Определение № 417 от 04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3143/2014 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по жалба на А. А. З. и Л. Л. З., чрез адв.А. Г., срещу Определение №63/27.03.2014г. постановено по гр.д.№1346/2014г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прекратено касационното производство и е постановено връщане на подадената от жалбоподателите касационна жалба, като процесуално недопустима, на основание чл.280 ал.2 ГПК. Жалбоподателите сочат, че определението е незаконосъобразно и молят да се постанови отмяната му. В срока за отговор, ответните страни по жалбата, не са изразили становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. С обжалваното определение, в рамките на иззета компетентност по преценка редовността и допустимостта на подадената касационна жалба с вх. №32512/ 25.11.2013г., насочена срещу въззивното решение на ОС - Пловдив, съставът на ВКС, ІІ г.о. е приел жалбата за процесуално недопустима на основание чл. 280 ал. 2 ГПК. Констатирал е, че цената на заявените искове за защита правото на собственост за имота, предмет на спора, е под установения от законодателя праг от 5 000 лв. на допустима обжалваемост на въззивните решения по граждански дела. Обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Нормата на чл. 280 ал. 2 ГПК /редакция, приета с изменението й с ДВ бр. 100/2010 г./ е приложена според точния смисъл на закона. Разпоредбата е формулирана императивно и сочи, че не подлежат на касационно обжалване въззивни решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Законовото определение на термина цена на иска се регламентира от чл. 68 ГПК - това е паричната оценка на предмета на делото. Според чл. 69 ал.1 т. 2 ГПК размерът на цената по искове за собственост и други вещни права върху имот се определя от данъчната оценка на имота, а ако и доколкото няма такава - от пазарната стойност на имота. Видно от приложената към първоинстанционното производство /л.16/ данъчна оценка, цената на вещния иск по чл.53 ал.2 ЗКИР е 2 820.70лв., а на заявения установителен иск за собственост за спорните 7.28 кв.м. е 36 лв. При това положение, законосъобразно съдът в обжалваното определение е приел, че касационната жалба не подлежи на разглеждане, тъй като се касае до граждански спор с цена на всеки от предявените искове под 5 000 лева и на основание чл.280 ал.2 ГПК е прекратил производството по делото. С ТР № 8/2012 г. на ОСГК се прие, че „цената на вещните искове - за собственост и защита на всяко вещно право се определя от данъчната оценка, респ. от пазарната, ако няма данъчна - т. е. по правилата на чл. 69 ал. 1 т. 2 ГПК”. Прилагайки закона според точния му смисъл и съобразно задължителната съдебна практика, правилно съставът на ВКС, ІІ г.о. е приел, че с оглед цената на заявените искове за защита правото на собственост върху спорния имот, касационното обжалване е недопустимо, тъй като е ограничено от прага на чл. 280 ал. 2 ГПК. Поради това атакуваното определение следва да се потвърди. Частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение