Определение № 151 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 90 от 22.04.2016 г. по в.гр.д. № 446/2015 г. на Великотърновския апелативен съд е потвърдено решение № 361 от 13.07.2015 г. по гр.д. № 973/2014 г. на Русенския окръжен съд, с което [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] е осъдено да предаде на „М.- Р.” със седалище и адрес на управление [населено място] владението върху поземлен имот с идентификатор 63427.4.302 по кадастралната карта на [населено място] с площ 5374 кв.м, с административен адрес [населено място], [улица] / [улица]/, с построения в този имот автокомплекс, състоящ се от автомивка и бензиностанция- сграда за търговия с идентификатор 634.4.302.1 със застроена площ 56 кв.м и сграда с идентификатор 63427.4.302.2 със застроена площ 60 кв.м. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от [фирма], представлявано от управителя М. Й. К., чрез процесуалния представител на дружеството адв. И. А.. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, по непредявен иск и при ненадлежно упражнено право на иск при липса на активна и пасивна легитимация на страните. Жалбоподателят поддържа, че исковата молба е била нередовна, тъй като ищецът не е посочил конкретно придобивно основание, от което извежда претендираното право на собственост. В допълнителна молба се е позовал на придобивна давност, но не е изложил конкретни твърдение за упражнявана от него фактическа власт върху имота с намерение за своене през определен период. Твърди също, че искът е предявен от ненадлежна страна, която не защитава свое право и не е процесуален субституент, тъй като по делото не било установено каква е връзката му с Турската мюсюлманска вероизповедна община, която е призната за собственик на имота през 1976 г. Счита, че като е признал ищеца за собственик на процесния имот на основание чл. 53, ал.2 ЗКИР, а не е разгледал твърдяното от него придобивно основание- придобивна давност, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. На следващо място се сочат доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с твърдението, че с него въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация М.- Р. изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационна проверка по същество на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът М.- Р. е заверено местно поделение на Мюсюлманското изповедание по смисъла на § 2, ал. 4 ЗВ, вписано в регистъра на местните поделения на изповеданията по ф.д. № 61/2009 г. на Русенския окръжен съд, и има статут на юридическо лице. Приел е, че настоятелството е собственик на спорния поземлен имот с идентификатор 63427.4.302 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ 5374 кв.м, който е идентичен с част от имота с площ 17 804 кв.м, описан в нотариален акт № 28, т. VІ, дело № 1703/1976 г., признат за собственост на Турската мюсюлманска изповедна община- Р. на основание придобивна давност. По делото не е било спорно, че този имот се владее от ответника на основание договор за наем от 03.01.2011 г., сключен между Мюсюлманско изповедание в Република България, представлявано от председателя на Висшия мюсюлмански духовен съвет Н. Г., като наемодател, и ответното дружество като наемател. Съдът е приел, че този договор е нищожен поради противоречие със закона, тъй като не бил осъществен предвидения в Устава на Мюсюлманското изповедание сложен фактически състав за отдаване под наем на недвижими имоти, собственост на изповеданието и местните му поделения. За да обоснове този извод въззивният съд се е позовал на чл. 26, чл. 70, чл. 94 и чл. 95 от Устава от 1996 г., съгласно които управлението и стопанисването на недвижимите имоти се извършва от мюсюлманското джамийско настоятелство, което може да сключва договори за наем след писмено разрешение от Висшия мюсюлмански духовен съвет, дадено предварително и конкретно за всеки имот. Намерил е, че в случая този фактически състав не е бил осъществен, тъй като за сключването на договора за наем от 03.01.2011 г. не е било налице решение на местното джамийско настоятелство, съгласие на областния мюфтия и предварително разрешение от Висшия мюсюлмански духовен съвет. Оттук е направил извод, че договорът за наем като нищожен не поражда действие, поради което и ответното дружество държи имота без правно основание, противопоставимо на собственика. Настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна недопустимост на същото като постановено по нередовна искова молба, по непредявен иск и при ненадлежна процесуална легитимация на страните по него. Не се подкрепя от данните по делото твърдението на касатора, че в исковата молба ищецът не е посочил придобивното основание, от което извежда претендираното право на собственост върху процесния имот, и относимите към това придобивно основание факти и обстоятелства. Видно от съдържанието на исковата молба, ищецът е основал материалноправната си легитимация като собственик на заявения за ревандикиране имот на нотариален акт № 28, т.VІ, дело № 1703/1976 г., с който Турска мюсюлманска изповедна община – Р. е призната за собственик на описания в него недвижим имот на основание придобивна давност, като е твърдял, че процесният имот е идентичен с част от този имот. Когато ищецът легитимира правата си с титул за собственост, този титул указва конкретното придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС. С отговора на исковата молба това основание за придобиване на собствеността не е било оспорено, поради което и осъществяването му към 1976 г. в полза на посоченото в акта юридическо лице, респ. на отделните елементи от фактическия състав на придобивната давност, не са били предмет на спор между страните и на доказване в процеса. Обстоятелството, че ищецът е собственик на процесния имот, е обявено за безспорно между страните с извършения от първоинстанционния съд доклад по делото, срещу който страните изрично са заявили, че нямат възражения. Предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка и при липса на оспорване на признатите с него права, съдът не може служебно да подлага на проверка истинността на направената от нотариуса констатация относно принадлежността на правото на собственост. Не кореспондира с данните по делото и твърдението на касатора, че въззивният съд е признал ищеца за собственик на имота на основание чл. 53, ал.2 ЗКИР, а не на наведеното от него придобивно основание- давност. Позоваването в мотивите на съдебното решение на разпоредбата на чл. 52, ал.2 ЗКИР и на данните за собствеността, съдържащи се в издадената скица, е само с оглед обосноваване на извода за идентичност на процесния имот с този, предмет на нотариален акт № 28/ 1976 г., и не сочи на произнасяне по непредявен иск. Неоснователен е и доводът на касатора, че искът за собственост е предявен от ненадлежна страна, тъй като ищецът не защитавал свое право и не бил процесуален субституент. Този довод кореспондира с тезата на касатора, че М.- Р. не е заварено местно поделение на изповеданието по смисъла на § 2, ал.4 ЗВ, а е нововъзникнало и подлежи на регистрация по реда на чл. 20 от ЗВ, както и че ищецът и Турската мюсюлманска изповедна община- Р., посочена като собственик на имота в нотариален акт № 28/1976 г. са две различни юридически лица, откъдето следва, че ищецът не защитава свое, а чуждо право на собственост. Въпросът дали ищецът и посоченото в нотариалния акт от 1976 г. местно поделение на мюсюлманското изповедание са едно и също юридическо лице, с променено наименование при действието на различните устави на изповеданието, или са различни правни субекти, както и дали ищецът е заварено местно поделение или нововъзникнало такова, са по съществото на спора, но не касаят процесуалната легитимация. Тя се определя от изложените от ищеца в исковата молба твърдения относно спорното право, а не от действителното правно положение, което съдът ще установи едва с решението си. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът повдига и следните въпроси, за които твърди да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК: 1/ Заявеното от ищеца основание на правото на собственост - придобивна давност, може ли да се докаже единствено и само чрез скица, в която на основание чл. 53, ал.2 ЗКИР ищецът е вписан като собственик, респ. скицата представлява ли придобивен способ по чл.77 ЗС, има ли вещнопрехвърлително действие, вписванията в скицата, съотв. в кадастралната карта и кадастралните регистри имат ли правопораждащо, правоизменящо или правопрекратяващо действие за правото на собственост, и при произнасяне по иск за собственост съдът може ли да извърши проверка за непълноти и грешки в кадастралния регистър. 2/ Налице ли е идентичност между религиозни, религиозно- просветни и социално- благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г. / мюсюлмански изповедни общини, учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите в Царство България, утвърдени и обнародвани по силата на Указ № 63 на К. Ф. в ДВ бр. 210/26.09.1885 г., Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван по силата на Указ № 12/ 23.05.1919 г., и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г./ и заварени местни поделения на вероизповедания, възникнали като юридически лица по чл. 6 ЗВ в периода 1949-2003 г. и регистрирани по Закона за вероизповеданията от 2002 г., следва ли да се установява правоприемство между тях и допустимо ли е идентичността /правоприемството/ да се установява инцидентно в хода на висящ исков процес без спазване на реда по § 4 ПЗР на ЗВ. 3/ Наличието на разрешение за сключване на сделка от органи на регистрирано вероизповедание, различни от вписания в регистъра при Софийски градски съд представляващ вероизповеданието, и предвидено като изискване в Устава на вероизповеданието, представлява ли елемент от фактическия състав на сделката и липсата на такава води ли до нищожност на сделката поради противоречие със закона. Първият въпрос се основава на превратно интерпретиране на мотивите на въззивното решение, тъй като съдът не е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот с издадената скица, респ. че е придобил правото на собственост на основание записванията в кадастралната карта и кадастралния регистър. Както се посочи по- горе, позоваването на разпоредбата на чл. 52, ал.2 ЗКИР и на данните за собствеността, съдържащи се в издадената скица, е само с оглед обосноваване на извода за идентичност на процесния имот с този, предмет на нотариален акт № 28/ 1976 г., с който Турската мюсюлманска изповедна община-Р. е призната за собственик на основание изтекла придобивна давност на дворно място с площ 17 804 кв.м, от което е част спорния имот. Като е взел предвид, че ищецът е вписан като заварено местно поделение на мюсюлманското вероизповедание в регистърното решение по ф.д. № 61/2009 г. на Русенския окръжен съд на основание § 2, ал.4 ПЗР на ЗВ, както и забраната по чл. 15, ал.2 ЗВ за съществуването на повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование и седалище, и обстоятелството, че Уставът не предвижда съществуване на повече от едно местно поделение в един и същи регион, въззивният съд е приел, че местното поделение "Турска мюсюлманска изповедна община [населено място], признато за собственик на спорния имот с нот.акт № 28/1976 г., и ищецът са едно и също местно поделение на мюсюлманското вероизповедание- юридическо лице, и нотариалният акт от 1976 г. легитимира ищеца като собственик. Поради това първият от повдигнатите въпроси, като изцяло неотносим към изхода на делото, не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по следващия въпрос. Съдебната практика, на която се позовава касаторът, за да обоснове твърдяното противоречие- решение № 966 от 12.05.2015 г. по ф.д. № 964/2014 г. на Софийски апелативен съд, не касае сходна хипотеза. В него е разискван въпросът за процесуалния ред за установяване на правоприемство между регистрирано вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. В случая тази практика е неприложима, доколкото данните по делото са, че Турската мюсюлманска изповедна община - Р. като местно поделение на мюсюлманското изповедание е съществувала и не е загубила своята правосубектност след 1949 г. при действието на Закона за изповеданията/ отм./, т.е въпросът за правоприемство между ищеца и организации от категорията на визираните в § 4, ал.1 ПЗР на ЗВ изобщо не се поставя. Поради това вторият въпрос също се явява неотносим към решаващите изводи относно материалноправната легитимация на ищеца като собственик на процесния имот. Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия въпрос, повдигнат в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Макар формално да кореспондира с извода на въззивния съд, че договорът за наем от 03.01.2011 г., от който черпи права касаторът, е нищожен поради противоречие със закона, тъй като не бил осъществен предвидения в Устава фактически състав за отдаване под наем на вакъфски имоти, въпросът няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като ищецът не е страна по този договор. Макар и с непрецизни мотиви, въззивният съд е приел, че обсъжданият договор за наем е непротивопоставим на ищеца, тъй като той е самостоятелно юридическо лице, което като собственик може при установеното в устава колективно представителство да сключва договори за наем, които не подлежат на саниране от централното ръководство на изповеданието, а последното не разполага с правомощието да извършва правновалидни действия по отдаването под наем и други разпореждания с имота. Съгласно разпоредбата на чл. 21 ЗЗД договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица- само в предвидените в закона случаи. Следователно, същественият за изхода на спора въпрос е може ли централното ръководство на изповеданието да сключва договори за наем с недвижими имоти, собственост на местните поделения, и дали тези договори имат обвързващо действие за местното поделение, но това е фактически, а не правен въпрос и не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му е предпоставено от тълкуването на конкретни разпоредби от действащия към момента на сключване на договора за наем от 03.01.2011 г. Устав на мюсюлманското изповедание в Република България, одобрен през 1996 г., относно собствеността върху вакъфски и други недвижими имоти на изповеданието и разпределението на правомощията между различните организационни структури на изповеданието досежно стопанисването, управлението и извършването на правни сделки с тях. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.