Определение № 424 от 01.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. И. Т., чрез адвокат П. П., срещу въззивно решение № 48/27.01.2020 г., постановено от Великотърновски окръжен съд по в.гр.д. №848/2019 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. Д. Д., чрез адвокат Б. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Павликенски районен съд, е предоставил, на основание чл. 127, ал. 2 СК, родителските права на малолетните деца М. Б. Т. и П. Б. Т. на майката С. Д. Д. и определил местоживеене на двете деца при майката. Определил е следният режим на лични отношения на бащата Б. Т.: да вижда децата и да ги взема при себе си с преспиване всяка първа и трета седмица от месеца от 17.00 часа в петък до вечерта на съответния неделен ден. Осъдил е бащата да плаща месечна издръжка в размер на 150 лева за всяко от двете деца, считано от влизане на решението в сила до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на определения размер. Б. Т. е осъден да заплати на С. Д. съдебноделоводни разноски в размер на 150 лева, сторени във въззивната инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, препращайки в тази част от мотивите си към решението на първоинстанционния съд, че С. Д. и Б. Т. са родители на децата М. Т. и П. Т.. Установил, че между родителите не е налице сключен брак, а същите са съжителствали на семейни начала в [населено място], първоначално под наем, а впоследствие – в закупено от двамата през 2012 г. в съсобственост общо жилище. Съдът приел за установено още, че през лятото на 2017 г. страните са се разделили, като Б. Т. напуснал общото жилище, а там останали да живеят С. Д. и двете деца. Установил, че жилището е пригодно за отглеждане на двете деца. Майката полага ежедневните грижи за децата, същите не се оставят без надзор, а когато тя е на работа за децата са полагани грижи от дядото и бабата по майчина линия. Приел, че детето П. Т. редовно посещава детска ясла в [населено място], ходи спретнато и поддържано, води се и прибира от майката. По отношение на детето М. Т., съдът установил, че същото е записано в шести клас в ОУ “ Св. Климент Охридски“ [населено място], индивидуална форма на обучение, редовно посещава учебните занятия. Установил, че М. Т. е освиделствена от ТЕЛК с признати ВСУ 56 % без чужда помощ, като детето е родено със синдром на Д.. Бащата живее в дома на настоящата си приятелка в [населено място], като съвместно ползват втори етаж от двуетажна къща. Майката работи в “Хайпро България“ ООД на длъжност “птицевъд“ при основно месечно възнаграждение в размер на 582 лв., а бащата работи в “Унипак“ АД на длъжност “помощник машинна бобина“ и получава брутно трудово възнаграждение в размер на около 1279 лева месечно. С. Д. лично погасява ежемесечно вноска в размер на 200 лева към “УниКредит Булбанк“ АД, дължима по ипотечен кредит, отпуснат на двете страни по делото за закупуване на обитаваното от майката и децата жилище. Съдът дал предпочитание на майката като съобразил следните обстоятелства: ниската възраст на децата към датата на постановяване на решението ( М. – навършени 10 г. и П. – навършени 2 г.); големият обем грижи, които възрастта на децата налага; характера и поведението на всеки от двата родители; способността да се полагат в необходимата степен лични и непосредствени грижи към децата; възможностите на родителите да осигурят нормална и задоволяваща потребностите на децата домашна обстановка и средства за издръжка; съдът приел, че в случая връзката “майка-дете“ е незаменима, като интересът на децата налага упражняването на родителските права да се предостави на майката. Същата е емоционално обвързана с децата и с правилни разбирания за тяхното възпитание. Взето е предвид, че С. Д. е с по-ниски доходи от Б. Т., като същата има и разходи за изплащане на банков заем, но съдът е счел, че тези обстоятелства са свързани с издръжката на децата, а не с наличието, респ. липсата на родителски качества. Отчетено е, че бащата няма друго жилище, а би отглеждал децата в къщата на настоящата си приятелка, при съвместно съжителство с нея, едната й дъщеря и бащата на приятелката си, което е възприето от съда и като невъзможност на Б. Т. да осигури стабилност на децата си, каквато С. Д. може да даде. Съобразено е, че смяната на средата би дало негативно отражение върху децата, предвид обстановката, с която са свикнали и в която се чувстват спокойни. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без обаче да сочи въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, нито в кои съдебни актове е обективирана тази практика. По същество са релевирани основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281 ГПК. Несъгласието с изводите и крайното заключение на съда не обуславя само по себе си допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е взел предвид и обсъдил релевантните факти и обстоятелства по делото, извършил е самостоятелен анализ, подложил е на преценка относимите доказателства, с оглед на което твърденията на касатора за необсъждане на въпросите за материалното му състояние, неговите родителски качества и т.н. се явяват необосновани. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая нито е формулиран правен въпрос като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, нито е налице наличие на специалното основание по т.1 на чл. 280 ГПК. И накрая, с оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетното дете, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение, и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване и на други основания, непосочени от касатора. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 300 лв. заплатен адвокатски хонорар, който се установява от писмен договор за правна защита и съдействие от 11.03.2020 г. Мотивиран от горното, съдът