Определение № 1248 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу определение № 109/13.01.2023 г. по гр. д. № 3226/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 10579/03.10.2022 г. по гр. д. № 13532/2021 г. на Пловдивски районен съд, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба за изменение на постановеното по делото решение № 2816/22.07.2022 г. в частта за присъдените в полза на ищеца А. Я. Д. съдебно – деловодни разноски. Касаторът излага доводи за неправилност на атакуваното въззивно определение като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че ответникът е дал повод за завеждане на исковото производство, и че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК разноските да бъдат оставени в тежест на ищеца. Посочва, че с отговора на исковата молба е признал предявения иск и с извънсъдебното си поведение не е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал действия по принудително изпълнение след прекратяването на изп. д. № 2131/2012 г. по описа на ЧСИ П. И., с рег. № 826 КЧСИ, поради перемпция. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което да бъде уважена подадената молба за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение по признание на иска в частта за разноските. Претендира сторените в настоящото частно производство съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки следния въпрос: „ При уважаване на предявен отрицателен установителен иск с основание изтекла погасителна давност следва ли да се изключи приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и разноските по делото да бъдат възложени в тежест на кредитора - ответник, само поради това, че разполага с изпълнителен лист за вземането, макар и издаден преди погасяването по давност, и независимо от това, че е признал иска с отговора на исковата молба и срещу ищеца - длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтеклата давност? “, за който твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с определение № 534/06.12.2019 г. по ч.гр.д. № 4484/2019 г. на ВКС, III г. о., определение № 75/21.04.2017г. по ч.гр.д, № 1371/2017 г. на ВКС, I г.о., определение № 95/22. 02. 2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 318/25. 07. 2018 г. по ч.гр.д. № 2828/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 420/16. 11. 2018 г. по ч.гр.д. № 3300/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 468/18. 12. 2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 75/21. 04. 2017 г. по ч.гр.д. № 1371/2017 г. на ВКС, І г.о. и определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. В случай, че горецитираната практика на ВКС бъде приета за неотносима по поставения въпрос, поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по частната касационната жалба - А. Я. Д. подава писмен отговор, в който изразява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски пред ВКС. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е допустима. Въззивният съд е приел, че исковото производство е образувано по предявен на 20.08.2021 г. от А. Я. Д. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи посочените в изпълнителен лист от 14.08.2012 г. по ч. г. д. № 12478/2012 г. на Пловдивски районен съд суми, за събирането на които е образувано изп. дело № 2131/2012 г. на ЧСИ П. И., поради погасяване на вземанията по давност. Посочил е, че по делото не е спорно, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД е подало молба с вх. № 17817/31.05.2013 г., в качеството на цесионер на първоначалния кредитор - банка, за конституирането му като взискател по горепосоченото изпълнително производство срещу ищеца - длъжник, както и че същото изпълнително производство е било висящо към датата на предявяване на исковата молба. Пловдивски окръжен съд е зачел направеното от ответника с отговора на исковата молба изрично признание на предявения отрицателен установителен иск, както и на факта на погасяване на вземанията по давност, въз основа на което признание е постановено първоинстанционното решение, като е заключил, че правилно районният съд е възложил в тежест на ответника сторените от ищеца деловодни разноски в размер на 2 335. 78 лв.. За да достигне до този решаващ извод и да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение подадената от ответника молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта досежно разноските, възложени на ответника, въззивният съд е счел, че последният е дал повод за завеждане на исковия процес, поради наличието на висящо изпълнително производство между страните за принудително събиране на процесните вземания. Приел е, че при това положение правната сфера на ищеца - длъжник е накърнена от съществуващия в полза на ответника изпълнителен титул, предоставящ му възможност във всеки един момент принудителното изпълнение да бъде отново насочено спрямо имуществото на длъжника. Съобразил е обстоятелството, че към момента на подаване на исковата молба, процесното изпълнително производство е висящо, макар перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да е била настъпила по право. Посочил е, че снабдяването с изпълнителен титул и конституирането на ответника като взискател във висящо изпълнително производство срещу длъжника съставлява достатъчен повод за ищеца да заведе иска за установяване недължимостта на процесните вземания като погасени по давност, с оглед на което хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК не може да намери приложение при присъждането на сторените по делото разноски. Поради това нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК е основанието за възлагане на сторените от ищеца съдебно – деловодни разноски на ответника. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав приема следното: Поставеният от касатора единствен правен въпрос е обуславящ за изхода на производството по чл. 248 ГПК, поради което удовлетворява изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Даденият от Пловдивски окръжен съд отговор на този въпрос обаче не е в противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното от касатора определение № 534/6.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. е в смисъл, че макар кредиторът да е поканил извънсъдебно длъжника да плати, не отговаря за разноски, тъй като с отговора на исковата молба е признал предявения иск за несъществуване на вземането като погасено по давност и с поведението си не е дал повод за предявяването му, защото не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането. В същото определение изрично е посочено, че отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора - ответник, ако той предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане /което е направил в настоящия случай/, респ. оспори предявения основателен иск. По настоящото дело е установено обстоятелството, че срещу ищеца има висящо изпълнително производство за процесните вземания, по което ответникът е конституиран като взискател, поради което приетото от въззивния съд в атакуваното определение не противоречи на цитираното от касатора определение № 534/6.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., което е постановено при различна фактическа обстановка. В същият смисъл са и останалите цитирани от касатора в частната жалба съдебни актове на ВКС, както и определение № 320 от 20.07.2022 г. по ч. т. д. № 1122/2022 г. на ВКС, II т. о. и определение № 50413 от 05.10.2022 г. по ч. т. д. № 2100/2022 г. на ВКС, I т. о.. Следователно не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения правен въпрос. Съгласно горецитираната практика на ВКС, извод, че ответникът не следва да отговаря за разноски по иск с правно основание чл. 439 ГПК, може да се основе на обстоятелството, че той като взискател не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането. Настоящият случай не е такъв, доколкото по делото се установява съществуването на изпълнителен титул в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД и образувано изпълнително производство срещу ищеца - длъжник, по което ответникът е конституиран като взискател. Не се установява и наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не го е обосновал, така, както е предвидено в т. 4 TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Както беше посочено по - горе, по поставения въпрос има константна практика на ВКС, а разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не е непълна или неясна, нито е създадена при съществено различни обществени условия. Поради това не следва да бъде допуснато касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По делото не са представени доказателства за сторени съдебно – деловодни разноски от ответника по настоящата частна касационна жалба, поради което такива не следва да му бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение