Определение № 3329 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1046/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Т. Т. чрез неговия пълномощник адв. Ат. Б., против въззивно решение № 448 от 23.08.2024 г. по в.гр.д. № 205/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград. С него е отменено решение № 900183 от 09.11.2023г. по гр. д. № 748/20 г. на Районен съд -Благоевград в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за собственост по чл. 108 от ЗС и в частта, с която ищецът П. И. е осъден да заплати разноски за разликата над 538, 50 лв., и в отменената част е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Б. Т. Т., че на основание наследство от З. И. и реституция П. З. И. е собственик на 1/5 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, построен в сграда 1, находяща се в поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006 г. на ИД на АК, с площ от 85. 22 кв. м., с адрес на имота: [населено място], [улица]/"Б."/ № 3, ет. 3, ап. 3, ведно с 1/5 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, построен в описана по-горе сграда 1, с площ на кадастралната карта от 90 кв. м., заедно с 1/5 идеална част от 1/2 идеална част от тавана, както и 1/5 идеална част от 57. 1122 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, а съгласно доказателствен материал, същите недвижими имоти представляват: Втори жилищен етаж, състоящ се от три стаи и салон, и приземен /сутеренен/ етаж, състоящ се от една стая, кухня и зимник, изградени в жилищна сграда, построена в имот с пл. № * в кв. 1 по плана на [населено място], действащ към 1955 г., идентичен с имот с пл. № *** по действащия КЗРП на ЦГЧ на [населено място] към 1976 г., находящ се в [населено място], [улица], и е осъдил ответника Б. Т. да предаде на ищеца владението върху тези идеални части.

В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл относно обект с идентификатор ***, като се твърди, че този обект не е бил предмет на предявения ревандикационен иск. Според касатора под формата на уточнение на петитума на иска в предмета на делото е бил включен нов обект, който не е идентичен с описания в петутима на исковата молба сутеренен етаж.

В касационната жалба са развити и подробни доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл. 266 ГПК въззивният съд е допуснал събиране на нови доказателства, които ищецът могъл да представи още в първата инстанция, но поради бездействие е пропуснал да стори това. Сочи също, че събраните доказателства не са обсъдени в тяхната цялост; че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствения материал и не е изложил собствени мотиви относно всички доводи и възражения на страните; направил е фактически изводи, които не се основават на събраните по делото доказателства, а на предположения. Поддържа също, че не са били налице предпоставките на чл. 17, ал.2 ГПК за осъществяване на косвен съдебен контрол върху Заповед № 200/1994 г. на Кмета на Община Благоевград за обезщетяване на праводателя му с процесния имот, тъй като ищецът няма правен интерес от оспорването й по съдебен ред. В нарушение на материалния закон е приел, че към момента на предявяване на иска жалбоподателят не е придобил по давност процесния имот, като се е ограничил да обсъжда заявеното възражение само до част от релевирания период на владение.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивното решение е недопустимо- основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК.

На следващо място се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/1997 г. - основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.

Направено е и позоваване на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, във връзка с което са поставени следните въпроси:

1. За приложението на чл. 1, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и към кой момент следва да се преценяват предпоставките за реституция на отчужден имот, когато заявлението за възстановяване на правото на собственост е подадено след възстановяване на срока по чл. 4 ЗВСВНОИ. Засягат ли се правата на лицата, придобили права след изтичане на първоначалния срок за реституция до влизане в сила на § 2 ПЗР на ЗОСОИ. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 500 от 16.01.2013 г. по гр.д. № 1309/2011 г. на ІV г.о.; решение № 153 от 31.08.2012 г. по гр.д. № 1690/2009 г.

2. За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, вкл. събраните доказателства и доводите и възраженията на страните. По този въпрос се поддържа противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по д. № 1/2000 г. на ОСГК; ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК; решение № 50027 от 28.02.2023 г. по гр.д. № 2353:2022 г.; решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр.д. № 3827/2019 г. на ІV г.о.; решение № 113 от 17.10.2019 г. по т.д. № 2820/2017 г. на ІІ т.о; решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д. № 478/2020 г. на І г.о.; решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ІV г.о.

3. За начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. По този въпрос се сочи противоречие с решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на І г.о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ІІ г.о.

4. За предмета на съдебния акт по иск за ревандикация на част от недвижим имот - противоречие с решение № 71 от 01.03.2012 г. по гр.д. № 1338/2009 г. на І г.о.

5. За начина, по който следва да се осъществи косвеният съдебен контрол върху заповеди и решения, с които се възстановява собственост и към кой момент следва да се преценява наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността съобразно разпоредбите на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк.д. № 6/2005 г. на ОСГК; решение № 514 от 11.07.2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

6. За фактическия състав на реституцията и в частност елемент ли е от същия възстановяването на полученото обезщетение при отчуждаване на имоти. Твърди се противоречие с решение № 7 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 2146/2008 г.

Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. З. И. чрез своя пълномощник адв. Н. Г. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество. Претендират се разноски в полза на адвоката за оказаната на основание чл. 38, ал.1,т.3 ЗАдв. безплатна адвокатска помощ.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел за установено, че през 1948 г. по реда на ЗОЕГПНС от П. Р. е било одържавено едно жилище, състоящо се от две стаи, кухня, салон и клозет на първия етаж от къщата на [улица], ведно с идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Неотчуждени по този закон са останали едно жилище, състоящо се от три стаи и салон във втория етаж, и една стая, кухня и зимник в сутерена.

През 1970 г. при действието на ЗПИНМ / отм./ е бил отчужден за обществени нужди имот пл.№ *** в кв. 1 по плана на Благоевград, собственост на наследниците на П. Т. Р. и държавата, ведно с построената в него жилищна сграда.

Приел е, че П. Т. е оставил за наследници по закон 5 деца, сред които Т. П. Т. - баща на ответника Б. Т. Т., и К. П. Т. - баба по майчина линия на ищеца П. З. И.. На всички наследници на П. Т., с изключение на К. П. Т., е определено имотно обезщетение за отчуждения имот. На К. П. е било определено парично обезщетение, тъй като не е била жителка на града. Т. П. Т. е следвало да бъде обезщетен с два апартамента. С молба от 10.08.1992 г. до Кмета на Община Благоевград същият е заявил, че определеното му обезщетение не е реализирано в пълен обем – като имотно обезщетение за отчуждения имот пл.№ *** е получил само един апартамент, поради което е поискал издаване на заповед по чл. 100 ЗТСУ, с която да бъде конкретизиран втория имот. Поискал е да получи като обезщетение втория етаж от жилищната сграда на [улица], ведно с принадлежащите му помещения и общи части на сградата. Със Заповед № 200 от 01.04.1994 г. на Кмета на Община Благоевград, издадена на основание чл. 100 ЗТСУ, Т. П. Т. е обезщетен със жилище на втория етаж, в сградата на [улица], състоящо се от три стаи и кухня, със застроена площ 85.22 кв.м.

Установено е, че във възстановения с § 2 ПЗР на ЗОСОИ срок по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. К. П. Т. е направила искане за отмяна на отчуждаването на собствената й 1/5 ид. част от отчуждения имот, за която е била парично обезщетена. Постановеният от Кмета на Община Благоевград отказ да отмени отчуждаването е бил отменен с решение от 31.01.2000 г. по адм.д. № 347/1998 г. на Окръжен съд - Благоевград и е постановено възстановяване на собствеността на наследника по закон на К. Т. - нейната дъщеря А. В. И..

А. И. е починала през 2012 г. и е оставила наследници по закон З. П. И. – съпруг, и П. З. И. - син. След смъртта на З. И. през 2018 г. негов единствен наследник по закон е синът му П. И..

С отговора на исковата молба ответникът по иска за собственост Б. Т. Т. е оспорил предявения иск с твърдението, че в полза на праводателите на ищеца не е проведена надлежно реституция, поради което ищецът не се легитимира като собственик на спорната 1/5 ид. част. Поддържал е, че не са били налице предвидените в закона предпоставки за възстановяване на собствеността, тъй като към момента на подаване на заявлението на К. П. за отмяна на отчуждаването, както и към момента на постановяване на решението по адм.д. № 347/1998 г. отчужденият имот не е бил в патримониума на държавата, а по силата на Заповед № 200/ 1994 г., влязла в сила, имотът е предоставен на неговия праводател Т. Т. като обезщетение за отчужден имот.

По направено от ищеца възражение за нищожност въззивният съд е упражнил косвен съдебен контрол за законосъобразност на Заповед № 200/ 1994 г. на кмета на община Благоевград. Приел е, че тази заповед е нищожна и не е породила действие поради това, че е подписана от кмета в нарушение на чл. 100 ЗТСУ/ отм./, както и поради липса на визираните в чл. 100 ЗТСУ/ отм./ предпоставки за издаването й. Изложил е съображения, че предоставянето на отчуждения имот в обезщетение за неговото отчуждаване е правен нонсенс, тъй като целта на обезщетяването е да компенсира собственика за отчуждения имот. Приел е, че в случая със заповедта по чл. 100 ЗТСУ/ отм./ на практика е извършена реституция на отчуждения имот в нарушение на реда, регламентиран в ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Според въззивния съд, констатираната материална незаконосъобразност е съществена до степен, водеща до нищожност на административния акт, поради което същият не е породил правни последици. Оттук е направил извод, че след като заповед № 200/1994 г. е нищожна, тя не е пречка за реституция на имота, тъй като същият е останал в собственост на общината/ държавата.

Въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника Т. за придобиване на имота по давност и е намерил същото за неоснователно. Приел е, че до настъпване на реституционния ефект на решението за възстановяване на собствеността на спорната 1/5 ид. част /25.04.2001 г., когато А. И. е върнала полученото от нея парично обезщетение/ целият имот е бил държавна/общинска собственост. За периода 01.04.1994 г. до 01.06.1996 г. за него е била приложима разпоредбата на чл. 86 ЗС, която изключва придобивната давност като способ за придобиване на държавна и общинска собственост. След изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. този придобивен способ е изключен само за имотите, публична държавна и общинска собственост, но преди изтичане на 10-годишния срок, необходим за придобиване по давност на имоти - частна държавна и общинска собственост, с § 1 ПР на ЗС е наложен мораториум, който действа до 31.12.2022 г.

Приел е, че след 25.04.2001 г. ответникът не е демонстрирал по отношение на реституирания собственик А. И. поведение, което да отрича правата й. Напротив, признавал е правата й, но е отлагал уреждане на отношенията им за по-късно. Този извод е основал на показанията на св. Г. Т. и св. Т. Т., които са в родствени отношения и с двете страни.

В обобщение въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск: на основание реституция и наследяване ищецът П. И. се легитимира за собственик на спорната 1/5 ид. част от имота, която се владее без основание от ответника Б. Т..

Настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по отношение на обект с идентификатор *. Твърдението на жалбоподателя, че с исковата молба този обект не е въведен като предмет на спора за собственост, се опровергава от данните по делото. Видно от петитума на исковата молба, съдът е бил сезиран с иск за установяване по отношение на ответника Б. Т. Т., че ищецът П. З. И. е собственик на 1/5 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, представляващ втори жилищен етаж, състоящ се от три стаи и салон, и приземен/ сутеренен/ етаж, състоящ се от една стая, кухня и зимник, изградени в жилищната сграда, построена в имот пл.№ * в кв. І по плана на [населено място], действащ към 1955 г., идентичен с имот пл.№ * по действащия КЗРП на ЦГЧ на [населено място], от 1976 г., и за осъждане на ответника да му предаде владението върху тази идеална част. В хода на производството по делото пред първата инстанция е установено, че в одобрената през 2006 г. кадастрална карта сградата е заснета на три нива, като приземният етаж е заснет с идентификатор *. Действително, в исковата молба този обект не е индивидуализиран съобразно данните в кадастралната карта, което представлява нередовност на същата, която обаче е отстранена с молбата на ищеца от 15.05.2023 г. за уточняване петитума на иска, с което въззивният съд се е съобразил. Видно от заключението на приетата по делото съдебно - техническа експертиза, етажът, заснет в кадастралната карта с идентификатор *, е на ниво около 0.80 м под нивото на уличната регулационна линия, поради което доводите на жалбоподателя, че в сградата няма нито сутеренен, нито приземен етаж, и посоченият в исковата молба приземен/ сутеренен етаж не е идентичен с обекта с идентификатор ***, са неоснователни.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречието му с решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/1997 г. В него е прието, че с разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗОСОИ правото да се иска отмяна на отчуждаването се възстановява от законодателя, който го е предоставил на гражданите през 1992 г., при същите условия и ред, както и че с възстановяването на 6-месечния срок по чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, когато той ще се ползва от правоимащите по старата редакция на чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, не се накърняват права на трети лица, и че отмяната на отчуждаването може да се иска само ако отчужденият имот е заварен в собственост на държавата. Въззивният съд не е приел, че в случаите, когато искането за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността е заявено във възстановения с § 2 ПЗР на ЗОСОИ срок по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., елементите на фактическия състав на реституцията следва да се преценяват към момента на влизане в сила на ЗВСВНОИ/ 1992 г./, нито че извършените в периода след изтичане на първоначалния 6-месечен срок по чл. 4 от този закон до възстановяването му с разпоредбата на § 2 ПЗР на ЗОСОИ разпореждания от държавата/ общините в полза на трети лица не съставляват пречка за реституция. Изводът му, че към момента на влизане в сила на § 2 от ПЗР на ЗОСОИ процесният имот е бил държавна собственост, е резултат от направената по реда на косвения съдебен контрол преценка, че Заповед № 200/ 1994 г. на кмета на община Благоевград, с който имотът е предоставен в обезщетение на Т. П. Т., е нищожен административен акт и не е породил вещнопрехвърлително действие.

Некоректно е твърдението, че въззивният съд не е изследвал дали са налице всички предпоставки на чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността на праводателите на ищеца, като не е взел становище дали има отчуждаване, по кой ред и на кое основание е извършено, дали имотът е бил в патримониума на държавата към влизане в сила на ЗОСОИ, съществува ли във вида, в който е отчужден и дали има трети лица, които вече са придобили права върху този имот. Обстоятелствата, че процесният имот е бил отчужден през 1970 г. по реда на ЗПИНМ /отм./ от наследниците на П. Т. за обществени нужди и че сградата е съществувала към момента на влизане в сила на реституционния закон във вида, в който е била отчуждена, не са въведени в предмета на спора. Видно от отговора на исковата молба, жалбоподателят - ответник по иска по чл. 108 ЗС, е оспорил рестуционното действие на решението по адм.д. № 347/1998 г. на ОС- Благоевград, от което ищецът черпи права, единствено с твърдението, че към момента на влизане в сила на разпоредбата на § 2 ПЗР на ЗОСОИ имотът не се е намирал в собственост на държавата, тъй като през 1994 г. тя се е разпоредила с него в полза на баща му Т. Т., на когото имотът бил предоставен в обезщетение на основание чл. 100 ЗТСУ/ отм./ със заповед № 200/1994 г. Независимо от това, въззивният съд е формирал изводи и във връзка с тези обстоятелства. Аргументирано е посочил защо приема, че процесният имот е отчужден по реда на ЗПИНМ/ отм./, а не по реда на ЗОЕГПНС, че процедурата по отчуждаването е приключила с обезщетяване на собствениците и че имотът е във вида, в който е отчужден. Посочил е също, че доколкото ответникът твърди да е получил имота като обезщетение за същото това отчуждаване, за него липсва правен интерес от възражението му за липса на доказателства за отчуждаване на имота. Изложил е подробни мотиви, с които е обосновал извода си, че заповед № 200/1994 г. е нищожна и не е породила вещноправно действие, поради което при влизане в сила на разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗОСОИ, с която е възстановен срокът по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., имотът е бил в патримониума на държавата, а не в собственост на наследодателя на ответника. По този начин въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, поради което липсва основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на постановеното решение до касационно обжалване по втория въпрос, поставен от жалбоподателя. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса относно начина, по който съдът следва да извърши преценка и анализ на показанията на свидетелите. В решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д. № 3719/2018 г. на ВКС, І г.о., на което се позовава жалбоподтелят, е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото; че не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани; че съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено; че съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти; че съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, отчел е констатираното противоречие в показанията на св. Т. Т. и Г. Т. от една страна и св. С. М. от друга /относно обстоятелството дали са провеждани срещи с участието на майката на ищеца - А. И. и ответника Б. Т., на които да са обсъждани имуществени въпроси и въпросът за притежаваната от А. И. 1/5 ид. част от процесния имот/ и проведената между тези свидетели очна ставка, и е посочил защо кредитира показанията на св. Т. и Т., които са в родствени отношения и с двете страни, и не дава вяра на показанията на св. М.. Приел е, че същата е сестра на ответника и е заинтересована от изхода на спора. Несъгласието на жалбоподателя с извода на съда във връзка с кредитирането на показанията на свидетелите не е основание за достъп до касация. Следва да се посочи, че съдът е дал вяра на показанията на останалите свидетели, посочени от жалбоподателя, които са заявили, че в къщата от години е живял само Б. Т.; че той е правил ремонти, не познават майката на ищеца А. И. и не знаят за спорове за този имот, но при съвкупна преценка на всички гласни доказателства е приел, че не се установява с поведението си жалбоподателят да е отричал правата й върху спорната 1/5 ид. част.

Въпросът за начина, по който следва да се осъществи косвен съдебен контрол върху заповеди и решения, с които се възстановява собственост и към кой момент следва да се преценява наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността съобразно разпоредбите на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др, се поставя от жалбоподателя с оглед твърдението му, че в случая въззивният съд не е упражнил такъв контрол във връзка с възражението му за материална незаконосоъбразност на решението за възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищеца, като не е проверил наличието на предпоставките за реституция - по кой закон и на какво основание е извършено отчуждаването, дали имотът се обхваща от нормата на § 2 ПЗР на ЗОСОИ, дали е бил в патримониума на държавата към 1997 г., дали е възстановено полученото парично обезщетение. Тези твърдения не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Предпоставките за възстановяване на правото на собственост върху спорната 1/5 ид. част в полза на майката на ищеца като наследник по закон на К. П. са изследвани подробно от въззивния съд. Така във връзка с основанието за отчуждаване на имота съдът е обсъдил представения по делото протокол № 5 от 28.07.1970 г. за оценка на отчуждения за обществени нужди имот пл.№ *, собственост на държавата и на наследниците на П. Т., и масивната жилищна сграда; заповед № 200/1994 г. на кмета на Община Благоевград, в която е посочено, че се издава на основание чл. 100 ЗТСУ/ отм./ и праводателят на ответника се обезщетява със жилище на втория етаж на [улица] за отчужден имот с пр.9, реш. 49, п.9 от 08.08.1970 г.; решение № 349 от 29.10.1970 г. по гр.д. № 596/1970 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е увеличено обезщетението, което се следва на наследниците на П. Т. за имот пл.№ * в кв. 1 по плана на града, ведно с жилището и другите постройки в имота; молбата на наследодателя на ответника - Т. Т., от 18.08.1992 г. до кмета на община Благоевград, в която същият сочи, че за отчуждения с решение № 42, т.9 от 08.08.1970 г. съсобствен недвижим имот пл.№ *** в кв. 1 по плана на [населено място] е обезщетен имотно с два апартамента; решение № 5 от 12.07.1948 г. на Комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС за отчуждаване на жилище на първия етаж на [улица], ведно с идеални части от общите части на сградата и дворното място, в което изрично е посочено, че не се отчуждава по реда на този закон жилището на втория етаж, състоящо се от три стаи и салон, и една стая, една кухня и зимник в сутерена на къщата. Всички тези доказателства, преценени в съвкупност, са мотивирали въззивния съд да направи извод, че процесният имот е бил отчужден от наследниците на П. Т. през 1970 г. по реда на ЗПИНМ / отм./, поради което попада под действието на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Изводът на въззивния съд, че към момента на влизане в сила на § 2 ПЗР на ЗОСОИ отчужденият имот е бил в партимониума на държавата, е мотивиран с резултата от проведения косвен съдебен контрол върху Заповед № 200/ 1994 г., която въззивният съд е приел, че е нищожна и не е породила вещнопрехвърлително действие. Обстоятелството, че на К. П. е било определено парично обезщетение съобразно квотата й в съсобствеността, и че наследникът й по закон А. И. е възстановила полученото обезщетение при съобразяване на Закона за деноминацията на лева, не е било спорно по делото и се установява и от представената квитанция към приходен касов ордер от 25.04.2001 г. Преценката на въззивния съд за наличието на предпоставките за възстановяване на правото на собственост върху отчуждения имот е направена към момента на влизане в сила на разпоредбата на § 2 ПЗР на ЗОСОИ - 22.11.1997 г. при отчитане на обстоятелството, че искането за отмяна на отчуждаването е направено от К. П. в рамките на възстановения срок по чл. 4 от ЗВСВНОИ, и е в съответствие с приетото в решение № 514 от 11.07.2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и с разясненията, дадени в т.3 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д. № 6/2005 г. на ОСГК. Несъгласието на жалбоподателя с направените от въззивния съд фактически и правни изводи по естеството си представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение, което не е основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по въпроса за предмета на съдебния акт по иск за ревандикация на част от недвижим имот. Невярно е твърдението, че в случая въззивният съд не бил взел становище по въпроса дали ищецът доказва правата си, основани на реституция по определен закон, а е коментирал единствено дали ответникът е могъл да придобие права върху спорния имот. Въззивният съд подробно е изследвал наличието на всички елементи от фактическия състав на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и е обосновал извод, че ищецът се легитимира като собственик на тази идеална част на основание реституция в лицето на А. И. и наследство от З. И., който е неин съпруг и наследник по закон. Обсъдил е и правопрекратяващото възражение на ответника за придобиване на реституираната идеална част по давност и е намерил същото за неоснователно. В обобщение е направил извод, че са налице всички предпоставки за уважаване на ревандикационния иск- собственик на процесната 1/5 ид. част е ищецът и тази идеална част се ползва от ответника без основание.

Последният въпрос - дали възстановяването на полученото обезщетение при отчуждаване на имоти е елемент от фактическия състав на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Решение № 7 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 2146/2008 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава жалбоподателят, е неотносимо към този въпрос, поради което не обосновава наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С него касационната инстанция се е произнесла по въпроса дали връщането на имотно обезщетение като последица от отмяна на отчуждаването поражда задължение за общината на плоскостта на неоснователното обогатяване да възстанови на правоимащите лица платената от тях разлика в стойността на имотите към момента на отчуждението. В случая се касае за получено парично обезщетение, връщането на което е условие за влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването - чл. 6, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност като самостоятелно основание за достъп до касация предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон, от процесуални нарушения при преценка на доказателствата или необоснованост /на които се позовава в настоящия случай жалбоподателят/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателят Б. Т. Т. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на адв. Н. И. Г. адвокатско възнаграждение за оказаната от него на основание чл. 38, ал.1, т.3 ЗАдв безплатна адвокатска помощ на П. З. И. за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 300 евро.

Водим от гореизложеното съдът