Определение № 50917 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2498/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10254 от 19.03.2021 г. по гр.д.№ 5308/ 2019 г., допълнено с решение № 10004/ 11.01.2022 г. по същото дело /неправилно квалифицирано като решение за поправка за очевидна фактическа грешка/, с което частично е отменено и частично е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 16286/ 2017 г. и по този начин в отношенията между „Юробанк България“ АД и Б. Б. К. е признато за установено, че Б. К. дължи на „Юробанк България“ АД равностойността в швейцарски франкове на 98 881,64 лева по курс купува за швейцарския франк към лева на „Юробанк България“ АД към дата на изпълнението, представляващи непогасена главница, ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 14.09.2016 г. до окончателното изплащане; възнаградителна лихва за периода от 12.08.2010 г. до 26.07.2016 г. в размер равностойността в швейцарски франкове на 36 339,25 лева по курс купува за швейцарския франк към лева на „Юробанк България“ АД към дата на изпълнението, дължими по Договор за потребителски кредит № НL43276 от 05.09.2008 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 51819/ 2016 г. на Софийски районен съд, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери съответно от 90 202,38 и 34 025,67 швейцарски франка, а изцяло е отхвърлен е искът за установяване на съществуването на задължение за плащане на 1 638,36 швейцарски франка – дължими такси и разходи по договор за потребителски кредит. Касаторът обжалва въззивното решение в отхвърлящата исковете част. Като основание за допускане на касационното обжалване този жалбоподател повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: при договор за кредит, отпуснат в чуждестранна валута и при уговорено задължение за връщането му в тази валута, подлежат ли на преценка за неравноправност клаузите, свързани с основния предмет на договора, ако са изразени на ясен и разбираем език; на ясен и разбираем език ли е клауза в договор за кредит, с която потребителят се е съгласил изрично да носи тежестта от валутния риск /рискът от повишаване на стойността на валутата, в която кредитът е отпуснат/ и какви са изискванията, на които такава уговорка следва да отговаря, за се счита за разбираема и ясна; кога една валута се счита за стабилна и допустимо ли е на банка, която професионално се занимава с финанси, да се възложи в тежест да прогнозира за целия срок на договора курса на валутата, в която е отпуснат кредита и то 15 години преди изтичане на срока на договора; има ли разлика между капитализация на суми и анатоцизъм. Счита, че по отношение на тези въпроси са налице всички допълнителни основания по т.1- т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Ответната страна Б. К. не взема становище. При служебна проверка за допустимостта на жалбата съдът констатира, че същата не подлежи на разглеждане по същество в частта, в която е отхвърлен искът за установяване на съществуването на задължение за плащане на 1 638,36 швейцарски франка. Цената на този иск съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК, при обявен от БНБ курс на лева към швейцарския франк към датата на постановяване на въззивното решение 1,86234, възлиза на 3 051,18 лв. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглеждат искове с цена под 5 000 лв, не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Подадената жалба срещу решението в тази му част е недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. В останалата част жалбата е допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел, че между страните по делото нямало спор за това, че са обвързани от сключен на 05.09.2008 г. договор за потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 102 000 лв, по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на ищцовата банка, съгласно Приложение № 1 към договора. Кредитът бил усвоен по посочения в договора начин - равностойността в швейцарски франкове на 20 510 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита за рефинансиране на потребителски кредит със същата банка и равностойността в швейцарски франкове на 81 490 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита за текущи нужди. Кредитът следвало да бъде връщан на месечни вноски, но плащанията били прекратени, като последното погасяване станало на 27.01.2012 г. за главница, на 20.04.2012 г. за възнаградителната лихва и на 27.04.2012 г. за таксите по кредита. Ответницата била надлежно уведомена, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, с нотариална покана, връчена й на 29.07.2016 г. На 14.09.2016 г. банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и такава била издадена на 02.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 51829/ 2016 г. на Софийски районен съд. Ответницата подала възражение срещу заповедта и за установяване на вземанията бил предявяване в срок от банката кредитор иск, по който е образувано настоящето производство. При тези фактически констатации въззивният съд извел от правна страна, че според практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ е длъжен да следи служебно за неравноправния характер на договорни клаузи, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Приел, че такъв характер имат клаузите, които касаят механизма на отпускане на кредита, на преизчисляване на размера му, както и този за превалутиране на месечните анюитетни вноски. Разрешеният кредит бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя, бил превалутиран служебно от банката в лева и преведен по друга сметка на кредитополучателя в лева. Погасяването на кредита следвало да се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. При сключването на договора ответницата имала качеството на потребител по смисъла на § 13 т.1 ДР ЗЗП. Ищцовата банка сключила процесния договор като търговец и били приложими разпоредбите на ЗЗП и Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Договорът бил изготвен предварително, върху съдържанието му кредитополучателят не можел да влияе. В доказателствена тежест на банката било оборването на презумпцията по чл.146 ал.4 ЗЗП, а такова доказване не било проведено. Нямало данни преди сключване на договора банката да е предоставила на ответницата достатъчна информация, въз основа на която да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск. Следвало да се приеме, че ответницата не е имала към момента на сключване на договора информация относно възможните промени в обменните курсове, така че да вземе решение на основата на „добра информираност“, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи. Поради това съдът приел посочените по-горе клаузи за неравноправни по смисъла на чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП - като не индивидуално договорени, не съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора. Съответно приел, че размерът на задълженията на кредитополучателя следвало да се определят съобразно първоначалния погасителен план, т.е. – при първоначално договорения лихвен процент, който е в размер на 6,5 %, като задълженията и погашенията да се изчислят в български лева. При използване на този механизъм размерът на неплатената остатъчна редовна главница към 13.09.2016 г. възлизал на 85 363,68 лв, представляващи 70 852,99 швейцарски франка по курса на банката към деня на усвояване на кредите; размерът на неплатената просрочена главница по месечни вноски за периода от 12.07.2010 г. до 13.09.2016 г. възлизал на 13 517,96 лв, представляващи 11 220,09 швейцарски франка; или главницата била в общ размер от 98 881,64 лева, представляващи 82 073,08 швейцарски франка, по курса към момента на сключване на договора; неплатената възнаградителна лихва за периода от 12.08.2010 г. до 26.07.2016 г. възлизала на 36 339,25 лв, представляващи 30 162,06 швейцарски франка по курса към момента на сключване на договора. Релевантният курс на швейцарската валута бил този към момента на изпълнението. За разликата до пълните предявени размери съдът намерил исковете за неоснователни и ги отхвърлил. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият формулиран от касатора правен въпрос, касаещ валутата по договора за кредит, е обуславящ. Въззивният съд е приел за установено право, възникнало от договор за банков кредит, уговорен в равностойност на 102 000 лв швейцарски франка и при поето задължение за връщане в швейцарски франкове, но е признал вземането за съществуващо в лева според релевантния банков курс на швейцарския франк към датата на изпълнението. Противоположно разрешение е дадено в соченото от касатора решение № 67/ 12.09.2019 г. по т.д.№ 1392/ 2018 г., І т.о., ВКС, поради което по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите въпроси ще бъдат разгледани като касационни доводи по същество. По изложените съображения съдът