Определение № 816 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1697/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Братя М.“ ООД срещу въззивно решение на Софийски градски съд. Ищецът С. М. не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ответника първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 47 от Закона за хазарта иск за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща неизплатената част от реализирана печалба от хазартна игра, и е отхвърлен насрещният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на недължимо заплатената част от същата печалба. За да постанови решението си, въззивният съд, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е споделил извода на първата инстанция за недоказаност, при доказателствена тежест за ответника, процесната хазартна игра да е била осъществена с белязани карти, още по-малко белязването да е било извършено от ищеца. Въз основа на този фактически извод е приел от правна страна, че у частието в хазартна игра е по съществото си алеаторен договор при който срещу „залог“ евентуално се придобива печалба (при покриване условията на играта: познаване на отговор или число или комбинация от карти „по-силни“ според условията на играта от тези на крупие или на други участници и други подобни), като основно значение има случайността, поради което, за да откаже изплащане на печалба, организаторът на играта следва да установи, че случайния характер на играта е елиминиран. Приел е, че в конкретния случай е налице игра по смисъла на чл. 71, ал. 1, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 2 ЗХ, а именно игра с карти в игрална зала, поради което и съобразявайки недоказаността играта да е била проведена с белязани карти и по този начин да е елиминиран елементът на случайност, е намерил за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания, с което е обосновал и крайния си извод за основателност на първоначалния иск и неоснователност на насрещния. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решаващия извод на въззивния съд за недоказаност на факта на белязване на картите. Във връзка с допускането на касационното обжалване са формулирани въпросите: 1) какви са пределите между белязани карти и повредени карти и всеки белег на картата ли нарушава алеаторния характер на правоотношението което възниква между участника в хазартните игри и организатора; в тази хипотеза – дори и едно леко прегъване на някой край на картата е достатъчна подсказка, която да може да елиминира „случайността“ от играта – как би следвало да се установява дали е от нормална игра с картите или е от нарочни действия; 2) необходимо ли е участникът в хазартните игри да е бил недобросъвестен или обективния факт на нарушаване на случайния характер на играта поради белязване на картите е достатъчен за да не бъде изплатена печалбата; 3) как трябва да се докаже тази недобросъвестност, като се има предвид, че тя може да е резултат от вътрешни мисли на играча; 4) отпадането на случайния характер в този вид хазартен договор основание ли е за нищожност на договора; в каква степен премахването на случайността е такова основание; 5) откриване на безспорното манипулиране на една част от ръцете основание ли е да се счита играчът за недобросъвестен във всички изиграни ръце и това достатъчно ли е да се откаже изплащане на печалба; 6) противоречиви действия след самата игра на играча могат ли да се тълкуват до степен на недобросъвестност – в конкретния случай предоставянето на чужда банкова сметка не е ли едно доста подозрително действие, което да навежда на мисълта, че все пак може и лицето да се е ползвало от маркировката по картите; 7) ако отговорът на съда на горните въпроси е положителен, не би ли било редно показанията на свид. К. да бъдат допуснати с оглед на това, че в показанията си тя внася яснота относно последващите противоречиви действия на ищеца по първоначалния иск; 8) не е ли допуснал съдопроизводствена грешка съдът, като не се е обосновал относно отхвърлянето на доказателствата събрани чрез разпита на свид. К., след като изрично е бил сезиран по този въпрос във въззивната жалба? Във връзка с поставените въпроси се поддържа в касационната жалба основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводите, че спорът е първи от типа си за страната ни, но същевременно е един значителен въпросителен знак за хазартния бранш и в частност организаторите на хазартни игри, които би било редно да имат установен ред, според който да знаят как да процедират при подобни ситуации. Твърди се, че в конкретния случай са останали неизяснени някои доста съществени за материята твърдения. В тази насока се поддържа, че съдът е поставил знак за равенство между „белязани карти“ и „повредени карти“ при положение, че следва да се провежда разграничение, доколкото при дребни наранявания на карти, както в конкретния случай, на практика целият хазартен бранш остава без никаква защита срещу подобен тип измами от страна на играчите. Поддържа се също, че е неясно при откриване на измамливата игра на играча на по-късен етап какъв ще бъде механизмът за предявяване и евентуално възстановяване на нанесените щети, доколкото единственият начин да се докаже подобно нещо е посредством обяснения и показания, които обаче биват отхвърлени поради заинтересованост от изхода на делото, а това оставя организаторите на хазартни игри без работещ способ за справяне с този нововъзникнал проблем. Не са налице условия за допускане на касационното обжалване. На първо място, поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият, седмият и осмият въпрос се отнасят до правилността на извода на въззивния съд за недоказаност, поради което са от фактическо естество. Вторият, третият, петият и шестият въпрос, като отнасящи се до твърдяната недобросъвестност на ищеца, нямат отношение към същия извод, че не е доказано изобщо играта да е била проведена с белязани карти, поради което не се явяват обуславящи крайния правен извод за основателност на първоначалния иск и неоснователност на насрещния. С оглед изложените от въззивния съд допълнителни съображения за недоказаност и на обстоятелството твърдяното белязване да е било извършено от ищеца, въпросите биха били от значение само в случай, че е прието за установено наличието на белязване. Четвъртият въпрос също не се явява обусловил правните изводи на съда, тъй като нищожността на договора като възможна последица от отпадането на случайността не е обсъждана - въззивният съд е разглеждал това обстоятелство (в случай, че бъде доказано) като основание за отказ да се изплати печалбата, а не като основание за нищожност. На второ място, не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът