Определение № 3656 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2014/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Г. Т. от [населено място] срещу определение № 248 от 09.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 116/2026 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 666 от 29.09.2025 г. по гр. д. № 238/2025 г. на Радомирския районен съд за връщане на основание чл. 130 ГПК на исковата молба на касаторката и прекратяване на производството по делото. Жалбоподателката счита определението за неправилно и незаконосъобразно и иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Т. Г. Т., в която е изложено, че с договор за покупко-продажба по нот. акт № 146/11.12.2020 г. „Интербиоресурси“ ЕООД е прехвърлило на ответницата А. Т. Л. собствеността на урегулиран поземлен имот, находящ се в населената част на [населено място], общ. К., обл. П., с площ от 3780 кв. м, съставляващ парцел * в кв. 12, заедно с построената в имота едноетажна сграда – училище, със застроена площ от 370 кв. м, със статут на строеж по § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Между страните била постигната уговорка имотът да бъде прехвърлен фиктивно, без да е налице съгласие А. Л. трайно и окончателно да придобие собствеността върху него. Собствеността е прехвърлена в полза на ответницата симулативно, като и двете страни били със съзнание, че не желаят настъпването на правните последици от сделката. В действителност волята на страните била правото на собственост да премине в патримониума на ищцата. Поради това веднага след сключването на договора владението на имота е получено от Т. Т. и е упражнявано безпрепятствено от нея, като тя заплащала и разходите, свързани с него. А. Л. не е заплатила продажната цена и не е упражнявала фактическата власт върху имота. По тези съображения ищцата е поискала съдът да постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответницата не е собственик на процесния имот. С отговора на исковата молба ответницата А. Л. е изложила съображения, че искът е недопустим поради липса на правен интерес за ищцата от предявяването му, както и че е неоснователен. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е посочил, че наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно, а преценката за него се обуславя от наведените от ищеца твърдения, на които се основа исковата претенция. Съгласно ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая не е налице нито една от посочените хипотези. Отричането на правата на ответницата в конкретния случай не би засегнало по никакъв начин правната сфера на ищцата. Въз основа на наведените в исковата молба твърдения, за Т. Т. липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, решението, по който, само по себе си не би се отразило върху правата й и не би имало отношение към възникването или упражняването им. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е предоставил възможност на жалбоподателката съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК да уточни фактическите си твърдения или да обоснове правния си интерес от предявения иск, доколкото с оглед формулирания петитум нередовността на исковата молба е неотстранима, поради което същата подлежи на връщане на основание чл. 130 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са задълженията на първоинстанционния съд, в случай че констатира противоречие или неяснота между изложените в исковата молба твърдения и формулирания от ищеца петитум; 2. Длъжен ли е съдът да даде изрични и конкретни указания по чл. 129 ГПК, когато от исковата молба не може да се извлече по безспорен начин липсата на правен интерес или когато фактическите твърдения не са изяснени в необходимата степен, преди да пристъпи към прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК; 3. Длъжен ли е съдът да извърши служебна правна квалификация на предявения иск като положителен установителен за собственост, когато фактическите твърдения в исковата молба установяват персонална симулация по чл. 33, ал.2 ЗЗД и ищецът се легитимира като действителен приобретател на прикритата сделка, независимо от конкретната формулировка на петитума. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК. Независимо от тях, касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е общотеоретично формулиран и не предполага даването на конкретен принципен отговор, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. По отношение на втория поставен въпрос следва да се посочи, че с определение № 51 от 08.04.2021 г. по ч. гр. д. № 881/2021 г. на ВКС, I г. о., е прието, че когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. В този случай съдът не извършва действия, с които ищецът да трансформира предявения недопустим иск в допустим такъв, защото това би противоречало на диспозитивното начало и на принципа за равнопоставеност на страните в гражданския процес. Исковата молба по недопустим иск не може да стане редовна, поради което в този случай е неприложим чл. 129 ГПК. Само когато фактите са неясно изложени в исковата молба, а тя сочи на недопустим иск, съдът е длъжен първо да уточни твърдените факти чрез процедурата по чл. 129 ГПК, преди да формира извод за недопустимост на предявения иск. В настоящия случай въззивният съд е посочил, че въпреки липсата на изясняване в необходимата степен на фактическите обстоятелства, на които се позовава ищцата, с оглед формулирания петитум, с който се цели единствено отричане на правото на собственост на ответницата, за нея липсва правен интерес от тази искова претенция, поради което нередовността на исковата молба е неотстранима и същата подлежи на връщане на основание чл. 130 ГПК. В този смисъл е и цитираната от касаторката казуална практика на ВКС - определение № 725 от 11.11.2015 г. по ч. гр. д. № 3241/2015 г., IV г. о., в което е прието, че недопустимостта на иска е основание за връщане на исковата молба съгласно чл. 130 ГПК, която норма не предвижда задължение на съда за даване на указания, освен когато исковата молба е неясна и въз основа на нея не може да бъде изведено конкретното искане на ищеца. Не е налице противоречие и с останалата посочена от касаторката практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Последният въпрос не е бил предмет на разглеждане в обжалваното определение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че въззивното определение е постановено в съответствие с принципа на диспозитивното начало, прогласено в чл. 6, ал. 2 ГПК, според което съдът, с оглед твърденията на ищцата, е определил спорния предмет на делото и е формирал правен извод за недопустимост на иска. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,