ищеца/, имот № * е възстановен на наследници на И. Р., а имот № *-на наследници на Г. К.. По делото е установено, че ответникът не е заявявал за възстановяване нито имоти № *, * и * в землището на [населено място], върху които ищецът твърди, че попада имот с пл. № *, нито имоти в землището на [населено място], върху които се установява, че е бил разположен този имот съгласно ситуационния план. Имот № * е възстановен в стари реални граници на трето лице Д. А., което го е продало на ответника, а впоследствие той се е разпоредил с него. Имот № * също е възстановен в стари реални граници на наследници на Г. С., които са се разпоредили с него. Обоснован е извод, че между страните не съществува, нито може да съществува спор към минал или настоящ момент нито по отношение бивш имот пл. № *, нито по отношение на имоти № *, * и * по КВС, с които бившият имот не е идентичен, нито по отношение на имоти с № *, * и *, в границите на които попада частично имот пл. № *, тъй като не е налице призната за възстановяване земеделска земя на наследници на Т. К., за която поземлената комисия да не се е произнесла с решение за възстановяване или за обезщетяване, а от друга страна, тъй като горните имоти не са възстановени на името на ответника или на негов наследодател и той не се легитимира като техен собственик. Въз основа на изложеното съдът е приел, че между страните не съществува спор за собственост към минал или към настоящ момент по отношение на процесния имот, в резултат на което не е налице правен интерес от предявения иск спрямо този ответник. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно нормите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1 от 19.02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, допускането на касационно обжалване на въззивно определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба не са формулирани правни въпроси, такива не могат да бъдат и изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в цитирания тълкувателен акт. Изложените в частната касационна жалба оплаквания за допуснато от първоинстанционния и въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липса на задълбочен и обстоен анализ на събраните по делото доказателства, както и на фактите по делото, от които може да бъде изведен извод за наличие на правен интерес от предявения иск, представляват оплаквания за неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са неотносими към първата селективна фаза на касационното производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, като подлежат на преценка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. За пълнота на изложението трябва да се посочи, че според цитираната съдебна практика спор за материално право е налице не само в случаите, когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници и се спори за точното им местоположение. В този случай искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е единственият способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответстващо на процесния имот. По отношение предмета на доказване в тази практика е прието, че когато в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването, но когато спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти. Настоящата хипотеза обаче не е такава. Изводът в обжалвания акт, че ответникът не е надлежен ответник по предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е в пълно съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 72 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1357/2010 г., II г. о. Както е изяснено в практиката на ВКС, спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е спор за собственост към минал момент – момента на образуване на ТКЗС -решение № 72 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6458/2007 г., I г. о., решение № 237 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2009 г., II г. о., решение № 913 от 27.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2008 г., I г. о. и др. Затова в този спор не може да участва лице, което претендира да е придобило права върху имота в един по-късен момент след колективизацията. Отделно от изложеното, в случая процесният имот не попада в границите на имот № *, закупен от ответника. Предвид тези съображения, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,

Цитирани разпоредби

10