Определение № 2329 от 22.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 461/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация – Шумен” ООД, представлявано от адв. Р. И., срещу решение № 299 от 15.11.2024г. по т.д. № 365/2024г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 29 от 02.05.2024г. по т.д. № 27/2023г. на Окръжен съд Шумен. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Кумер” ЕООД по предявен иск по чл.92 ЗЗД сумата 900 000 лева, представляваща неустойка, дължима на основание чл.29, ал.1 от договор № ДОП-26/01.11.2022г., сключен между страните на основание чл.112 ЗОП, ведно със законната лихва върху главницата от 12.05.2023г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е тълкувал договора относно неговия предмет в пълно противоречие с формираната по приложението на чл.20 ЗЗД практика, като неправилно е приел, че когато страните са сключили договора, не са придали на задълженията по допълнителните услуги съществен характер. Поддържа, че т.нар. допълнителни услуги са съществени, тъй като касаят планирането на потреблението на електрическа енергия от ВиК – Шумен и без предоставянето им дружеството е в невъзможност да управлява и оптимизира в най-добра степен потреблението на електрическа енергия. Сочи, че това е довело и до неправилен извод за наличие на елементите на фактическия състав за възникване на отговорност за неустойка. В тази връзка твърди, че „Кумер” ЕООД се е намирало в трайно неизпълнение на договорните си задължения, тъй като не е предоставило допълнителните услуги, които са част от търговската надбавка, и нито една от тези услуги не е отделно остойностена, с оглед на което и поради неизпълнението на такива касаторът няма друг избор освен да откаже заплащане на пълния размер на търговската надбавка. Намира, че поради неизправността си „Кумер” ЕООД не е разполагал с право да развали договора и да претендира уговорената неустойка при разваляне на договора поради виновно неизпълнение. Излага и съображения за нищожност на уговорената неустойка поради противоречие с добрите нрави, тъй като се изчислява и заплаща неустойка върху стойност на доставки за бъдещия ненастъпил период, каквото е ясно, че няма да има поради прекратяване на договора. В този смисъл намира, че неустойката е обвързана с едно вече невъзможно изпълнение и така тя излиза извън законовите си цели.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли при спор относно действителната воля на страните и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор съдът да тълкува същия съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, систематичното място на всяка от уговорките и обстоятелствата, при които са направени, изхождайки не от буквалния смисъл на текста? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 128/2019г. по гр.д. № 887/2019г. на ВКС, II г.о., решение № 81/2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 167/2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, I г.о.

2. Нищожна като противоречаща на добрите нрави ли и неустойка, която не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора, като го обезщети за вредите, понесени от неизпълнението на длъжника, а да го обогати неоснователно, излизайки извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция?

3. Следва ли наведено от страна в процеса възражение за противоречие на договорената неустойка с добрите нрави да бъде конкретно и реално, произтичащо от договорна разпоредба или от практическото развитие на отношенията в договорната връзка, а не резултат от оценката на правораздавателния орган, който приема, че е меродавно начисляване на неустойка върху стойност на доставки за бъдещ ненастъпил период, още повече, когато е ясно, че такива доставки няма и да има, тъй като договорът е прекратен поради разваляне?

4. При въведено в процеса възражение за противоречие на предявена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивите на решението си да разгледа и прецени едни или няколко от критериите, посочени в т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по последните три въпроса в противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 181 от 26.02.2015г. по т.д. № 4386/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 99 от 08.07.2010г. по т.д. № 984/2009г. на ВКС, I т.о., решение № 776 от 05.01.2011г. по гр.д. № 969/2009г. на ВКС, IV г.о.

5. Дължи ли се договорна неустойка, ако страната, която я претендира, не е изпълнила или не е имала готовност да изпълни насрещните си задължения по договора? Твърди се произнасяне по въпроса в противоречие с решение № 105 от 02.07.2014г. по т.д. № 2617/2013г. на ВТК, II т.о., решение № 21 от 12.07.2010г. по т.д. № 470/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 105 от 02.07.2014г. по т.д. № 2617/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, II т.о.

Ответникът по касация „КУМЕР” ООД, представлявано от адв. Я. Н., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като касаторът не е обосновал защо посочените от него въпроси са обусловили изхода на спора, а от друга страна, въпросите са неясно формулирани и касаят изясняване на ясни законови текстове, по които няма формирана противоречива практика. Поддържа още, че по първия въпрос въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а по отношение на останалите въпроси касаторът не е обосновал защо счита, че са обусловили изхода на делото. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и самостоятелни мотиви. Приел е за установено, че на 01.11.2022г. на основание чл.112 ЗОП и решение № D234892/12.09.2022г. на възложителя за определяне на изпълнител на обществена поръчка между страните е бил сключен договор №ДОП-26/01.11.2022г. с предмет доставка от страна на „Кумер“ ООД на нетни количества активна електрическа енергия на ниско и средно напрежение до възложителя „ВиК – Шумен“ ООД и предоставяне на допълнителни услуги от изпълнителя „Кумер“ ООД чрез извършване на дейност като координатор на стандартна балансираща група, съгласно Закона за енергетиката (ЗЕ), Правилата за търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ) и Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ). Посочил е, че съобразно чл.1, ал.3 от договора прогнозното нетно количество електрическа енергия на ниско и средно напрежение, което е предвидено да се доставя за срока на договора, е определено на база консумираната електрическа енергия през предходни 12 месеца, умножено по срока, и възлиза общо на около 38 000 мегаватчаса (MWh). Взел е предвид, че в чл.6, ал.2 страните са уговорили, че стойността на договора, определена въз основа на прогнозното количество активна електрическа енергия по чл.1, ал.3, и предложената от изпълнителя цена за търговска надбавка на един MWh с включени небаланси за сметка на доставчика, без ДДС, акциз, такси за достъп и пренос, „задължение към обществото“, мрежови такси и други плащания, определени от ECO и/или съответния мрежови оператор и/или регулаторни органи, възлиза на 18 000 000 лева без ДДС. Посочил е, че съобразно чл.7 от договора възложителят се е задължил да заплаща на изпълнителя ежемесечно стойността на реално потребените количества нетна активна електрическа енергия за ниско и средно напрежение, отчетена от монтираните средства за търговско измерване в съответните обекти, в срок до 30 дни, считано от получаването на фактура, като съгласно чл.14, т.2 цената по договора включва реално потребените количества нетна активна електрическа енергия за ниско и средно напрежение плюс търговската надбавка, определена съгласно уговореното между страните.

Въззивният съд е приел за установено от заключението на комбинираната съдебнотехническа и счетоводна експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, че доставчикът през целия срок на действие на договора е изпълнявал всички свои задължения, включително и основното задължение за доставка на нетна активна електрическа енергия за ниско и средно напрежение, поради което съдът е намерил за неоснователно направеното от въззивника възражение за неизпълнение. Посочил е, че според заключението издадените от доставчика в периода 30.11.2022г. – 01.06.2023г. 7 бр. фактури на обща стойност 7 627 631,08 лева са осчетоводени от двете страни, като въззивникът „ВиК – Шумен“ ООД е ползвал право на приспадане на данъчен кредит, но към датата на завеждане на иска не е платил нито една от сумите по издадените фактури, като главниците са погасени в хода на процеса, на 22.11.2023г. Приел е, че с уведомление за разваляне на договор № ДОП-26/01.11.2022г., получено от въззивника „ВиК - Шумен“ ООД на 06.04.2023г., изпълнителят е поканил възложителя в седмодневен срок от получаването да заплати задълженията по договора в размер на 4 868 532.17 лв. с предупреждение, че при неизпълнение счита договора за развален. Взел е предвид, че не са ангажирани доказателства за плащане на задълженията по фактурите в дадения срок, както и доказателства, че по време на действие на договора до датата на отправяне на предупреждението за развалянето му от стана на изпълнителя възложителят е правил възражения във връзка с изпълнението на задължения от страна на „КУМЕР“.

Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на въззивника за недължимост на уговорената между страните търговска надбавка. Взел е предвид, че съобразно уговореното в чл.6, ал.3 от договора и заключението по извършената експертиза цената за доставка на един MWh нетна електрическа енергия за ниско и средно напрежение се формира на средната месечна цена за базов товар, сегмент ПДН на БНЕБ + търговска надбавка в размер на 63.50 лева без ДДС, с включени небаланси за сметка на доставчика, като цената не включва ДДС, акциз, такси за достъп и пренос, „задължение към обществото“, мрежови такси и други плащания, определени от ECO и/или съответния мрежови оператор и/или регулаторни органи, съгласно ценовото предложение на изпълнителя. Приел е, че така уговорената цена включва разходите (таксите) за регистрация на възложителя като участник в стандартна балансираща група като непряк член съгласно ПТЕЕ и неговото включване като активен член на пазара на балансираща енергия; всички разходи, свързани с пълната процедура по регистрация и извеждане на обектите на възложителя на свободния пазар на електроенергия; цена за доставка на нетна активна енергия на ниско и средно напрежение, без в балансиращата група допълнително да се начисляват суми за излишък и недостиг, нито такса за участие в балансиращата група. Посочил е, че в случай на небаланси на електрическата енергия същите са за сметка на изпълнителя; администрирането на графиците и обмена на информация с лицензирания оператор на електроразпределителната мрежа (ОРМ), на територията на която се намира съответната измервателна точка; регистрираните небаланси (положителни, отрицателни), всички други разходи, свързани с участието на възложителя на свободния пазар на електрическа енергия; разходи за балансиране на електроенергийната система за снабдяване и всички други неупоменати разходи, свързани с изпълнение на поръчката. Приел е, че уговорената между страните цена се прилага за всички тарифни зони (върхова, дневна и нощна), като в нея не са включени регулаторно определените такси за пренос и достъп през/до електроразпределителните мрежи, за пренос и достъп през/до електропреносната мрежа, за „задължения към обществото“, други регулируеми от КЕВР цени, акциз по ЗАДС и ДДС. Намерил е, че доколкото съгласно уговорките между страните всички небаланси са за сметка на „Кумер“ ООД, то несъмнено при изпълнение на задълженията си доставчикът е осъществявал мониторинг на употребената енергия от „ВиК Шумен“ ООД с цел минимизиране разходите, свързани с ползването на балансираща енергия от ECO, и е изготвял прогнози за нужните количества електрическа енергия. Изтъкнал е, че с оглед избрания от страните модел, при който ценообразуването се основава на „базов товар“, за възложителя е било без значение в какви часови диапазони потребява енергията - в скъпи или евтини. Приел е, че именно защото рискът от небаланса е за сметка на изпълнителя, то като част от цената се дължи и уговорената търговска надбавка, размерът на която е определен в самия договор. Добавил е, че всички вторични задължения, изпълнението на които се оспорва от възложителя, е следвало да бъдат осъществявани от изпълнителя преди всяка доставка на енергия, поради което е счел, че с приемане на доставените количества енергия, за което няма спор, възложителят се е съгласил, че всички предхождащи доставката задължения също са изпълнени.

С оглед приетите за установени изпълнение на задълженията от страна на доставчика и липса на изпълнение на основното задължение на възложителя за заплащане цената на доставената енергия, което надвишава 1/5 от стойността на договора, въззивният съд е достигнал до извод, че неизпълнената част от договора е значителна с оглед интереса на изпълнителя, поради което за него е възникнало правото да го развали. Приел е, че изпълнителят надлежно е упражнил това свое право и считано от 14.04.2024 г., договорът е бил развален. Посочил е, че задължението за заплащане на неустойка се намира в тясна функционална връзка със задължението, което обезпечава - зависи от него и е акцесорно спрямо него. Посочил е, че в чл.29, ал.1 от договора страните са уговорили, че при развалянето му поради виновно неизпълнение на някоя от страните виновната страна дължи неустойка в размер на 5% от стойността на договора. Приел е, че с оглед посочената в чл.6, ал.2 от договора стойност от 18 000 000 лева неустойката по чл.29, ал.1 е в размер на 900 000 лв. Намерил е за неоснователно наведеното в отговора на исковата молба възражение за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Съобразил е разясненията, дадени в тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК, според които нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочил е, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Отбелязал е, че при конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Приел е, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като прекомерността на неустойката сама по себе си не я прави нищожна, а същата е нищожна, когато размерът и формирането излизат извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а целта и е несправедливо обогатяване. Отбелязал е, че според практиката на ВКС нищожна е неустойка, която надвишава уговорения размер на основното задължение, когато договорът възлага едностранно или по явно неравностоен начин отговорността за евентуално неизпълнение, когато е нарушен принципът на свободното договаряне, когато в нарушение на принципа на баланс и равнопоставеност между страните се уговаря неустойка за неизпълнение само на едната страна. Въззивният съд е намерил, че в случая предвидената неустойка не противоречи на добрите нрави и не нарушава принципа на неравнопоставеност, тъй като отговаря на основните си функции да обезпечи кредитора и да санкционира длъжника. Посочил е, че уговорената неустойка има компенсаторен и санкционен характер, като от една страна размерът от 5%, представлява само 1/20 част от стойността на договора – 18 000 000 лева, а от друга страна размерът на неустойката от 900 000 лева е осем пъти по-нисък от размера на възникналото и неизпълнено задължение за заплащане цената на доставена и потребена ел. енергия - 7 627 631.08 лева. Съобразил е още, че страните не са обезпечили изпълнението на задължението с други правни способи, и е достигнал до извод, че неустойката не противоречи на добрите нрави, поради което клаузата не е нищожна.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос се отнася до прилагането на чл.20 ЗЗД и тълкуването на договора и е поставен във връзка с твърденията на касатора, че направеното от въззивния съд тълкуване относно основния предмет на договора и дали в него се включват допълнителните дейности по чл.1, ал.2 не съответства на действителната воля на страните. В случая въззивният съд действително е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, че при тълкуване на чл.1, ал.2 от договора в съответствие с останалите му клаузи се налага извода, че посочените в чл.1, ал.2 дейности не са част от предмета на договора, а са допълнителни дейности, които не са съществен елемент от правоотношението по договора. Независимо от това, въззивният съд е изложил и съображения, че от събраните по делото доказателства, в това число заключението на комбинираната съдебнотехническа и счетоводна експертиза, се установява изпълнението на всички задължения на доставчика през целия срок на действие на договора, както и че доколкото всички вторични задължения, изпълнението на които се оспорва от възложителя, е следвало да бъдат осъществявани от изпълнителя преди всяка доставка на енергия, с приемане на доставените количества енергия възложителят се е съгласил, че всички предхождащи доставката задължения също са изпълнени. Следователно поставеният въпрос се отнася до съображения на въззивния съд, които не са единствено обуславящи изхода на делото, и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, по поставения въпрос за приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС – цитираните от касатора решения, както и решение № 100 от 10.08.2015г. по т.д. № 1191/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 80 от 08.05.2012г. по гр.д. № 1315/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В настоящия случай първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил въззивният съд, не се е отклонил от формираната практика на ВКС, като е тълкувал волята на страните при съобразяване на установените в чл.20 ЗЗД критерии.

Поставените от касатора втори, трети и четвърти материалноправни въпроси са свързани със задълженията на съда при преценка валидността на клауза за неустойка с оглед съответствието й на добрите нрави и относимите критерии, които съдът следва да обсъди при осъществяване на тази проверка. Въпросите могат да бъдат обобщени по следния начин: „Кои са критериите и релевантните обстоятелства, които съдът следва да съобрази, при извършване на проверка за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави?“ Така обобщеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По правния въпрос е налице задължителна съдебна практика по т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, с която е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната задължителна съдебна практика.

Петият въпрос по начина, по който е формулиран, е предпоставен от невъзприето от въззивния съд твърдение – че ищецът не е изпълнил или не е имал готовност да изпълни насрещните си задължения по договора. В случая въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от касатора възражение за неизпълнение на договора от страна на ищеца, като е приел за установено изпълнението на всички негови задължения. Поради това поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.290, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода на спора.

Допускането на касационно обжалване по посочения въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 18 000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение