Определение № 400 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 653/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото К. Г. Е., действаща в качеството си на ЕТ „К. – К. Е.“, срещу решение № 199/28.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 445/2019 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 137/19.04.2019 г. по гр. дело № 629/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката – при условията на пасивна солидарност, както и поотделно (при условията на разделност) срещу всеки един от ответниците Министерството на правосъдието (МП) и „Напоителни системи“ ЕАД, осъдителни искове с правни основания чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, чл. 441, ал. 1 от ГПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от непозволено увреждане, за следните суми: 70 000 лв. – цената на три броя садки, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на лихва (обезщетение) за забава в размер 21 351.07 лв. за периода 15.09.2014 г. - 15.09.2017 г.; 66 300 лв. – цената на находящата се в садките 14 тона риба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на лихва (обезщетение) за забава в размер 20 222.52 лв. за периода 15.09.2014 г. - 15.09.2017 г.; 15 000 лв. – заплатена от ищцата неустойка по договор от 26.06.2012 г., сключен с ЕТ „Н.-60“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; и 15 000 лв. – пропуснати ползи от събиране на такси за спортен риболов за последните пет години до 2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ищцата е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се твърди и недопустимост, но се излагат оплаквания и доводи единствено за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) налице ли са неправомерни действия от държавния съдебен изпълнител (ДСИ) С. Ц. и „Напоителни системи“ ЕАД при извършения въвод по изп. дело № 204/2012 г. на Съдебно-изпълнителната служба (СИС) при Велинградския районен съд, и последващите недопускане до язовира и невръщане на находящите се в него садки и риба; и 2) има ли решението на съда по владелчески иск сила на пресъдено нещо относно законосъобразността на действията на съдебния изпълнител при отнемане на владението. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие, както следва: първия въпрос – с решение № 53/11.06.2015 г. по гр. д. № 6031/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, а втория въпрос – с решение № 200/19.08.2013 г. по гр. д. № 1858/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 206/21.10.2014 г. по гр. д. № 2460/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 45/03.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, той да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателката сочи и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Във връзка с твърдението за недопустимост се сочи, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – в противоречие и при незачитане на формирана с влязло в сила решение между същите страни, сила на пресъдено нещо по определен въпрос (има се предвид посоченото и по-горе решение № 53/11.06.2015 г. по гр. д. № 6031/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС), като се поддържа, че в тази насока е и нормата на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК. Към тези съображения се препраща и относно твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. В отговорите на касационната жалба се излагат доводи и съображения, както следва: от ответното МП – че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; от ответното ЕАД – за неоснователност на касационната жалба; и от третото лице – помагач на ответното МП – С. С. Ц. – че не следва да се допуска касационното обжалване. За да отхвърли исковете срещу ответното МП, въззивният съд е приел следното: С влязло в сила съдебно решение ищцата е била осъдена на основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД да върне на ответното ЕАД владението върху язовир „М. М.“ в землището на [населено място]. На 15.03.2012 г. срещу ищцата е бил издаден изпълнителен лист и по образуваното изп. дело № 204/2012 г. на 17.09.2012 г. третото лице помагач на ответното МП – ДСИ С. Ц. е изпълнила съдебното решение като е въвела във владение на язовира ответното ЕАД. При извършването на въвода, на който ищцата е присъствала лично, е констатирано наличието в язовира на трите процесни садки с жива риба в тях, като на ищцата е даден срок до 20.09.2012 г. да премахне садките с рибата, като при неизпълнение ще се счита, че те са изоставени от длъжника (ищцата-касатор). На 27.09.2012 г. ДСИ Ц. е извършила оглед и е установила, че садките не са премахнати, поради което е приела, че същите са изоставени и ги е предала на взискателя – ответното ЕАД – собственик на язовира. С решение от 27.05.2013 г. по гр. дело № 44731/2012 г. на СРС е уважен иск на жалбоподателката-ищца срещу ответното ЕАД, квалифициран по чл. 50, ал. 1 от Закона за водите (ЗВ) за предаване ползването на водите на процесния язовир. Въззивният съд е установил, че това съдебно решение е влязло в сила през 2015 г., предвид което е приел, че е нямало как то да бъде зачетено при извършването на процесните изпълнителни действия през 2012 г. В заключение, апелативният съд е приел, че процесните действия на третото лице помагач на ответното МП – ДСИ Ц., не са незаконосъобразни, тъй като тя е действала в съответствие с издадения изпълнителен лист и предприетите изпълнителни действия кореспондират на дължимото по делото. С оглед на това, въззивният съд е приел и че не са налице предпоставките по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД – няма противоправни действия, поради което исковете срещу ответното МП следва да бъдат отхвърлени, до който извод е достигнал и първоинстанционният съд. За да отхвърли исковете срещу ответното ЕАД, апелативният съд е приел следното: Между ищцата и ответното ЕАД е бил сключен договор за наем за използване на водите на процесния язовир, като по време на действието на договора ищцата е поставила процесните садки в язовира с цел използването на водната площ за отглеждане на риба, за което са ѝ били издадени съответните разрешения. Договорът за наем е бил прекратен и с влязлото в сила съдебно решение е било постановено връщането на наетия обект, като на 17.09.2012 г. е бил извършен процесния въвод във владение на ответното ЕАД. Ищцата е присъствала лично на въвода и е подписала без възражения протокола за извършването му, с който е констатирано наличието в язовира на трите процесни садки с жива риба в тях, като на ищцата е даден срок до 20.09.2012 г. да премахне садките с рибата, като при неизпълнение ще се счита, че те са изоставени от длъжника (ищцата-касатор). На 27.09.2012 г. ДСИ Ц. е извършила оглед и е установила, че садките не са премахнати, поради което е приела, че същите са изоставени и ги е предала на взискателя – ответното ЕАД – собственик на язовира. Към 23.10.2012 г. ответното ЕАД е изпратило покана до ищцата за извършване на съвместна инвентаризация за уточняване на процесното имущество, останало в язовира. Процесните садки са били извадени от язовира от страна на ответното ЕАД едва на 09.05.2014 г. (повече от година и половина след извършването на процесния въвод), като въззивният съд е установил и че по делото няма твърдения и доказателства ищцата да е предприела някакви фактически действия по премахване на садките или рибата в тях, както е било постановено с протокола за въвод от 17.09.2012 г. С оглед на това апелативният съд е приел, че ответното дружество няма задължение да пази изоставени чужди движими вещи в язовира, при положение, че собственикът им (ищцата) демонстрира ясно и категорично нежелание да ги прибере. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че по делото липсват и доказателства ответното ЕАД да е препятствало ищцата да изнесе от язовира процесните садки или рибата, като в първото по делото заседание ищцата и изрично е заявила, че не е правила опити да вземе процесните си вещи, защото било трудно да се организира транспортът, превозването и съхраняването им. Апелативният съд е установил също, че с решение от 28.02.2014 г. на компетентния административен орган е постановено отнемане на разрешителното от 14.07.2009 г. на ищцата за ползването на процесния воден обект, както и че същото е потвърдено с решение от 30.07.2015 г. на административния съд, който е приел, че прекратяването на правото на ползване (договора за наем) на водоползвателя (ищцата) върху недвижимия имот, където се осъществява дейността или се намира водоемното съоръжение, представлява основание за прекратяване на действието за разрешителното за водоползване. В заключение въззивният съд е намерил, че не е налице противоправност и в действията на ответното ЕАД, не са налице законовите предпоставки за ангажиране и на неговата отговорност, поради което предявените и срещу него искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени, до който извод е достигнал и първоинстанционният съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Първият формулиран от страна на жалбоподателката правен въпрос (налице ли са неправомерни действия на третото лице помагач на ответното МП – ДСИ Ц. и на ответното ЕАД…) е такъв по съществото на материалноправния спор между страните, предпоставящ обсъждане на събраните доказателства и на конкретните обстоятелства по делото; респ. – не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да е основание за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите наведени от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване (вторият правен въпрос и доводите ѝ за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение) се свързват с касационните ѝ оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил и не зачел (според жалбоподателката) силата на пресъдено нещо на решение № 53/11.06.2015 г. по гр. д. № 6031/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, с което е уважен владелчески иск по чл. 76 от ЗС на жалбоподателката-ищца срещу ответното ЕАД, като последното е осъдено да ѝ предостави достъп до процесния язовир за упражняване на правата ѝ по разрешителното за ползване от 14.07.2009 г. Дори и да се приеме, че вторият формулиран от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е с положителен отговор (т.е. – че решението на съда по владелчески иск формира сила на пресъдено нещо относно законосъобразността на действията на съдебния изпълнител при отнемане на владението, каквато е тезата на жалбоподателката), то това би било без никакво значение за крайния изход на материалноправния спор по делото, респ. – и този процесуалноправен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото такава сила на пресъдено нещо би се формирала само между страните, между които е постановено влязлото в сила решение и техните правоприемници (чл. 298 от ГПК), т.е. – нито ответното МП, нито неговият помагач по настоящото дело ДСИ Целева не биха били обвързани от нея. От друга страна, без никакво значение за отговорността по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД на ответното ЕАД (което би било обвързано от тази сила на пресъдено нещо) е законосъобразността, респ. – незаконосъобразността на действията на съдебния изпълнител, по отношение на който ответното ЕАД не е възложител на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Следователно, не е налице и не би могла да е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а още по малко – вероятна недопустимост на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, като и самата жалбоподателка основава твърденията си за недопустимост на сочено от нея съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което би могло да е основание за неправилност (чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК), но не и за недопустимост на обжалваното въззивно решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното министерство и на ответното дружество, претендираните от тях разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговорите им на касационната ѝ жалба – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, а именно – сумата от по 100 лв. – на всеки един от двамата ответници. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение