Определение № 3398 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3820/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Хасково против въззивно решение № 250 от 13.06.2024 г. по гр.д.№ 210/2024 г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 22 от 12.01.2024 г. по гр. д. № 3230 / 2022 г. на Районен съд – Хасково. С последното е признато за установено по отношение на касатора, че ищецът М. С. Д. е собственик по давност на поземлен имот с идентификатор № ***по КККР на [населено място], с адрес – [населено място], местност ж.р.“О.“, с площ 486 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, с номер по предходен план ***. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобиване по давност, нарушение на процесуалните правила при анализа на доказателствата и необоснованост на изводите, че имота не е общинска собственост и че е придобит по давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Противоречие със съдебната практика се твърди по следните въпроси: 1.Владелец или държател е лицето, което е получило от неговия собственик недвижим имот за ползване? 2.Презумпцията на чл. 69 ЗС следва ли да се счита оборена, ако е установено наличие на правно основание за осъществяване на фактическата власт върху имота? Намира ли приложение презумпцията, когато при установяване на фактическата власт върху имота не се осъществява владение, а държане? След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, може ли то да се превърне във владение, ако държателят не демонстрира спрямо всички, че владее имота с намерение да го свои, т.е. владението да не е установено по скрит начин? Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като решението не противоречи на съдебната практика, а формулираните въпроси са неотносими. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Ищецът М. С. Д. е собственик на поземлен имот с идентификатор № 77195.708.217 – съседен на процесния, след като с влязъл в сила план по чл. 16 ЗУТ този имот му е отреден вместо притежавания от него имот по нот. акт № 104,т.ІV/1993 г. Съсед на този имот и собственик на процесния е бил Д. Т., който с нот. аакт № 64, т.1/1970 г. е признат по давност за собственик. Към 1970 г. процесният имот е описан като лозе. Бил е извън строителните граници на [населено място] в м. „О.“. По кадастралния план от 1988 г. имота също е извън регулацията, но е записан на името на Д. Т. на основание нот. акт от 1970 г. През 2000 г. този план е оцифрен и имота не е записан на никого, поради което е включен в остатъчен общински фонд. Кадастралната карта е приета 2006 г., а през 2019 г. е одобрен планът за новообразуваните имоти и процесния имот е записан като такъв от общинския фонд. Установено е, че не е заявяван за възстановяване и за изкупуване на осн. пар.4а и пар.4б ЗСПЗЗ. По КК, имота е включен в урбанизираната територия и е отреден за ниско застрояване до 10 м. по одобрения през 2009 г. ПУП За поземлен имот с идентификатор № ***е съставен АЧОС № 6699/26.11.2014 г., в който като основание за придобиване на собствеността от общината е записан пар.42 ЗОС. Областната администрация, а и общината установяват, че имота не е актуван за държавен. СТЕ е установила, че с приетия ПУП от 2009 г. имота не е отреден за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно жилищно или комунално обслужване. С одобрения план по чл.16 ЗУТ е предвидено отчуждаване на част от площта на процесния имот за улица, в резултат на което площта му от 547 кв.м. е „намалена“ на 486 кв.м. Предмет на спора е само останалата площ от 486 кв.м. и само за нея е уважен иска. Свидетелите Й. и Д. установяват, че Д. Т., като се разболял, дал имота на ищеца да го ползва. Д. починал 80-те години. Ищецът от тогава го ползва, насадил овощни дръвчета в северната част, а в южната – лозе, започнал да обработва мястото, със знанието и съгласието на собственика. Имота е приобщен с ограда към неговия имот и между двата има само пътека. След смъртта на Д. никой не предявявал претенции за имота, никой, включително и Общината не го притеснявали. В собственото си място, ищецът имал виличка, в която живеел летния сезон. Свидетелят Й. посочва, че имал имот в същата вилна зона, в която се намирал процесния имот и този, собственост на ищеца. Към момента, когато свидетелят закупил имота си – през 1980 год., ищецът обработвал имотите. В тази насока са и показанията на свидетеля Д.. Въззивната инстанция е приела, че имота не е станал общинска собственост на основание пар.42 ЗОС, защото не е бил държавен и не е бил отреден към момента на влизане в сила на този параграф /1999 г./ за мероприятията, предвидени в този текст, т.е. не е налице трансформиране на държавна собственост в общинска, защото имота е принадлежал на физическо лице. Затова пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността не е пречка за придобиването му по давност от ищеца. Прел е, че имота не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, защото не е обобществен, върху него са запазени реалните граници, което се установява от издадения през 1970 г. нотариален акт по обстоятелствена проверака. Затова е неприложим чл. 19 ЗСПЗЗ и имота не е част от общинския поземлен фонд. Въз основа на свидетелските показания, съдът е приел, че ищецът го е владял, че са доказани и признаците на владението и че го е придобил по давност. Отнемането на част от него за улица е преценено като ирелевантно за спора. Отнетата за улица площ не е предмет на иска. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Въпросите в изложението са формулирани явно във връзка с последните изречения от показанията на св. Й., че М. не му е казвал, че този имот е негов. „Той не е негов, само го ползва през тези години, защото Д. му го даде“. Последното изречение от показанията обаче е: „той иска да стане собственик“. Така цитираните изречения от касатора са изкарани от общия контекст, като относно намерението за своене не се съобразява последното изречение. В мотивите към т.І от ПП-6-74 изрично е посочено, че наличието на облигационни отношения между собственик и трето лице за отстъпване правомощие на собственика, сочи на държане, но съдът трябва да изследва дали лицето, което упражнява фактическа власт не е установило владение за себе си, а не държане. В цитираните от касатора Решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., ГК, II г. о. и Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о. е прието, че „ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно“. Същото е прието и в цитираното от касатора Решение № 109 от 16.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3708/2022 г., II г. о. Разграничение кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и кога – не е направено в Решение № 144 от 2.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о. С Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о. е конкретизирано, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Когато обаче е налице основание, което предполага държане е необходимо доказване промяна на намерението спрямо собственика. В настоящия случай Общината не е собственик, поради което не е било необходимо да се демонстрира намерение за своене по отношение на нея. Тя е актувала имота през 2014 г. В случая е установено предаване на фактическата власт върху имота от собственика Д. Т. към 80-те години на миналия век. Обстоятелството, че свидетеля Й. определя това като предаване на ползването не ангажира съда, тъй като той следва да определи и квалифицира установените фактически отношения. Писмени доказателства за предаването няма. Действията на ищеца, които свидетелите установяват по отношение на спорния имот – ограждане към неговия имот, засаждане с трайни насаждения – овощни дръвчета и лозе и тайно установено състояние от повече от 20 години сочат на изявено намерение за своене. Носителят на ограниченото право на ползване и притежателят на уговореното ползване на облигационно основание не включват нито ограждане на имота нито засаждането му с трайни насаждения по аргумент от чл. 56 и сл. ЗС. Наследниците на Д. Т. не са страна по спора и по отношение на тях решението не формира сила на пресъдено нещо, но не се установява и те да са прекъснали владението на ищеца след смъртта на Д. Т.. Решение № 9 от 10.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1440/2019 г., II г. о. е разгледан въпроса „дали презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана в отношенията между сънаследници когато фактическата власт на един от тях е установена и се осъществява въз основа на облигационно отношение - предоставено право на ползване от наследодателите“. По настоящото дело не се касае за отношения между сънаследници или съсобственици. Общината изобщо не е собственик. Затова посоченото решение е неотросимо. Същевременно общината не се легитимира като собственик на основание, предвидено в закона, на което се позовава, не е установила владение и също не е прекъснала владението на ищеца. Затова поставените въпроси не са определящи за изхода от спора. По изложените съображения съдът приема, че не е налице наведеното основане по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните въпроси. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за тази инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер – 1000 лв., за които е отразено в договора, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение