Определение № 2120 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1206/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Л. К. от [населено място] срещу определение № 4477 от 28.11.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2195/2023 г. на Варненския окръжен съд. С това определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу определение № 11133 от 18.09.2023 г. по гр. д. № 414/2023 г. на Варненския районен съд, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 2824 от 31.07.2023 г., постановено по същото дело, в частта му за разноските. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което иска отмяната му. Ответниците по жалбата С. С. Я. и Д. М. Я. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С решение № 2824/31.07.2023 г. по гр. д. № 414/2023 г. на Варненския районен съд е прието за установено, че М. Л. К. е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот /ателие/ с идентификатор ***** по КККР на [населено място], като съдът е отхвърлил предявения от ищцата иск по чл. 108 ЗС за осъждането на ответниците С. С. Я. и Д. М. Я. да й предадат владението върху него, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответниците сумата 3800 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Въззивният съд е приел, че след като ревандикационният иск в осъдителната му част е отхвърлен, това означава, че искът е отхвърлен изцяло, доколкото водещото при предявяването на ревандикационния иск е предаване на владението върху вещта. Право на разноски за производството имат само ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но не и ищцата. Прието е също, че в случая не са налице и предпоставките за намаляване поради прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение, което е в рамките на установения в чл.7, ал. 2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Как следва да се разпределят (определят) разноските за страните, ако ответникът не оспорва, че ищецът по ревандикационния иск е собственик, но същевременно не предава владението върху имота на собственика; Как следва да се разпределят разноските между спорещите по ревандикационен иск, ако е уважена установителната част на иска, но е отхвърлена осъдителната част относно предаване на владението“; 2. „За да приеме, че ответниците не са дали повод на ищцата да заведе ревандикационен иск, достатъчно ли е за съда да установи, че те (ответниците) не са оспорвали собствеността на ищцата, или следва също да бъде доказана и готовността им да предадат владението върху имота, евентуално да са предали владението в хода на процеса и към кой момент от процеса (отговора на исковата молба или приключването на съдебното дирене, или друг момент) предаването на владението ще се счита за правнорелевантно в контекста на тълкуване на поведението на ответниците като такова, което следва да го освободи от заплащане на разноски (чл. 78, ал. 2 ГПК)“; и 3. „Дали при уважаване на направеното искане за намаляване на претендирания адвокатски хонорар съдът следва да се съобрази с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или да откаже да приложи тази уредба“. Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а последният въпрос е решен в противоречие на решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 31 от 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 5128/2017 г., I г. о., с която е прието, че искът по чл. 108 ЗС не съдържа два отделни иска и когато искането за установяване принадлежността на правото на собственост върху вещта в патримониума на ищеца е уважено, а искането за предаване на владението й е отхвърлено, в този случай искът по чл. 108 ЗС не е уважен частично, като частичното му уважаване е налице само когато с него е постановен диспозитив за предаване на владението на съответна част от имота/вещта. С уважаването на първото искане всъщност се установява наличието на една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, относно която в случая не е имало спор между страните. Когато не е уважено искане за предаване на каквато и да било част от имота, т. е. искът е отхвърлен изцяло, право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК има ответната страна. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, относно което никакви доводи не са изложени. Вторият формулиран от жалбоподателката правен въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не е намерил отражение при постановяване на съдебния акт, респ. не е от обуславящо изхода на спора значение, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. Размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая в обжалвания съдебен акт, постановен преди цитираното решение на СЕС, въззивният съд макар формално да е изчислил и посочил дължим съобразно приложимите разпоредби на Наредба № 1 минимален размер на адвокатското възнаграждение, в действителност, при отхвърляне на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е отчел именно тези критерии и е формирал извод за размера на дължимото на ответниците адвокатско възнаграждение въз основа на тях. Поради това липсва противоречие на въззивното определение с посоченото решение на СЕС по третия поставен въпрос, респ. релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ,т. 2 ГПК не е налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,