Определение № 4381 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2913/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. З. М., чрез пълномощник адв. Ил. Т., срещу решение № 47 от 02.02.2023 год. по гр. д. № 379/2022 год. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 378 от 24.03.2022 год. по гр. д. № 3156/2021 год. на Районен съд - Велико Търново в обжалваната му част за осъждане на касатора да заплати на Б. Р. Б. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от уронване доброто име, честта и достойнството му. В жалбата си касаторът се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като поддържа становище за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните по делото. Позовава се на противоречие с ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по гр. д. № 1151/2009 год., I г. о., № 1211/2010 год., I г. о., № 2410/2013 год., I г. о. и № 1893/2013 год., II г. о. Без да формулира конкретен правен въпрос касаторът се позовава и на противоречие с ППВС № 17/1963 год. с довода, че справедливостта при определяне размера на обезщетението не може да се постигне, ако не се отчете приноса на увредения за настъпилите вреди. Позовава се също така на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация Б. Р. Б. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложените от касатора съображения и доводи не представляват предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради следните съображения: За да постанови решението си въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 04.04.2021 год. в гр. Горна Оряховица ответникът С. М. опитал да вземе интервю от ищеца Б.. Отказът на последния да отговаря на въпроси бил последван от излагането на твърдения пред камерата за това, че ищецът принуждавал клиентите от заложната си къща да гласуват за брат му - кандидат за народен представител, срещу опрощаване на част от дължимите лихви. Ответникът нарекъл ищеца „нагляр и лихвар“ и употребил по адрес на неговото семейство израза „изнизаха се като пръдня из гащи“. Така установените факти съдът е приел, че доказват основателността на предявения иск. Посочил е, че свободата на изразяване и журналистическите права на ответника не му дават основание да опозорява и клевети друг човек. Разкриването на истини изисква факти, а не твърдения, като в случая изреченото по адрес на ищеца не е установено да отговаря на действителността. Изтъкнато е също така, че ответникът не само е разбирал какъв ефект предизвикват думите му, а и го е преследвал, тъй като в противен случай не би публикувал коментара си в личния си канал в „Ютуб“. При тези мотиви и след преценка на данните за претърпените неимуществени вреди от страна на ищеца окръжният съд е възприел изводите на районния по отношение размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, определен на сумата от 5 000 лв. от общо претендираните 8 000 лв. Изтъкнат е аргументът, че публикациите са били премахнати от интернет и е преустановено вредоносното им влияние, което налага намаляване размера на обезщетението. При тези съображения на въззивния съд, за да мотивира поддържания довод за противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос относно задълженията на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, касаторът изтъква, че без да приема нови фактически обстоятелства, въззивният съд при обсъждане на въпроса за отговорността на ответника и размера на обезщетението изобщо не обсъдил възражението за това, че изречените обидни/клеветнически изрази представлявали ответна реакция на изречени преди това обиди от самия ищец. В този смисъл липсвало произнасяне по довода за евентуално съпричиняване, което опорочавало преценката на съда. Аргументирана е и тезата за това, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не се погасява в срока по чл. 133 ГПК. Анализът на изложените към обжалваното решение мотиви обаче, не разкрива соченото нарушение. В предпоследния абзац съдебният състав изрично е посочил, че обстоятелството, че ищецът е нарекъл неколкократно ответника „престъпник“ не превръща поведението на последния в правомерно. Такава правна конструкция законът не установява, като разпоредбата на чл. 146, ал. 2 НК изключва единствено наказуемостта на деянието, но не и неговата неправомерност, поради което и не изключва отговорността по чл. 45 ЗЗД. Дали поведението на ищеца може да бъде квалифицирано като съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът изобщо не е изследвал, тъй като не е бил надлежно сезиран с подобно възражение. В този смисъл липсва основание да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика на ВС и ВКС, по смисъла на която решението трябва да бъде мотивирано, да съдържа кратко указание за това какво е приел съдът по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства той е стигнал до този извод. Не се установява и поддържаното твърдение за противоречие с обективираната практика в решенията на ВКС по гр. д. № 1151/2009 год., I г. о., № 1211/2010 год., I г. о., № 2410/2013 год., I г. о. и № 1893/2013 год., II г. о. Съгласно приетото в тях, действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения. Преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Тя не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти, нито освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин /да назначи вещо лице/, да обсъжда събраните по делото доказателства по искане на противната страна или да съобрази служебно известни му факти, когато те са от значение за решаването на делото. Възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обаче представлява твърдение за факт, а не правен извод, поради което се преклудира с неподаването на отговор на исковата молба в установения от закона преклузивен срок – в този смисъл решение № 56 от 30.01.2024 год. на ВКС по гр. д. № 1796/2023 год., IV г. о., решение № 69 от 15.03.2017 год. по гр. д. № 60171/ 2016 год., ІV г. о., решение № 98 от 29.06.2016 год. по т. д. № 1499/2015 год., І т. о., решение № 66 от 01.06.2017 год. по т. д. № 650/2016 год., І т. о., решение № 41 от 26.04.2017 год. по т. д. № 3133/2016 год., І т. о., решение № 18 от 24.03.2021 год. по т. д. № 696/2020 год., II т. о., решение № 61 от 13.07.2022 год. по т. д. № 237/ 2021 год., І т. о. и много други. Ето защо въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като съдържанието на мотивите към него не разкриват видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост вследствие на допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.