Определение № 408 от 05.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1748/2016 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 327 / 17.05.2016 год. по ч.т.д.№ 234 / 2016 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 469 / 10.02.2016 год. по т.д.№ 776 / 2015 год. на Варненски окръжен съд. С потвърденото определение ищецът – настоящ жалбоподател е осъден да възмезди ответната страна – [фирма] за понесените в първоинстанционното дело разноски, в размер на 4 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, като до общия претендиран от ответника размер от 7 152 лв. е уважено възражение за прекомерност, на основание чл.78 ал. 5 ГПК. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като неотчитащо, считаното от страната за релевантно при постановяване определението по чл.248 ГПК, обстоятелство, че по-рано заведеното дело,което и на основание чл.126 ал.1 ГПК първоинстанционният съд е счел за абсолютна процесуална пречка за разглеждане на по-късно заведеното ,идентично по предмет и страни производство, е инициирано от лице, което без знанието и съгласието на жалбоподателя – ищец е завело исковата молба, участвало в производството с подправено пълномощно и практически получило сумата по издадения, въз основа на съдебното решение, изпълнителен лист. Страната оспорва и тъждеството в предмета на спора по настоящото и по т.д.№ 1260/2014 год. на Варненски окръжен съд, което не е предмет на настоящото произнасяне. Ответната страна – [фирма] – оспорва частната жалба, като не счита обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като формулираният въпрос е неотносим към решаващия мотив на въззивното потвърдително определение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, за допълване определението за прекратяване на производството на основание чл.126 ал.1 ГПК, с присъждане на разноски в тежест на ищеца, въззивният съд е мотивирал извода, че отговорността по чл.78 ал.4 ГПК е обективна и ирелевантно за ангажирането й е обстоятелството дали предходно образуваното производство / като наличието на предпоставките на чл.126 ал.1 ГПК не са предмет на настоящото произнасяне / е инициирано със знанието и съгласието на ищеца – жалбоподател, респ. дали последният е бил в известност за така образуваното предходно производство, респ. се е възползвал от резултата му. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК е формулиран въпроса: Извършените от „мнимия представител„ процесуални действия, при наличие на изрично противопоставяне от мнимо представлявания след узнаване, пораждат ли действие за последния ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика в отговор на същия. Цитира се практика даваща отрицателен отговор по отношение последиците от материалноправните действия на мнимия представител, с довода, че логично би било идентично разрешение и в случаите на последици от упражнявани от „мнимия представител „чужди процесуални права. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия не е обусловил решаващите мотиви на въззивното определение.Съдът не се е произнасял по обвързаността на страната с правните последици от упражняваните от трето лице,без представителна власт, процесуални действия по завеждане и водене на предходно образуваното,идентично по предмет дело. Счел е това обстоятелство ирелевантно. Отговорността по чл.78 ал.4 ГПК е коментирана като обективна по характер, като извън преценимите за ангажирането й обстоятелства е добросъвестността на страната – ищец по отношение последващото образуване на идентично по страни и предмет с предходно заведеното дело. Следва да се отчете факта, че за липсата на представителна власт и усвояване на присъдените с изпълнителния лист суми от трето неизвестно лице, са налице единствено твърдения на ищеца – жалбоподател. Некоректно е и ползването на термина „ мним представител „, тъй като същият навежда на симулативност на процеса, надлежни обстоятелства за каквато не са заявени. По начало въпросът е относим към преценката за наличието на предпоставките по чл.126 ал.1 ГПК, при така въведените от ищеца възражения, който не е предмет на настоящото произнасяне, ограничено до правилността на определението по чл. 248 ГПК, при което съдът формално изхожда от факта на прекратяването на производството и преценява единствено договарянето и реалното понасяне на разноски от претендиращата възмездяването им страна. Предвид необосноваването на общия, излишно, а и невъзможно е обсъждането на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .При това, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело №1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, тази хипотеза предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма,чието тълкуване е предпоставило притиворечива съдебна практика или макар да е налице еднозначна такава, същата се явява неправилна и подлежи на осъвременяване, с оглед изменение на законодателството или промяна в обществените условия. Такава норма нито е посочена, нито са обосновани останалите изискуеми според указанията предпоставки. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение