Определение № 3313 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1607/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Петко П. К., чрез адв. И. В. и по насрещна касационна жалба на М. Е. К., чрез адв. С. С., против решение № 1276/02.12.2025 г. по в.гр.д. № 1506/2025 г. на Окръжен съд-Варна. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл.287, ал.2 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. По касационна жалба вх. № 72/05.01.2026 г. на Петко П. К.: Касаторът обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което упражняването на родителските права по отношение на децата Е. П. К. и К. П. К. е предоставено на майката М. Е. К. и е определен режим на лични контакти на бащата Петко П. К. с децата, както следва: всяка първа и трета седмица от всеки месец за времето от 18:00 часа в петък, или след приключване на учебните занятия на децата, до 19:00 часа в неделя, с преспиване, като под първа седмица от месеца се разбира седмицата, в която има ден понеделник; всяка четна година по време на В. празници за времето от 10:00 часа на първия ден до 15:00 часа на последния ден на празника; всяка нечетна година за времето от 10:00 часа на 24.12. до 18:00 часа на 26.12., с преспиване; всяка четна година за времето от 10:00 часа на 31.12. до 18:00 часа на 02.01., с преспиване; през пролетната ваканция, определена от МОН – всяка четна година след приключване на учебните занятия на последния учебен ден до 17:00 часа във вторник от почивната седмица, с преспиване, а всяка нечетна година – от 10:00 часа във вторник от почивната седмица до 18:00 часа в събота от почивната седмица, с пресписване; на рождения ден на бащата – 24 юли, за времето от 10:00 часа до 16:00 часа; на рождените дни на децата, съответно 23 декември и 25 май – всяка четна година за времето от 16:00 часа до 20:00 часа, при съобразяване на учебните занятия, а всяка нечетна година – в дните, следващи рождените дни на децата, а именно – 24 декември и 26 май, за времето от 16:00 часа до 20:00 часа, при съобразяване на учебните занятия; 2 пъти по 20 дни през летните месеци /м. юли и м. август/, когато майката не е в платен годишен отпуск, по уговорка между страните, а ако такава не се постигне – за времето от 01.07. до 20.07. вкл. и за времето от 21.08. до 10.09. вкл. – от 10:00 часа на първия ден до 18:00 часа на последния, като в останалото време на тези месеци не се прилага определеният седмичен режим, тоест децата през оставащите дни от м. юли и м. август ще бъдат при майката. Поддържа се, че решението в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Според касатора изложените от въззивния съд мотиви са противоречиви и взаимно изключващи се. Освен това се твърди, че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора факти, а е изградил решението си едностранчиво в превес на ответната страна. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните части и постановяване на ново, с което родителските права да бъдат предоставени на бащата или в условията на алтернативност – частично да бъде отменено въззивното решение досежно определения режим на лични контакти и с новото решение да бъде определен нов по-разширен режим. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Какви са критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това, с оглед интереса на децата и при наличие на изменение на обстоятелствата. Твърди се, че въззивният съд е дал разрешение на въпроса, което противоречи на задължителна и съдебна практика на ВКС - ППВС № 1/12.11.1974 г. и решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 2181/2013 г.; 2/ Задължен ли е въззивният съд да събира доказателства с оглед охрана интереса на детето и да направи съвкупна преценка на всички правнорелевантни обстоятелства с оглед интереса на детето на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; трудови навици; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между децата и родителите. По този въпрос се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС - ППВС № 1/1974 г. и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, като и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 196/21.12.2018 г. по гр. дело № 1101/2018 г. на ІІІ г.о. и решение № 33/25.03.2019 г. по гр. дело № 1370/2018 г. на ІІІ г.о.; 3/ Какви са критериите, по които съдът определя режима на лични отношения между децата и неотглеждащия родител, следва ли този режим да допринася децата да имат пълноценно време с неотглеждащия родител и да не настъпи родителско отчуждение? Сочи се противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в: ППВС № 1/1974 г., решение № 195/11.07.2011 г. по гр. дело № 1707/2009 г. на ІV г.о. и решение № 202/28.10.2015 г. по гр. дело № 244/2015 г. на ІІІ г.о.; 4/ Какви обстоятелства съдът изследва при предоставяне на родителските права и при какви предпоставки определя при кой родител да бъдат децата; Изложени са съображения за противоречие по въпроса с ППВС № 1/1974 г. 5/ Как съдът определя интензитета на режим на лични отношения между страните и на какви критерии почива неговото решение; 6/ Може ли съдът при обективни данни, че децата са привързани към двамата родители да постанови упражняването на споделено родителство; По последните два въпроса не се сочи практика на ВКС по първия допълнителен критерий. По последния въпрос е изложена обосновка на допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, че с новите промени в СК споделеното родителство се прилага от 30.12.2025 г, тъй като §11 предвижда неприключилите производства по чл. 59, 127 и 127а СК да се разглеждат по досегашния ред, като под „ред“ следва да се разбира процедурата по водене на делото, доказателствените правила и служебните правомощия на съда, а не материални права и задължения. Насрещната страна – М. Е. К., чрез адв. С. С., поддържа становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, а по същество за неоснователност на доводите в касационната жалба. Претендират се разноските за касационната инстанция. По насрещна касационна жалба, вх. № 6203/23.02.2026 г., от М. Е. К.: С насрещната касационна жалба се обжалва въззивното решение в частта относно предоставянето на ползването на семейното жилище на съпруга Петко П. К., който не упражнява родителските права. Изложени са съображения, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно и моли да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следните въпроси: 1/ Какви са критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави ползването на семейното жилище, когато и двамата родители претендират за това с оглед интереса на децата; 2/ Длъжен ли е съдът при произнасяне по чл. 56, ал. 2 СК да даде приоритет на интересите на ненавършилите пълнолетие деца пред интересите на съпруга-собственик; 3/ Представлява ли основание за отказ от предоставяне на семейното жилище на родителя, упражняващ родителските права, обстоятелството, че той може да живее при свои близки; 4/ Представлява ли нарушение на принципа за най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 ДР ЗЗДет. решение, с което децата се лишават от ползването на семейната среда в интерес на личните нужди на родителя-собственик; 5/ Следва ли жилищната нужда на родителя, при когото са оставени децата, да се преценява с оглед на неговото лично имуществено състояние или с оглед на необходимостта да се осигурат адекватин битови условия за отглеждане на децата съобразно техния жизнен стандарт; 6/ Допустимо ли е при произнасяне по чл. 56, ал. 2 СК съдът да отдаде предимство на правото на собственост на единия съпруг пред нуждата от запазване на установената жизнена и социална среда за децата? По последният въпрос се твърди и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1974 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г., решение № 110/11.07.2017 г. по гр. дело № 4307/2016 г. на ІV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по гр. дело № 1103/2010 г. на ІІІ г.о. и решение № 162/25.05.2015 г. по гр. дело № 6344/2014 г. на ІV г.о. Насрещната страна – Петко П. К., чрез адв. И. В., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на доводите, изложени в насрещната касационна жалба. Иска се присъждане на разноски за касационната инстанция по чл. 38 ЗА за оказана безплатна правна помощ. Въззивният съд е приел, че не следва да преповтаря установената пред първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи и възражения по фактите, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към решението й относно установените по делото факти и обстоятелства. Същевременно е обсъдил и събраните служебно от него писмени доказателства – социални доклади относно предоставена на децата социална услуга. При определянето на кой от родителите следва да бъде предоставено упражняването на родителските права върху децата, въззивният съд се е ръководил от следните установени в закона и изведени в практиката на ВКС обстоятелства с оглед интереса на децата като възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към тях, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта им, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и материалните възможности – чл. 59, ал. 4 СК. Тези обстоятелства, взети в съвкупност, формират комплексния критерий, въз основа на който се извършва преценката, не само при кого от родителите да живеят децата и кой да упражнява родителските права, а и какъв да бъде режима на лични отношения на децата с родителя, комуто не са предоставени родителските права. Под "интереси на децата", както е разяснено в ППВС № 1/1974 г., чиито указания са запазили силата си и при действащия СК, следва да се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане, възпитание и развитие, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за обществено полезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин. Изброяването на обстоятелствата в чл. 59, ал. 4 СК, както и в цитиранато ППВС, е примерно, а не изчерпателно. Това е минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 ДР ЗЗДет. Съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, оценявайки възпитателските качества на всеки от родителите, неговия морален облик, начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към децата, изразената му готовност да живее с тях, анализирайки данните за реално предприети действия в тази посока, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен децата са привързани, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до децата лица, на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живеят децата след развода - бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. Няма приоритетно значение на едни обстоятелства над други, а те се преценяват в съвкупност за всеки конкретен случай с оглед неговите специфики. В конкретния случай въззивният съд е приел, че и двамата родители притежават необходимите качества да се грижат и да възпитават децата –имат добри битови условия и желание да участват в отглеждането им, а децата са емоционално привързани и обичат и двамата си родители. Майката е основният грижещ се родител от раждането на децата – тя е полагала ежедневните и непосредствени грижи за тях през целия им живот, вкл. и след раздялата, като децата живеят при нея повече от година, т.е. установена е стабилна среда, чиято промяна би била стресираща и вредна за емоционалното състояние на Е. и К., които и без това са под напрежение от конфликта между родителите си. Съдът е приел, че по делото няма данни за отчужденост или негативно отношение на децата към някой от родителите, поради което и взаимните обвинения в този смисъл на двамата родители са приети за недоказани по делото. Независимо от родителската раздяла и двамата родители са запазили ролята си на централна фигура в живота на своите деца, каквато се полага на всеки един родител съобразно семейните отношения. Същевременно и двамата родители превратно използват обективни факти в своя полза спрямо ситуацията и проявяват активно поведение на отчуждаващи такива, като се стремят да променят отношението на децата към другия родител, като използват манипулативен подход. В тази връзка съдът е отбелязъл, че конфликтът между тях не бива да се пренася върху децата, като изрично им е указал, че следва да преустановят манипулативните си действия, които може да доведат до отчуждаване на децата от един от родителите. При тези обстоятелства, въззивният съд е достигнал до извод, че с оглед възрастта на децата, привързаността им, установения ритъм и нуждата от емоционална стабилност, най-добрият техен интерес е да останат да живеят при майката, на която следва да се предостави упражняването на родителските права, като е подчертал, че бащата остава значима фигура за децата и следва да поддържа активна връзка с тях чрез подходящ режим на лични отношения. При определянето на този режим, въззивният съд е посочил, че водещ отново е най-добрият интерес на децата, който се изразява в поддържането на стабилна и предвидима връзка и с двамата родители, което е ключово за тяхното емоционално развитие. Приел е, че по делото няма данни за некомпетентост или риск, който да налага ограничаване на контактите на бащата с децата, поради което за поддържане на стабилна и емоционална връзка е необходимо редовно и системно общуване на децата с бащата. При съобразяване възрастта на децата, училищните им ангажименти и нуждата от време за подготовка, съдът е приел, че режимът трябва да е балансиран и да не нарушава учебния ритъм. В тази връзка е достигнал до извод, че определеният такъв през делнични дни /всяка седмица в деня сряда – за времето от 18 часа или след приключване на учебните занятия до 20 часа, ако децата са втора смяна на училище или за времето от 17 часа до 20 часа, в случай че децата са първа смяна на училище или в неучебно време/ е крайно неудобен за децата, доколкото това ще попречи на ритъма на учебния процес и подготовката им за училище. Същевременно, доколкото въззивният съд е достигнал до извод, че на бащата следва да бъде определен разширен режим на лични отношения с децата, е приел че следва да бъде увеличено времето, което да прекарва с децата през летния период - от два пъти по 15 дни месечно на два пъти по 20 дни месечно. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първи, втори и четвърти въпроси от изложението, макар и да покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на ВКС. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени с ППВС № 1 от 12.11.1974 год., според които при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца при развод, съдът следва да съобрази в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по- съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Повечето от тези критерии за преценка са посочени и от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК; такива критерии за преценка за най-добрия интерес на детето са установени и в § 1, т. 5 ДР ЗЗакрД. Съгласно последователната практика на ВКС, въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Изхождайки именно от задължението на съда служебно да следи за защитата на интересите на детето, многократно в практиката на ВКС е изтъквано, че тази преценка е комплексна – съдът следва да вземе предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето в тяхната съвкупност, т.е. че от значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. Съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността и ефективността на полаганите от него грижи към детето и др. Освен това, винаги когато трябва да се вземе решение, което ще засегне конкретно дете, е задължително предварително да се оцени възможното въздействие /положително или отрицателно/, което решението ще има върху това дете. Решението на съда трябва да вземе предвид в конкретната фактическа обстановка по случая кои елементи имат отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и да се определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите, като е възможно не всички елементи да имат отношение към всеки индивидуален случай, и различните елементи могат да се разглеждат по различни начини в различните случаи и да имат различна важност в цялостната оценка. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето. При тази преценка освен положението на конкретното дете се съобразява и дали твърдението за неговия най-добър интерес от страна на родителите не се основава на собствените им интереси в споровете, свързани с грижите за детето. При съобразяване на мотивите, изложени от въззивния съд в обжалваното решение, настоящият състав на ВКС приема, че последният не се е отклонил от посочената задължителна и съдебна практика при извършване на преценката за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права върху малолетните деца. Въззивният съд не е процедирал и в нарушение на разрешението, дадено в т.1 от ТР№ 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, според което когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Видно от данните по делото въззивният съд, в изпълнение на посоченото задължение, е приел представените с въззивната жалба на ищеца писмени доказателства и служебно е изискал справка от Центъра за обществена подкрепа–А. за развитието на процеса на работа с родителите и децата и какви мерки са предприети и съответно е приел представените от социалните работници в центъра доклади по предоставената услуга по отношение на двете деца. Третият въпрос, който е свързан с критериите, които съдът следва да преценява при определяне режима на лични отношения на децата с неотглеждащия родител, също има характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по него не се разкрива сочената допълнителна предпоставка – въззивният съд да се отклонил от сочената от касатора задължителна и съдебна практика на ВКС, според която мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето, а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя; съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между децато и неотглеждащия родител; чрез режима на личните отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. В конкретния случай въззивният съд е достигнал до извод, че на бащата следва да бъде определен разширен режим на лични отношения с децата и е възприел определения от първата инстанция такъв, като частично е изменил същия чрез увиличаване на периода на контакти през лятото за сметка на определения такъв през делнични дни - всяка седмица в ден сряда. Видно от изложените мотиви, въззивният съд се е ръководил именно от интереса на децата, които са ученици, като е преценил, че по този начин няма да се нарушава ритъма на учебния им процес и подготовката за него. В допълнение към гореизложеното, следва да се посочи, че посочените въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и съответните фактически доводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд въз основа на тях. Несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическата обстановка и извършената преценка на събраните по делото доказателства, съответно заявените в тази връзка оплаквания за необоснованост на съдебното решение, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като позоваването на необосноваността има значение във фазата по чл.288 ГПК само при формулиране на хипотеза, обхваната от понятието „очевидна неправилност“, а именно - грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато в настоящия случай не е налице. По пети въпрос не е посочена противоречива практика на ВКС, обосноваваща сочения от касатора допълнителен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а вторият допълнителен критерий - да е от значение точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявен бланкетно. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба, като се навежда довод, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което обаче не представлява надеждна обосновка на сочения критерий. Последният повдигнат въпрос изобщо не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение, поради което е безпредметно разглеждането на сочените по него допълнителни критерии. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поради недопускане до касационно обжалване на подадената от касатора Петко П. К. жалба, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане и подадената от М. Е. К. насрещна касационна жалба. На насрещната страна по касационната жалба не следва да се присъждат претендираните от нея разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени доказателства за сторени такива. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,