Определение № 5115 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 282/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. С., чрез неговия пълномощник адв. С. Н., срещу въззивно решение № 1016 от 14.10.2024 г. по в. гр. д. № 1522/2024 г. на Апелативен съд - София. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането ѝ по реда на чл. 288 ГПК. Касаторът оспорва въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на решение № 1488 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 6050/2023 г. на Софийски градски съд, като краен резултат искът му по чл. 49 ЗЗД против Столична община е отхвърлен за разликата над присъдената сума 15 000 лева до общо претендираните 30 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпян от ищеца инцидент при движение по тротоара пред [жилищен адрес] в[жк], при който кракът му пропаднал в необозначена дупка/неравност. Според касатора в обжалваната му част решението е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, тъй като е нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД за определяне на дължимото обезщетение по справедливост. В изложение към жалбата заявява, че апелативният съд неправилно се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с точното приложение на чл. 52 ЗЗД така както е указано в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. Ответната Столична община не взема отношение по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съдебен състав е изходил от възрастта на ищеца към датата на инцидента - 40 години, както и от характера на претърпяното увреждане - фрактура на базата на пета ходилна кост в ходилото на десния крак. Въз основа на изслушаното експертно заключение е приел, че на ищеца е извършено репониране на счупването с поставяне на гипсова шина, заменена със синтетичен ботуш, като му е проведено консервативно лечение в домашни условия. За подобно увреждане обичайният възстановителен период е около 2-3 месеца, като болките и страданията са най-интензивни непосредствено след травмата и в началото на раздвижването. В бъдеще ищецът може при интензивни натоварвания и промени във времето да търпи известен дискомфорт в мястото на увредата, но не са представени документи за остатъчни явления. При съобразяване на това и изслушаните свидетелски показания съдът е намерил за установени описаните в исковата молба физически и психически дискомфорт, причинени от увреждането, необходимостта от обездвижване, настъпилата промяна в обичайния начин на живот, затрудненията при придвижване, необходимостта от чужда помощ за осъществяване на ежедневните дейности, съпроводени от повишаване теглото на ищеца, както и последвалата нужда от провеждане на рехабилитация. Посочил е, че в тези случаи /за средна телесна повреда, неотличаваща се с нетипично развитие и консервативно лечение/ съдебната практика се е ориентирала към присъждането на обезщетения около сумата 15 000 лева. Изрично е подчертал, че твърденията за усложнения и трайни последици върху здравето и начина на живот на ищеца са останали недоказани по делото, поради което не могат да бъдат взети предвид като завишаващи размера на справедливото обезщетение. Така изложените съображения от въззивния съд не разкриват противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 год. и дадените в него указания относно приложението на закона, а именно, че справедливостта, като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, които следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Това в случая е сторено, като съдът е посочил всички правнорелевантни факти и на база тях е мотивирал преценката си, че в разглежданата хипотеза конкретният обем претърпени болки и страдания налагат размерът на справедливото обезщетение да се определи към средната граница за аналогични случаи. Касаторът не излага конкретни оплаквания за това кой от правнорелевантните критерии не е обсъден, съответно не е взет предвид от съда, нито се позовава на конкретна съдебна практика, в която да са присъдени завишени спрямо посочения размер обезщетения при идентични на установените по настоящото дело обстоятелства. Доводът за несъответствие на присъдената сума спрямо конкретно претърпените вреди представлява оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът